"Скъпи майки, време е да започнем да споделяме реалните и болезнени подробности за живота в четвъртия триместър. Да спрем да щадим околните и да извикаме, че имаме нужда от повече подкрепа." Одри Кинго за Working Mother.
Всички използваме социалните медии, за да представим най-лъскавата, полирана и перфектна версия на нашия живот. Няма обаче по-извратена измама от постовете във Facebook за състоянието след раждането: "Майката и бебето се справят страхотно!"
Това е лъжа.
Знам го, защото самата аз излъгах. Почти умирах, след като синът ми се роди. Екип от хирурзи трябваше да извърши спешна хистеректомия (оперативна интервенция с цел отстраняване на матката), за да спаси живота ми.
Съпругът ми и аз споделихме тази подробност със семейството и приятелите си чрез социалните мрежи, но с непринуден, позитивен тон, характерен за съобщенията, свързани с раждането на бебета: „Днес беше труден, но в крайна сметка прекрасен ден. След като решихме синът ни да бъде роден чрез секцио тази сутрин, Одри трябваше спешно да бъде подложена на хистеректомия. За щастие майката и бебето се справят добре".
Абсурдното е, че наскоро мъжът ми ми сподели, че един от неговите приятели му казал, че нашето кратко съобщение за раждането на бебето било „блестящо“.
Всъщност, Джон, изобщо не беше такова.
Ето част от въпросните „блестящи“ моменти:
Да виждаш кръвта от собственото си тяло по престилките на хирурзите. Да слушаш как лекарите обсъждат начина, по който да спасят живота ти. Да бъдеш в будно състояние, докато отстраняват орган от тялото ти.
По-късно да гледаш как чужда ръка изцежда коластра и кърма от гърдите ти, за да нахрани бебето ти, което не може да бъде с теб в интензивното отделение. Да пълзиш едва-едва до банята в болницата, защото все още не можеш да ходиш. Сменянето на кървава превръзка след кървава превръзка.
Да кажеш на медицинската сестра, която те придържа, докато пишкаш: "Май не трябваше да става точно така…". Да стискаш стойка със система за вливане с едната ръка и китката на баща си с другата, докато правиш бавни болезнени стъпки из болницата, опитвайки се да научиш краката си да работят отново.
Да плачеш от болка всеки път, когато колата се разтресе по пътя към дома. Още една смяна на кървава превръзка. Да ревеш на пода на банята, защото не можеш да се справиш с кърменето.
Да не можеш да контролираш гнева си. Да не можеш да заспиш, дори когато отчаяно се нуждаеш от това. Да усещаш, че малкото, скъпоценно създание в ръцете ти е единственото нещо, което те свързва със Земята в момента...
Иначе майката и бебето се справят добре…
Но тогава аз не разказах на никого тези подробности. Само на майка ми и на най-добрата ми приятелка. По-късно и на моя терапевт.
Дори и сега, като човек, който пише есе от първо лице за преживяванията след раждането, съм склонна да скрия най-кървавите подробности дори от най-близките ми приятели.
Открих обаче, че не съм сама. Превърнах се в добър слушател на жени, минали през страшни етапи и състояния – от спонтанен аборт и безплодие до следродилни проблеми от всякакъв вид. И разбрах колко много жени се борят, преструвайки се, че всичко е наред.
Всеки ден се качвам в метрото, оглеждам се и се чудя: колко жени тук крият белези, които никой не вижда? Колко от тях имат бебета, с които трудно се справят? Колко плачат тайно върху възглавницата си, без да казват на никого?
И кому е нужно това? Защо се крием? Кого защитаваме? Със сигурност не себе си.
Когато мълчим, не получаваме помощта, от която отчаяно се нуждаем. Не я получават и други жени. Когато мълчим, ние просто продължаваме да поддържаме системата, която дава приоритет на бебетата за сметка на майките.
Система, в която жените са обучавани как да минат през бременността, раждането и кърменето, но нямат абсолютно никаква подготовка как да се грижат за себе си след появата на бебето.
Може би смятаме, че правим на нашите бременни приятелки услуга, като им спестяваме истини за трудностите около и след раждането. Давайки им шанс да имат „перфектното“ раждане и следродилен опит, които ние така отчаяно сме искали, но не сме имали. Истината обаче е, че дори многото жени, които имат прекрасни раждания и периоди на възстановяване, носят гигантски превръзки и понякога не се къпят с дни, защото предпочитат да използват тези 20 минути за сън.
Най-важното е да споделим тази реалност с мъже, като Джон, които не знаят как изглежда раждането и следродилния период.
Мъже, които дори не знаят, че сред развитите страни, САЩ са с най-висок процент на майчина смъртност – процент, който продължава да расте. Мъже, които не знаят, че една от седем жени ще се бори със следродилна депресия, и колко е трудно да намериш терапевт, който е обучен да лекува такива състояния.
Или, може би, знаят и се интересуват, но не разбират какви точно са тези битки. Така че нека им го кажем. Трябва да спрем да защитаваме мъжете от реалностите в живота след раждането. Да, всички подробности могат да бъдат кървави, брутални и неудобни. Но няма нужда да крием това, което сме понесли. Няма нужда да се срамуваме. Няма нужда да се борим в мълчание. Не крийте, че се изпускате, не крийте сълзите си, не крийте мастита си.
Ако трябва да се борим, нека го направим шумно. И ако дори тогава не получим помощта, от която толкова отчаяно се нуждаем, поне знаем, че това не е така, защото нашите близки не знаят през какво минаваме. Нека извикаме болката си и нека другите да обяснят защо не са отговорили, когато е ясно, че се нуждаем от тях. Нека да им кажем: „Ние сме майки, а не мъченици, и това е нашият живот“.
По темата:
