fbpx
от 0 до 3 години

Животът в луксозен хотел за майки с новородени

29 март 2024
майка луксозен хотел за новородени

Честно ви казваме, не знаем как ще се приеме този текст, но ето го и него. Това е истинската история на един доста луксозен хотел за майки на новородени, в който отиваш тъкмо родила заедно с бебето си и за теб се грижат чудесни хора, а ти се възстановяваш и животът тръгва по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден, както е казал поетът. Или поне така трябва да е. Ето какво ни разказва Клариса Вей за цялата тази луксозна постнатална история. (На която ние малко завиждаме. Но само малко и само за определени неща.)


Седмица след като родих сина си, легнах по гръб върху загрята маса за масаж, за да може друга жена да ме изцеди. Докато тя изстискваше няколко капки в стъклена бутилка, се заслушах в релаксираща спа музиката. Опитвах се да не се чувствам неудобно, че произвеждам толкова малко кърма (дали беше заради спешното цезарово сечение), когато започна некомфортният разговор.

„За колко време сте в Тайван?“, попита ме тя. Подстриганата ѝ коса леко подскачаше, докато голите ѝ ръце притискаха гърдите ми.

„Живея тук.“

„Имате акцент.“

„Родена съм и съм израснала в Америка, но съм тайванка.“

Загледах се в мотив на бебешкосиньото цвете на стената, който ми напомняше на ареоли. „Отпуснете се“, каза ми тя. Може би трябва да опитам да спя през нощта. „Бебето ми беше хранено предимно с адаптирано мляко“, каза тя, сякаш имах нужда да ми напомня за недостатъчното количество кърма. „Ставането на всеки два часа за помпата е изтощително. Ти просто си скачена с бебето. Така е друго.“

Трябва ли да е болезнено и трудно

Съветът на масажистката е точно обратното на това, на което са ме учили в Щатите. В Щатите първият месец от майчинството често се смята за задължително болезнен и труден. След като моята приятелка Лаура роди в Лос Анджелис, гърбът я болеше толкова много, че трябваше да ходи на физиотерапия. „Закусвах със сладолед и кафе всяка сутрин като механизъм за оцеляване“, писа ми тя. Моята съквартирантка от колежа Емили ми каза, че нейният новороден син ѝ висял на гърдите цяла седмица. „За добро или лошо, ми излязоха мазоли“, каза тя.

Аз, от друга страна, се излежавах в луксозен хотел след раждане в Тайпе, оставяйки голяма част от тежката работа на армия от медицински сестри. Можех да спя в пухкаво двойно легло, да се будя с гледка към града и да ям топла закуска от оризова каша, варени зеленчуци и билков чай. Преживяването беше толкова глезещо, че чак ми идваше греховно.

В края на сеанса по изцеждане, масажистката ми даде резултата: по-малко от чаена лъжичка кърма. Тя обаче не искаше да се чувствам зле от това. „Следродилният период е време за възстановяване на равновесието на вашето чи. Тук имате време“, каза тя.

Глезенето на новите майки

В Тайван една стара народна мъдрост обобщава тази нагласа: „По време на бременност отглеждай бебето. След бременността се грижи за тялото си.“ Смята се, че раждането нарушава равновесието на тялото, така че новите майки традиционно получават zuo yue zi или 30–40 дни почивка у дома, глезени от семейството. Буквално изразът означава „месец мързел“, но често се превежда като раждане след раждане, далеч от стреса, напрежението и студа на външния свят. Майка ми винаги е наблягала на ролята на храната. Според нея някои ястия като свинска пача с фъстъци или джинджифилово пиле в сусамово масло, възстановяват матката.

В наши дни Тайван е склонен да остави следродилния месец на професионалистите. Новите майки могат да отседнат в един от приблизително 280 специализирани хотела, където ще получат храна, денонощна грижа за децата, посещения при лекар и различни привилегии като уроци по йога и изцеждане на кърма. 

„Здравей, мамо!“

С мляко в ръка излязох от спа центъра, затътрих се по коридора и натиснах един бутон в стената. Плъзна се врата, разкривайки малка стая, подобна на килер, украсена с бебешки снимки и благодарствени писма. Маскирана медицинска сестра в зелени дрехи ме поздрави ентусиазирано: „Здравей, мамо!“. Дадох ѝ млякото заедно с номера на моята стая – осем. Синът ми беше някъде в детска стая зад нея; както и десетки други плачещи новородени.

Докато предавах кърмата си, ми хрумна, че възлагам скъп ритуал, кърменето на новороденото си, на непознати. Но хотелът съществуваше, за да мога да се съсредоточа върху нуждите си. Върнах се в стаята си, метнах се на кадифения диван в небесночервен цвят и отворих приложение на телефона си. Видео на живо на моето дремещо бебе изпълни екрана. Синият му биберон висеше отпуснато от устата му. Стикер на пелената му показваше цифрата осем. По-късно ще имаме достатъчно време заедно, помислих си, опитвайки се да потисна внезапната вълна на вина. Точно сега беше време за дрямка.

Моето zuo yue zi

Когато съм се родила преди три десетилетия в Лос Анджелис, баба ми долетяла от Тайван с куфар, пълен с китайски билки, с намерението да надзирава zuo yue zi на майка ми. Обаче бързо се уморила. „Тя просто искаше да отиде в Сан Диего и да види роднините ни“, каза ми майка ми. В седмиците след раждането ми майка ми развила хронична умора. Според нея следродилният период създава прецедент за бъдещото здраве. Затова предположих, че тя ще иска да надзирава моето zuo yue zi. Но когато я попитах в началото на бременността си по време на вечеря в Тайпе, тя само се засмя. „Искаш ли да умра рано? Новородените са изтощителни“, каза тя.

И така започнах да обикалям следродилните хотели в Тайпе. Научих, че вместо да налагат табута, свързани с традиционния месец след раждане (не мийте косата си, избягвайте ледена вода), те предлагат удобства с луксозна атмосфера като нагреватели, топли бани за крака и горещ билков чай. 

В хотелите има нещо снизходително, почти унизително

Но в хотелите имаше нещо снизходително, почти унизително. Персоналът ме наричаше „мама“, макар че още не бях такава. Въпреки че татковците и служителите можеха да идват и да излизат свободно, майките трябваше да се регистрират при излизане. Посетителите не бяха допускани в хотелските стаи и можеха да виждат новородените само през стъклен прозорец. Не ни беше позволено да извеждаме собствените си бебета навън, освен ако нямаха час при лекар.

По време на една от обиколките си попитах медицинска сестра дали мога да ходя на ежедневни разходки. „Да“, отговори тя и след това се поколеба. „Повечето хора обаче не го правят. Трябва да си починеш.“

Нещо като карантинен център за майки

В крайна сметка се спрях на Whole Love, който беше построен в моя квартал преди няколко години. Whole Love, който има 23 стаи, е описван като център за грижи, но майките са склонни да го наричат хотел. Въпреки че нямаше партньорство с ресторант, препоръчан от Michelin, като някои други хотели след раждане, стаята ми щеше да има собствен масажен стол, стерилизатор за бутилки и помпи за кърма. Бих могла да си насроча маникюр или да се науча да правя сапун от кърма (не че ще имам достатъчно). Избрах Whole Love най-вече защото беше близо до дома.

Съпругът ми се притесняваше, че се записвам за нещо като карантинен център за майки. „Сигурна ли си?“, попита той. Нямаше ли да ми е по-удобно в нашия апартамент, където той можеше да готви, а аз да излизам навън?

Бях благодарна за предложението, но ми се стори наивно. Отличното готвене на съпруга ми никога не е включвало месни бульони, напоени с китайска медицина. Моето семейство не искаше да се грижи за нас, а неговото беше на хиляди километри. Живеехме на място, където следродилните грижи бяха норма. Някои от нашите приятелки бяха плакали, когато престоят им в хотела приключи. Не трябва ли да се възползваме от тази възможност?

Раждането и хотелът

Когато дойде датата на раждането ми, лекарите се опитаха и не успяха да го предизвикат. Два дни по-късно прибягнаха до спешно цезарово сечение. След него се чувствах като изпразнен чувал: едва успях да вдигна глава. Изглеждаше ми непонятно, че в САЩ, където болногледачите се шегуват с „драйв-тру раждания“, средната нова майка, претърпяла цезарово сечение, остава в болница само два до четири дни. Аз останах пет. След това родителите ми ни закараха до хотела.

Докато новороденото ни хъркаше в столчето за кола, тялото ми изтръпваше от тревога. Ами ако се събуди и започне да плаче? Ами ако попаднем в задръстване и той изцапа пелените си? Бях прекарала по-голямата част от времето в болницата прикована на легло и съпругът ми беше прекарал по-голямата част от това време в грижи за мен. Нашето любимо дете все още беше загадка за нас.

„Не се ли радваш, че сега отиваме в хотела?“, попитах съпруга си. Той кимна. „Ще използваме тази възможност, за да се поучим от медицинските сестри.“

Качихме се с асансьор до петия етаж и зачакахме в тъмно фоайе. Чувствах се като в зоологическа градина: от другата страна на стъклена стена виждахме ярко осветена детска стая, където сестрите безгрижно вдигаха и спускаха бебета, сякаш бяха кукли. Тогава медицинска сестра влезе във фоайето и извади бебето ни от количката му. През следващите 30 дни хотелът щеше да следи нуждите му и да контролира движенията му. Трябваше да се грижа за него само когато искам.

Искам ли да го нахраня, или предпочитам да си почина?

В стая номер 8 колекция от изискани бели купи чакаше на поднос: супа от миди, риба на пара, хрупкава бамя с резени говеждо месо, пресни зеленчуци, поръсени с годжи бери. Усетих прилив на оптимизъм. Щях да се отнасям към хотела като към училище и да стана най-добрата майка, която мога да бъда.

Храната беше предназначена за мен, така че съпругът ми тръгна да си търси обяд. Един рецепционист ми даде брошури за новодошли, тестъри от продукти за баня и информация за услуга, която запазва пъпната връв. След това медицинска сестра ми показа как да етикетирам кърмата. Веднъж на ден тя измерваше температурата и кръвното ми налягане. Щеше да ми помогне да си сменя и превръзката от цезаровото сечение.

Телефонът до леглото иззвъня. Бебето ми беше гладно. Исках ли да го нахраня, или предпочитах да си почина? Избрах първото, сякаш поръчвах румсървис.

Няколко минути по-късно той беше качен на количка, която съдържаше идеално затоплена бутилка адаптирано мляко и чекмедже с пресни пелени. Току-що измит, със спретната си коса, изглеждаше като подарък за мен. Сестрата ми каза да седна на дивана и нежно притисна бебето в ръцете ми. „Уверете се, че го оригвате често“, каза тя. Ако имах нужда от помощ, можех да се обадя в сестринския пункт. След това тя затвори вратата и за първи път в живота си останах сама със сина си.

Бебето ми дойде с подробни инструкции

Трябваше да го храня на всеки четири часа, да попълвам таблица с това колко яде и кога и да отбелязвам всички смени на пелените. Това звучеше лесно. Представях си как се излежавам в леглото и отпивам чай, докато бебето гука. Но при мен то често плачеше до посиняване. Беше прекарало последните девет месеца, свито мирно в мен, без никакви усложнения. Сега, когато беше навън, защо не можех да го успокоя?

Много пъти медицинската сестра вземаше сина ми от ръцете ми и го дундуркаше, докато се успокои. След това, когато се приземеше отново в ръцете ми, той избухваше. Тя се опитваше да ме успокои, но в крайна сметка трябваше да се върне в детската стая. „Можете просто да го върнете обратно при нас, ако имате нужда от почивка“, казваше тя. Бях съкрушена и започнах да го връщам след всяко хранене.

В продължение на седмици прекарвах не повече от четири часа със сина си. Чувствах се ужасно от това – изглеждаше, че разменях интимност за спокойствие. Но си казах, че той изглежда по-щастлив с медицинските сестри. Може би инстинктът да страдаш от неудобството беше твърде американски. Продължавах да си спомням масажистката, който ме беше изцедила. „Имаш време тук“, беше казала тя.

Синът ми се изака, а аз извиках в паника медицинската сестра

Първият път, когато синът ми ака в хотела, извиках медицинската сестра в паника. В болницата съпругът ми беше сменил пелените. „Знаете ли как да сменяте памперс?“, попита тя, без да осъжда. Когато кимнах колебливо, тя демонстрира, подпирайки тялото му на лявата си ръка, докато стискаше бедрото му като палка за барабан. Изми го на мивката, преди да го почисти с кърпички. Бебето ми се зарадва. „Не можем ли просто да използваме мокри кърпички?“, попитах. 

„По-малко вероятно е да развие обрив от пелени по този начин“, каза тя нежно.

Някои от заниманията бяха наистина сладки. По време на сеанс за плуване на бебета аз и съпругът ми пляскахме окуражително, докато гледахме как нашият син, скътан в надуваем ринг и заобиколен от гумени патета, уверено рита във ваната за големи.

Друга вечер в стаята ми влязоха фотограф и неговият асистент. След като постави няколко фона на леглото ми, асистентът се взря в очите на сина ми и започна да си тананика тихо и мелодично. Веднага бебето изпадна в транс. Успяха да го облекат като вестникарче, като зайче и в плажни дрехи. Когато го опаковаха в костюм на зелена круша, той заспа.

Да се чувстваш безполезна

Колкото и очарователна да беше фотосесията, тя ме накара да се почувствам безполезна. Бях научила няколко трика от персонала, но те правеха всичко вместо мен и бяха по-добри. След около три седмици започнах да изпитвам клаустрофобия. В дългия тъмен коридор между стаите нямаше дори зрителен контакт с моите колежки майки. От време на време чувах части от живота на хората. „Не плачи, не плачи“, умоляваше една майка в съседната стая.

Друг път държах бебето си в стаята си, когато чух гневен мъжки глас в коридора. „Това място е като затвор“, извика той. „Жена ми е в стаята си и плаче. Ще те съдя!“

Синът ми вдигна поглед към мен, озадачен от суматохата. „Ш-ш-ш“, казах му аз. През вратата чувах тропащи крака и тихите гласове на персонала.

Въпреки че хотелът се рекламира като модерно и гъвкаво възприемане на традициите след раждането, не беше погрешно да го наречем място за изолация. Не можех да оставя приятелките или родителите си в стаята си или да изведа сина си на разходка. Всеки имаше униформа: майките носеха бели пижами с розови и зелени кръгове; медицинските сестри, които бяха изключително жени, носеха зелени дрехи; а бебетата носеха почти бели кимона. Само бащите носеха улични дрехи и нямаха официална роля – отражение на традиционно общество, в което се очаква майките да са женени за бащите и обикновено да са основните полагащи грижи. Малкото пъти, когато излязох – за лека закуска, бързо кафе с приятел и така необходимата среща със съпруга ми – сестрите ме попитаха къде отивам. Винаги се срамувах. „Задачи“, лъжех.

Най-накрая намерих приятел

През последната ми седмица най-накрая намерих приятел. Марая, канадка с тайвански корени, току-що беше родила второто си дете, момченце. Един следобед след сутрешното ни хранене взехме бъбъл чай и седнахме на покрива. Сестрите буквално зяпнаха, като ни видяха заедно.

„Когато родих за първи път, просто мрънках“, ми каза Марая. Тъй като не се доверила на бавачката си, поела сама нощните смени и била толкова уморена, че едва можела да говори. И така, бременна за втори път, тя веднага запазила хотел.

Доверих ѝ, че ми беше трудно да съм сама със сина си. Американските ми приятелки вероятно ми завиждаха, но започваше да ми се иска да мога да си разменя местата с тях. Въпреки всичките безсънни нощи те сякаш веднага се свързаха с новородените си. Седмица преди края на престоя ми се чувствах почти по същия начин като в колата: тревожна, неадекватна, объркана.

Смисълът на следродилния период не е да се научат умения, напомни ми Марая, а да се възстановиш физически и психически от тежестта на бременността. На телефона си тя цъкаше приложенията за родители, които искаше да пробвам.

„Колко време държиш бебето с теб в стаята?“, попитах.

„От осем сутринта до единадесет вечерта.“

Шокът трябва да се е изписал на лицето ми. „Идеята е, че така мога да спя през нощта“, каза тя.

„Как се храниш?“

„Бързо."

Парадоксално, тя ме погледна виновно. „Приятелите ми казват, че трябва да почивам повече“, каза тя. Чувствах се зле, че прекарвах твърде малко време със сина си. Тя се чувстваше зле, че прекарва твърде много. Желанията ни да се грижим за синовете си и себе си изглеждаха взаимноизключващи се.

Интимност и тихо разбиране

В деня, в който напуснахме, бебето ми получи „диплома“ в чест на първия му месец от живота. Но като майка се чувствах така, сякаш съм се провалила. Първите ми три дни вкъщи бяха не чаша студена вода, а ледена вълна. След 30 дни на относително спокойствие, бях шокирана от пълната липса на лично време. „Това е като мъгла, само че ти я забави с месец“, Лаура ми писа от Лос Анджелис. Единственият път, когато почувствах облекчение, беше, когато си взех топъл душ, който заглуши плача на новороденото ми в другата стая.

Почти веднага обаче усетих притока от интимност, за който жадувах, последван от тихо разбиране. Беше просто: не познавах детето си, защото не бях прекарала достатъчно време с него. Открих, че е избухвал, защото е бил преуморен. Той се наслаждаваше на дрямката върху нас, меките гърди на баща си и облягането на бедрата ни. Предпочиташе дългите разходки с количката, отколкото да бъде в коша. Хотелът ме беше освободил от отговорност за сина ми, което създаде емоционална пропаст. Строгите правила ни бяха попречили да научим за него като индивид.

Въпреки че не го разбирах напълно по онова време, престоят в следродилния център ми даде шанс да си поема дъх между преходите, преди да се потопя в маратона на родителството. Бях подходила погрешно към всичко. В ретроспекция, ако исках да се свържа със сина си веднага, трябваше да го държа с мен цял ден, както направи Марая. Или просто трябваше да се насладя напълно на почивката си, да зарежа всичко – проклети да са медицинските сестри – и да вярвам, че в крайна сметка ще науча каквото трябва.

Вече няма безпокойство и чувство на неадекватност

Сега, когато и двамата със съпруга ми се върнахме на работа, изпробвахме няколко бавачки на непълен работен ден. Те могат да гледат сина ни няколко часа седмично. Нашата любима е жена на име Кони, която се появи за първия си ден с хирургическа маска и розови ексфолианти. В края на сесията тя ми изпрати подробна разбивка на това колко яде бебето и по кое време.

Наскоро заварих Кони да прави масаж на сина ми, като протягаше ръцете му и разтриваше малките му крачета. Той се разтегли в лепкава усмивка. Сцената ми се стори позната. Оказа се, че преди да стане частна бавачка, Кони е работила като гледачка в хотел за след раждане.

Сипах си кафе и започнах да приготвям обяд. Дните, когато храната пристигаше в хотелската ми стая на поднос, изглеждаха като халюцинация. Но безпокойството и чувството за неадекватност изчезнаха. След много седмици на бълнуване и много часове люшкане на плачещия ми син, за да спи, се почувствах напълно като негова майка. Вече познавах детето си по-добре от жената, която ми помагаше да се грижа за него. И след обяд със съпруга ми щяхме да го изведем на дълга разходка.


Колко струва този луксозен хотел

Според Гари Лий, основателят на MamiGuide, уеб сайт, който резервира следродилни хотели, хотелите струват средно 290 долара на вечер. За американците това може да изглежда като невероятна сделка. Но тук, където средната годишна заплата е малко над 26 хил. долара, месец престой може да погълне 20–30% от годишния доход. Но според Лий 65% от родителите се настаняват в един от тези хотели, дори ако това означава години спестяване. Подобни места за настаняване има и в Китай, и в Република Корея. 

В Корея има и частни, и 19 държавни. Те се казват joriwon и цените в тях варират от няколкостотин долара до хиляди долари на вечер. Цените зависят и от условията, и от провинцията. Най-евтиният частен joriwon е в най-северната провинция (963 долара за две седмици при месечна средна заплата от 2400 долара). Най-скъпият е в Сеул (28 хил. долара за луксозни две седмици). Цените в държавните са с около 50% по-ниски от частните. Проблемът е, че в Република Корея 8 от 10 жени искат joriwon и местата просто не достигат. Резервации в държавните се правят предварително на място всеки месец и има хора, които висят по 10–13 часа, преди центровете да отворят врати. 

А няма повече частни центрове, защото нивото на раждаемост пада, което, съчетано с по-високите цени, ги прави лукс.


Клариса Вей е автор на свободна практика. Тя е родена в Лос Анджелис, но живее в Тайпе. През миналата година излезе и дебютната ѝ книга Made in Taiwan: Recipes and Stories from The Island Nation (Направено в Тайван: рецепти и истории от островната нация). Сега тя разказва за това какво е изкараш един месец в луксозен хотел за майки с новородени.

Оригиналът на материала е публикуван в The New Yorker.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross