Текстът на Яна Палагачева е част от конкурса ни за летни разкази „Истории от лято 2022„. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.
Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!
На къмпинг Градина отдавна живеят в крехко разбирателство два коренно различни свята - този на подивелите, жадни подрастващи в шумните барове и този на тихите, уютни семейни каравани. Аз от едно известно време съм част от втория свят, макар и по една или друга причина да съм избирала да карам последните си лета по други точки на родното Черноморие.
Градина остана един прекрасен спомен от студентските ми години и вярвах твърдо, че тази врата е затворена като училищен двор след една определена възраст. Но ето че нещо отдавна забравено се събуди един летен ден и с мъжа ми решихме да прекараме парти уикенд на Градина.
Оставихме двете деца на бабите (да живеят бабите!) и ентусиазирано се запътихме.
Първата вечер прекарахме в компанията на познати от уютните каравани на плажа, слушайки спокойна музика и пиейки домашно направени коктейли. Успяхме да си легнем малко след полунощ - идилия за хора над 30-годишна възраст!
Втората вечер обаче решихме, че ще обикаляме баровете, ще пием и танцуваме, изобщо ще дивеем. Започнахме да изучаваме нощния живот на къмпинга с известна доза предпазливост. Преди десетина години, когато аз прекарвах летата си на Градина, баровете бяха два и пускаха сходна музика. Сега обаче властваше една объркваща еклектика от взаимноизключващи се субкултури и музикални стилове.
Подминаваме бързо леко футуристичен бар, от който дъни техно, както и ресторант с жива музика, в който ентусиазирано пеят новия хит на Галена.
Запътваме се категорично към другия край на плажа и ето ти спокойно на вид барче, в което звучат… Румънеца и Енчев?!
Ха, това ще да са набори...
Влизаме и леко озадачени осъзнаваме, че средната възраст на посетители и персонал едва ли надминава 23. Докато се опитвам да пресметна дали тези хора изобщо са били, когато тези песни са били хитове, започва парче на вече несъществуващата група Каффе и решаваме да останем.
Throwback партито продължава с пълна сила и ние все повече се отпускаме, връщаме се към миналото, припяваме и се смеем на забравени вече истории. Изведнъж обаче настоящето решава да се завърне с пълна сила. Телефонът звъни и майка ми притеснено ме информира, че едното дете е с разстройство, а другото със запушен нос. Покоят отпреди минута се изпарява и започвам бързо да давам насоки: „Пробиотикът е в шкафчето. Едно пакетче, да... А капките трябва да са на масичката в спалнята“.
Около мен хората весело пеят „Искам твойто тяло, алеле майко...“
Затварям и анализирам ситуацията. Децата пак са болни, аз утре се прибирам и пак съм майка на пълен работен ден. Но сега не мога да направя повече, а бабите знаят какво да правят (да живеят бабите!)
И така решаваме, че ще сме млади и безгрижни още малко и ще минем през още един бар за по питие.
Още с влизането в следващия бар осъзнавам, че тук средната възраст е поне с 5 години по-надолу, а присъстващите са с доста напитки преднина. Музиката е силна, барът се пука по шевовете, а на опашка чакат още поне толкова хора. Неписано правило е, че ако влезеш в препълнен бар и нямаш нито един познат, не ти е там мястото. Ние обаче познавахме диджея и решихме, че това ни дава достатъчно основание да останем.
Използвам познанството с диджея, за да се сдобия с джин, но ми е почти невъзможно да го пия, защото ме бутат хора от абсолютно всички страни. Я подпийнали танцуващи, я сервитьорки с препълнени табли.
Абе, много исках парти като от едно време, но май това ми стига, готова съм вече да си лягам.
В този момент симпатична девойка, сбутана до мен, решава да ме заговори, докато мъжът ми прави донякъде успешен опит да си поръча второ питие на бара. От дума на дума, мацката ни кани да се присъединим към нейната компания и ние приемаме с готовност тази протегната ръка.
Компанията се състои от 20-годишни студенти от София, с които аз веднага опитвам да завържа разговор. Диджеят е вече друг, но също от старата школа и решавам да демонстрирам своите завидни знания. „Този диджей го знам. Мисля, че още навремето пускаше в Double Vision и Amor“, казвам с гордост. „Какво са Double Vision и Amor?“, любезно питат те.
Добре, де, няма да се получи така. Я просто да пийна още един джин, да потанцуваме и да си ходим. Неусетно обаче партито е във вихъра си, танцуваме върху външния бар с 20-годишните и аз с ентусиазъм споделям възрастта си на всички „Аз съм на 33 и имам две деца“, крещя на една непозната девойка, която се кърши до мен.
„Браво, не бих ти дала повече от 27“, отговаря ми тя. Изглежда искрена.
Партито продължава с пълна сила до ранните часове на нощта така, както трябва да бъде в този първия свят на къмпинг Градина, към който аз вече не принадлежа. На другия ден ни е твърде лошо да осмислим ситуацията и просто си казваме с махмурлийска усмивка, че май още ни бива. Сигурни сме обаче, че по същото време някъде в другата част на къмпинга някой се буди и сънено пита: „Абе, какви бяха тези стари хора с нас снощи!“.
