Дарина Рангелова вече няма нужда от представяне в Майко Мила, особено след някои от текстовете ѝ. Като този за кърменето или какво е да си първокласник в Канада.
Просто напишете Дарина в търсачката и ще получите един куп яки разкази, а ако ви мързи, ние вече го направихме вместо вас и може да ги откриете тук.
В този си текст Дарина разсъждава по темата с „лошите думи“ и защо не трябва да ги използваме пред децата.
Кой каза, че не трябва?
И защо?
Нали така или иначе някъде ще ги чуят, не е ли по-добре да е от нас и да им обясним какво значат и в какви случаи се употребяват? Егати!
Защо не трябва да използваме „лоши“ думи пред децата?
Ей това се питам напоследък.
Въпреки че „свестните“ хора се опитват да не използват „лоши“ думи, и родителите предпазват децата си от тях, те, думите, са си там и са живи.
Вулгарният език има своята сила в човешката комуникация и психология. Мисля, че няма нужда да споменавам литературни произведения.
Всъщност, изобщо не съм седяла да мисля относно „лошия“ език и децата. Просто си приказвахме пред тях какво си говорим и ако ги няма.
Замислих се за това едва след като емигрирахме в Канада и си дадох сметка, че трябва да се положат усилия, за да се обогатява българският на Тони, тъй като разговорите в едно семейство не са особено разнообразни.
Започнах да търся информация как се запазва и развива майчиният език при триезични деца (Тони говори английски, френски и български) и така попаднах на различни мнения на психолози и лингвисти, че е наложително тези термини и значения да се изучават на всеки от чуждите езици.
Също както изучаването на всички други думи. Казват, че това важи и за майчиния език, дори когато детето не изучава чужд език – но тогава си ги научават, щем, не щем.
Не познаваме езика, ако не познаваме „мръсните“ думи
В книгата Growing up with three languages от Xiao-lei Wang прочетох:
„Не може да се каже, че човек е езиково компетентен, когато не може да разбира „мръсни“ думи или изрази на съответния език (въпреки че човек, разбира се, може да избере да не ги използва в своята комуникация.)“
Ние вкъщи употребяваме „лоши“ думи пред децата и не им запушваме ушите, когато има псувня в някой филм. Обясняваме защо сме ги употребили и в какъв контекст, който обикновено е под формата на шега. Обясняваме и защо не бива да се употребяват в училище и навън.
Тъй като ние не употребяваме бруталните псувни „на майка“ и Тони няма как да ги чуе, съм решила да го запознаем с тях, когато е достатъчно голям, за да разбере значението им – именно за да е езиково компетентен, а не за да ходи и да псува хората.
Реших да видя какво препоръчват някои български сайтове по темата „лоши думи“. Съветите са от рода:
- „следете за собствената си реч“,
- „ограничете филмите“,
- „отвличайте му вниманието, ако се случи да чуе „лоша“ дума навън“.
Е, аз трябва само с това да се занимавам!
Стига се и до: „Твърдо заявете, че не искате да я чувате. Не е задължително да обяснявате значението ѝ“.
А шамар няма ли, се питам аз. С какво е виновно детето, че е чуло нещо и го е запомнило? И какво, като е чуло – ще стане чудовище?
В друга статия се казва, че причината за употреба на такива думи няма голямо значение. По-важно е да реагираме така, че детето повече да не я повтаря.
Моето виждане пък е друго. А именно, че не е важно откъде и как ще чуе детето „лошите“ думи, важно е как ще го научим да ги възприема и използва.
Да, ако е малко, е ясно, че няма да му обяснявате значението. При по-голямо обаче според мен си е задължително.
Смехът е позволен
Също така прочетох, че е абсолютно недопустимо родителят да се смее, ако невръстното дете употреби „мръсна“ дума. Ами, за мен пък е допустимо. Защото просто е смешно.
Не се гордеем, но едва ли има малко дете, което да не е изръсило нещо нелепо (като например Мамо, защо имаш брада под корема?)
Ами, смешно е. Смееш се един-два пъти, след това обясняваш, че вече не е смешно, и детето спира да я повтаря, като види, че не привлича внимание.
Тази драма с „лошите“ думи не е само в България. Тук също имам куриозна случка.
Взимам Тони от предучилищната забавачка и учителката ме дърпа настрана да ми каже нещо. Тони казал „лоша“ дума и тя иска да му обясня, че не може така да се говори.
Съгласявам се, разбира се, поемам ангажимент да говоря с него по този въпрос и питам каква е думата, която е казал. За моя изненада, тя ми каза, че не може да я изрече и той да ми каже я вкъщи. Ми... добре... Обаче Тони мълчи като партизанин, явно осъзнаващ, че думата не бива да се казва – само дето не прибягнах до изтезания, но той така и не сподели коя е думата.
Много умувахме с мъжа ми и в крайна сметка не го наказахме, не можахме да обясним защо е лоша въпросната дума, която така и не разбрахме коя е, или с една дума – стана едно нищо.
Първо, защото не знаем какво е казал, и второ, в което е и куриозът, ние говорим само на български вкъщи.
Т.е., „лошата“ дума на английски я е научил в училище и аз спокойно можех да отида и да им вдигна един скандал, че те са го научили на тази дума в училище.
Така и не разбрахме коя е думата.
И така, освен ако не си отглеждате децата като отшелници, няма как да не научат по някоя и друга „лоша“ дума.
Още не сме свършили, скрол надолу
Псуването като лек за гнева
Господи, оказа се, че има доста проучвания относно „лошия език“ и че това е една доста подценявана техника за справяне с гнева. Намалявала се и вероятността от физическо насилие. Децата, между другото, също изпускали пара по този начин. Говорим за по-големите деца, които знаят значението на тези думи.
Има и проучване, че псуването намалява усещането за болка, когато човек се удари (hypoalgesic effect of swearing). Демек, много е добре да извикаш „Мамка му!“, като си удариш кутрето в масата.
Тези учени конкретно бая са проучвали и правили експерименти, но за съжаление, им присъждат Антинобелова награда за това откритие. Други учени пък твърдят, че чрез псуването може да се различи дали човек е болен от Алцхаймер, или има деменция.
Въобще, извън употребата на „лоши“ думи, за да обидиш човек, има само позитиви.
В един български сайт прочетох, че ако атмосферата в семейството е спокойна и хармонична, при общуването не се използват нецензурни изрази. Развеселих се. Веднага го оборвам с моето семейство, където атмосферата е спокойна и хармонична и се използват нецензурни изрази. Аз лично много харесвам възклицателните е/баси, е/гаси и останалите производни. Независимо дали с положителен, или отрицателен знак казваш едно „егаси...“, и всичко е ясно. Няма нужда от пояснение.
Тони това никак не го впечатлява. Той използва what the heck. Не му правя забележка, защото е политически коректно и го използва на място.
А в статията „Лошите думи и децата“ с автор Радост Николова има следния съвет: „Предложете му синоними. Четете повече, учете стихчета, развивайте речта му. У детето с богат речник „лошите“ думи се изгубват в лексикалното многообразие и не представляват голяма заплаха.“
Тук само мога да кажа What the fuck! И преди да ми кажете, че след време ще бера плодовете на този ми подход, ще ви отговоря, че вече ги бера. 16-годишния ми син непрекъснато ми го хвалят колко е възпитан и любезен. На родителските срещи това е първото, което ми казват. Със сигурност използва „лоши“ и предполагам нецензурни думи, но явно знае къде. И то това е важното.
