Няма начин да не познавате огнения и приковаващ стил на Мария Касимова-Моасе - независимо дали пише за социални теми, култура, предприемачество или просто за човек. Или за себе си – безпощадно разголващо (включително в следващите редове).
В най-добрите години на печата е била в екипите на няколко издания (периодите като главен редактор на "Капитал Light" и "НЕЯR" са сред любимите ѝ), помните я и като и водещ на рубрика за етикет в "Преди обед" на бTV. Днес е любим автор както в лайфстайл, така и в бизнес списания и е един от най-ярките колумнисти в малкото онлайн платформи, които не те заставят да шикалкавиш със съвестта си. Автор е на книгите Близки срещи със смесени чувства и Балканска рапсодия.
Майка на две дъщери, вече студентки, с чийто баща е разведена. Със сегашния си, втори съпруг, който е французин, се запознава преди няколко години онлайн. Първият им чат е от любов към кучетата (тогава той има магазин за кучешки аксесоари в Париж). След няколко години живот между френската столица и София, двамата заминават на остров Менорка, където превръщат дома си в къща за гости. Сега са на друг романтичен адрес, а, ние, с цялата си несъобразителност, им прекъснахме новото задомяване, защото много искахме да чуем Мария:
-- Къде ви намираме в момента и как върви животът ви там?
Точно сега съм на върха на една скала, по която са накацали къщи и аз съм в последната, най-високо. Мястото се казва Адор и е село, разположено близо до град Гандия, недалеч от Валенсия, Испания. Тук сме под наем за следващите 6 месеца. До момента непрекъснато се занимаваме с битови неща – спира токът, гръмна помпата за вода, проливните дъждове пробиха на места покрива, та течеше вътре, парното не работеше…
Понякога си мисля, че съм създадена да оправям проблеми от всякакво естество. Ситуацията в момента го потвърждава - и в Испания да отида, пак се боря с битовизми! Хубавото е, че като българка, съм свикнала на всичко.
И като закапе в къщата, веднага си знам - кофа, парцал, найлон върху контактите…
-- Значи, живеете с французин, оправяте покриви във Валенсия, а сте автор на едни от най-силните социални текстове, свързани с родната действителност – как става това?
Можеш да работиш това, което правя аз, отвсякъде и по всяко време – стига да имаш компютър и достъп до информация. От опит обаче знам, че истински се чувстват нещата, когато си част от тях, затова и всеки месец си идвам в България. Реално прекарвам една трета от месеца там. Следя всеки ден всичко, което се случва, чета много и всякакви източници, гледам български медии, разговарям с хора. Не назидавам от позицията на напуснала страната, както е много удобно да се коментира у нас. Работя за български издания и компании, плащам си данъците там, всичко, което притежавам, също е там.
Българите сме обсебени от физическото присъствие - по света никой няма да се сети да те съди, че пишеш на социални теми, пък не си 24/7 в страната си. Рефлексът е важен, способността да отделяш и съпоставяш, да коментираш и обобщаваш, за да дадеш повече гледни точки. Има толкова много хора, които са непрекъснато вътре в страната, а не знаят как се казва, например, социалният ни министър и какво е управленското устройство на България!
Да, не мога да се примиря с дребните, крадливи и тесногръди душици, които са на власт в България.
Но Балканът, Черно море, върховете на Пирин и Родопите ще ги надживеят. Заради тях, децата и приятелите си винаги ще се връщам, докато съм жива.
-- Често пишете за взаимоотношения, полови стереотипи, дискриминация – какво е в този смисъл посланието на последната ви книга „Балканска рапсодия“?
Това е история за любовта. Любов между мъж и жена, майка и дъщеря, майка и син, любов между две сестри, между хора, които си разменят топлина - просто, защото са човешки същества. Историята е базирана на истински случки от моето семейство, така че това не е просто фикция, която да обслужва някаква имагинерна идея за човешката добрина и разни клиширани лозунгарски послания.
Има ограничения, които доброволно сме приели за себе си. Те дават удобни граници на чувството ни за свобода - религията, манталитета, традициите, националността, общественото функциониране на половете.
Човешката свобода е свобода дотолкова, доколкото можем да изберем от какво да зависим - това не е абсолютна свобода, защото природата ни не може да поеме такова понятие, такава отговорност и мощ.
Но над всички тези доброволни граници, над условностите, заради които се делим непрекъснато, има нещо, което трябва да ни води. И това е човечността. Да помогнеш на падналия. Да подкрепиш слабия. Да нахраниш гладния. Да стоплиш премръзналия. Да обичаш този, който влезе в душата ти, без да правиш дисекция на неговата душа. Да не съдиш от своята камбанария. Да прощаваш, но да не забравяш. Да помниш, че си уязвим, самотен и крехък. И да не забравяш, че и другите са така.
-- Имате съвсем нов проект, монолозите за спектакъла INSIDE OUT TEEN* – как се родиха те и кои са основните теми в тях?
Този проект ми е особено скъп. Мариан Бачев, с когото сме приятели от детските години, ме помоли ме да напиша няколко монолога за децата от школата му - актуални, със съвременен език, близки до проблемите на тийнейджърите. Така се родиха десетина текста, които писах с много искрено - не само като майка и писател, но и като човек, който добре си спомня онази възраст и начина, по който светът преминаваше през мен тогава.
Темите в тях са тези от живота ни - разводът на родителите, новите им семейства, вечно недоволните от децата си майки и бащи, които възпитават само чрез забрани, насилието в училище, неприемането на различните, отговорностите на децата, които често те понасят с повече сила и увереност от нас, възрастните, темата за порастването и взимането на решения, за смъртта и, разбира се, за любовта.
Монолозите, които написах, са споени от прекрасни текстове и от други автори. Получи се един много вълнуващ спектакъл, който излиза далеч от това, което бихме нарекли “художествена самодейност”.
За мен най-ценното беше, че докато са работили по текстовете ми, децата всъщност много са се сближили. Оказало се, че много от тях преживяват или са преживявали това, за което става дума в монолозите, и са го споделили с останалите.
-- Вашите лични тийнейджърски монолози с какво бяха свързани?
Наложи ми се и бързо да порасна, защото бях само на 13, когато баща ми се разболя от рак на белите дробове и едва на 16, когато почина с всички възможни мъки и ужасяващи подробности, чиято тежест мама отнесе. Твърде рано разбрах какво е смъртта. Преживях я само благодарение на изкуството, приятелите си и… Нощният хоризонт по националното радио. Слушах го по цели нощи, обожавах есетата на водещите, знаех музиката наизуст. Тийнеджърството ми мина в премеждия и съзряването беше скоростно и наложително.
Бях на 19 пък, когато пък майка ми се разболя тежко от бъбреци и прекара два месеца в болници, където преживя сериозна операция. Наложи се да поема всичко покрай нея и у дома. И да бъда опора - не можех да загубя и нея, не можех дори да го допусна като мисъл, а много, много ме беше страх! Така трябваше рано да се разделя с детството и да стана човек, на когото може да се разчита. Монолозите ми бяха свързани с това да се убеждавам, че мога да понеса всичко това и да се справя. И се справих.
-- Как реагирате, когато ви питат как сте се справила с развода си? И как се променя гледната ви точка към него през годините?
Реагирам с разбиране. Хората, особено когато са пред подобен момент в живота си, искат да имат нещо, на което да се опрат, някой, който да им каже, че всъщност няма страшно и дори ще е по-хубаво! Затова и винаги говоря за развода си откровено и с всеки.
Аз лъвски се борих за оцеляването на онзи мой брак, защото след като почина баща ми смятах, че само и единствено смъртта може реално да раздели двама души, които са се обичали. Всичко друго е поправимо, така си мислех!
Е, беше отредено да разбера, че понякога двама души се разделят и защото любовта свършва. За моя тогавашен съпруг тя беше свършила.
Той просто нямаше смелостта да ми го каже и да приключи брака ни
и чакаше аз сама да стигна до това решение.
Бяха ми необходими шест години, за да разбера, че се боря за нещо, което той не иска да спечеля. Толкова време ми беше необходимо и да осъзная, че понякога отсрещната страна се опитва да те направи по-лош, отколкото си мислел, че можеш да бъдеш, за да има оправдание да те напусне и ти да си виновен за това.
Тогава се появи и насилието в дома ни. На което един път и аз отвърнах! Когато един път в отговор му издрах цялото лице с нокти, разбрах, че съм станала по-лоша от възможното. И капитулирах, за да не започна да се мразя.
Не исках да давам лош пример на дъщерите си
че някой може да прави с тях каквото си поиска, докато те търпят мълчаливо. Не исках и да имат за майка една горчива жена, която сама не може да си прости, че не се е борила за щастието си.
Моят развод беше тежко изпитание. Разбрах, че има непростими неща и е важно те да не се прощават, дори само защото така омаловажават прошката като такава. Разводът обаче ми донесе и много светлина, самоуважение, нова любов, прекрасен нов живот и кариера. Днес съм му благодарна!
-- Кой е най-важният женски проблем в момента в България?
Насилието над жени. И подценяването на жените от самите тях. Нямате представа колко пъти чувам жени да казват “това не е женска работа”, “чудесна професия като за жена”, “мъжът трябва да има по-добра кариера от жените”, “жена съм му, той носи парите, той да решава”…
Жените сами са си проблем, защото не вярват, че са самостоятелни същества, които имат абсолютно същите права за кариера, личен живот, мечти и желания като мъжете. Не осъзнават, че не са подчинени на никого, освен на собствените си съвести и отговорности. Не разбират какво означава партньорство и че любовта не е притежание.
Първо трябва да се научим да се самоуважаваме
пък тогава да искаме и обществото да ни уважава и да ни приема сериозно. У нас да кажеш, че си феминистка, значи да получиш спонтанен обстрел с отровни стрели, защото това за 80% от хората означава, че искаш да имаш мустаци и да не носиш сутиен! Това е нивото!
А феминизмът не е мъжемразие - той е срещу сегрегацията в обществото на тема пол и определянето на типично“женски” и “мъжки” области и дейности. Защо например момиченцата да не мечтаят да станат велики архитекти, да летят в Космоса или да строят мостове?! И защо момчетата да не стават медицински сестри, учители, готвачи или да не остават с бебетата си у дома да ги гледат?! Тази нагласа трябва да се промени с много търпение и обяснение, с много акции и разговори. Но най-вече с примери, които ние, жените трябва да даваме с начина, по който избираме да живеем.
-- Как говорите за тези неща с дъщерите си?
Винаги съм смятала, че правим много повече за децата си, чрез действията и изборите си. Затова и съм се стремяла да съм добър пример. Но и много сме говорили. За това, че никой никога не може да ги накара да направят нещо насила, против волята, нагласите, вярванията или чувствата им. За това, че са свободни хора, които трябва да ползват тази свобода с отговорност.
Не искам децата ми да са ми благодарни, защото изборът да ги имам е мой, не техен. Искам просто да вървят спокойно и уверено в живота си и да знаят, че щом аз съм успяла, значи и те могат да се справят с всичко.
-- Какво харесвате и какво - не в работата си?
Журналистиката е начин в рамките на един живот да изживееш много други. Обичам тази професия, защото ми дава възможност да умножа живота си по хиляда - с всяка нова тема, всяко интервю, всеки репортаж аз съм на ново поле, с нови хора, в нова среда. Това е велико! Не харесвам цинизма, продажността и бездушието, в което лесно можеш да попаднеш, докато я практикуваш.
Няма да се правя на герой и да кажа, че никога не съм се колебала кой път да поема. Имало е моменти, когато е трябвало да слагам на везните храната на децата си и тогава чувството за справедливост и независимост е охладнявало. Но съм щастлива, че все така са се развивали нещата,че съм оцелявала и без да правя компромиси със съвестта си. Сега знам, че е било точно толкова важно, колкото и да имаме хляб на масата. И съм сигурна, че децата ми го ценят.
-- Какво бихте посъветвали момичетата, които искат да тръгнат по вашия път?
Да не забравят, че думите са отговорност.
Всяка от тях носи по един свят, въплътен в звуковете ѝ. Да си отговорен към тези малки светове и комбинирането им е много важно. То е есенцията на професията, на писането изобщо, на регистрирането на фактически и духовни факти. Затова трябва да се пише мисионерски, с преклонение към езика и свобода във фантазията.
-- Кои са най-интересните актьори, музиканти и писатели, които следите? Препоръчайте ни нещо, което ще ни порази?
Чета книгите на Веселина Седларска, на Крум Филипов (“Синът на авиатора”), слушам формации като “Еструна” (наскоро спечелиха латино Грами за музика), следя работата на Ясен Гюзелев, слушам музиката на Белослава, Михаил Йосифов, Соня Йончева, фолклорна формация “Нуша”. В световен мащаб последното ми откритие беше Ара Маликян. Не познавам по-голям дявол на цигулката от него!
Имам един приятел дърворезбар - той е космически творец! Казва се Симеон Шопов, запомнете това име! Под ръцете му дървото е като восък, като мисъл се лее и пронизва дълбоко.
У дома гледаме много сериали. Горещо препоръчвам испанския La casa de papel - невероятна актьорска игра, страхотен сценарий! В момента съм пленена и от актрисата Маги Джилънхол от един страхотно пипнат сериал - The Deuce, който разказва за проституцията и порно индустрията в Ню Йорк от 70-те и 80-те години на миналия век. Гледам да опитвам всичко, което се появи на сцената и да го преживявам. Няма загубено време, когато е прекарано в изкуство.
-- И за финал - кое е най-смешното нещо, което ви е казвал на български език съпругът ви?
Оооо, това е тема за книга! Най-милото беше “ти си най-добрата жена на цветя!” Искаше да каже “на света”… Последното, което ми каза, беше по повод “Балканска рапсодия” и публикуването ѝ. На премиерата, като видя колко хора имаше, ми каза на ухо “И сега ти вече си една писалка!”… Имаше предвид писателка… Но писалка е далеч по-точно.
*INSIDE OUT TEEN на Театрална Работилница „Мариан Бачев и Аркадия Фюжън Арт“ е в неделя, 25 ноември, на малката сцена на театър “Сълза и смях” от 19.30 ч. Следващото представление е пак там, на 16 декември.
Снимка: Виолета Апостолова
