Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Темата е: КАК РАЗБРАХ, ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА, И КАКВО СТАНА СЛЕД ТОВА.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Публикуваме историята на наша читателка, която ни я изпрати с молба да остане анонимна, защото продължава общуването си с някоя от споменатите в текста ѝ страни. И не иска да си навреди допълнително. Но нейният разказ е показателен за отношението, което срещат понякога бременните (или опитващите се да забременеят) жени. Лична лекарка, шефка, хазяйка – всички те жени и всички с негативна роля в историята.
Разбрах, че съм бременна в мига, в който забременях
Защото когато си в инвитро процедура, магията на неочакваната бременност я няма. Когато си в инвитро процедура, си наясно с всеки един момент от процеса. От ежедневните инжекции, които се научаваш сама да си слагаш в корема и в дупето, през редовните ехографии, с които ти измерват фоликулите и знаеш точно колко броя и колко милиметра е всеки, до броя яйцеклетки и броя ембриони, с които разполагаш. Имаш точна дата, на която трансферират ембриона в матката и в този миг знаеш, че си бременна.
Но когато си в инвитро процедура, в този миг има много малко повод за празник, защото научаваш, че този процес е дълъг и има доста стъпки. И всяка една може да е краят на бременността. Затова не се радваш много.
Слагаш крак пред крак и вървиш напред
„За да си сигурна, че ембрионът се е захванал, следва да изчакаш около две седмици и да направиш първи кръвен тест.“
Затаявам дъх и чакам. Две седмици. Точно пет дни след трансфера се разболявам. Вирус. Обяснявам на личната лекарка, че съм с температура и може би съм бременна, и няма как да дойда на крак, за да ме прегледа и да ми даде болничен.
Не, нямало как, без да дойда и да ме прегледа. Обличам се, качвам се на колата с температура. Втриса ме, но отивам до поликлиниката, за да взема болничен, защото „няма как иначе“.
Тя знае, че сме в инвитро процедури. Знае годините и усилията, положени дотук. Но избира протоколните си административни изисквания.
Отивам пред кабинета ѝ и чакам.
Както си му е редът, пред кабинета на всеки личен лекар чакаш заедно с всички болни деца и възрастни да ти дойде ред. В този момент започвам да се съмнявам, че съм бременна.
След десетина дни, все още болна, отивам със съпруга ми до дежурна лаборатория за кръвен тест. Резултатите излизат в късния следобед и с треперещи ръце набирам име и парола в сайта им.
HCG>1000mlU/ml.
Сърцето ми е в гърлото и се разплаквам. Пиша съобщение на съпруга ми, защото спазъм е схванал гърлото ми и не мога да говоря от вълнение. „Обичам те!“ отговаря той. Запазваме самообладание. Защото и преди сме били бременни дотук.
„За да се потвърди бременността, трябва да се установи нарастване в нивата на hCG.“
След два дни отивам и правя втори кръвен тест.
hCG e 1300mlU/ml. Бременни сме!
Но не се радваме много, защото и преди сме били бременни дотук.
„За да си сигурна, че ембрионът се развива, следва да изчакаш около седмица и АГ да установи сърдечен ритъм.“
Затаявам дъх и чакам. Седмица. Отиваме при АГ. Мъжът ми се притеснява и не чува какво му говори докторът. Аз треперя, а сърцето ми бие учестено. Питам го дали това няма да подведе изследването и да реши, че ембрионът има сърдечен ритъм, когато реално няма. Той се смее. Слава богу, някой се смее в този процес!
И тогава го виждам на ехографа.
Една малка точка, която мига в бяло и черно. Сърцето на нашето дете. Очите ми се пълнят със сълзи и отново спазъм е схванал гърлото ми. Не издавам звук, не посмявам да се зарадвам още. Защото и друг път сме били бременни дотук.
Прибираме се у дома. Малко по-спокойни. Малко по-леки от вчера. Продължаваме ежедневието си без промени.
Пристига и заветното сутрешно гадене. В първите дни му се радвам. „О, това ли било!? Много интересно!“. То, както често се случва, не е сутрешно, а по-скоро след три часа̀ следобед. Вечер е най-свирепо, така че когато си мия зъбите, се обръщам назад и директно повръщам в тоалетната.
Захвърлям и алайнери, и ритейнъри, за да намаля позивите. Всяка сутрин, веднага щом отворя очи, започваше гадене. Търсих това усещаме в тялото, защото с него констатирах бременността си всеки ден. В дните когато намаляваше, започвах да гриза нокти.
Една сутрин се събудих...
Научих се да изчаквам, преди да скоча от леглото. Станах бавно и се запътих към тоалетната. В този момент усетих това, което всяка бременна се надява никога да не усети.
Между краката ми нещо изтичаше. Нямаше какво друго да е освен кръв.
Ръцете ми трепереха, написах на супруга ми, който по това време беше в командировка, „Кървя!“. Не дочаках обаждане от него и веднага набрах АГ.
„Прогестерон, витамин К и лягаш в леглото 10 дни, без да ставаш.“
Ехографът все още показваше мигащата точка в черно и бяло. Сърцето на нашето дете все още биеше. На следващия ден отново същото: ставам и усещам как от мен изтича кръв. Звъня отново на АГ, а той отговори: „Лежиш и се молиш. Друго не можем да направим на този етап.“
Следващите две седмици лежах и се молих
Усещах гадене, което ми даваше малко надежда. Кървенето спря, но до 20-та седмица ми препоръчаха да не мърдам много, без спорт, без пътувания, без стрес.
Без стрес ли?! Веднага се сетих за офиса, за работата и за моята шефка. Шефката, която след петнайсет години лоялна служба и три години инвитро процедури реши, че ще е по-добре за фонд „Работна заплата“ да се отърве от мен.
Тя знаеше за нашите опити да забременеем, за неуспехите ни, за усилията и духа, който беше необходим, за да извървим този път.
Получавах „съвети“ да приключа с процедурите и направо да осиновяваме.
„Не те ли е страх, че ще се разболееш от рак от тези процеури“, ме окуражаваше тя. Дам... Майките са много неудобен служител за много български работодатели, а пък бъдещи такива в инвитро процедури – още по-неподходящи. И така, взех си всички възможни дни платен отпуск и останах да лежа у дома „без стрес“.
Минахме и през генетичните тестове, фетални морфологии. Общо четири при двама специалисти. Научихме какво е вентрикуломегалия. Плакахме. Накрая – оказа се излишно.
И така, докато си лежах и мътих, с гадене и без стрес, стигнах до седми месец, когато хазяйката дойде да смени щранговете у дома и видя, че съм бременна.
След една седмица ни връчи едномесечно предизвестие да напуснем жилището.
Изпрати го като съобщение във Viber. Чиста работа! Какво да ни звъни и да ни обяснява. Дотук с „без стрес“-а. Започнахме да се пазарим да отложим, да вдигнем наема, но да не се местим, докато съм бременна. Отказа.
Отказа, въпреки че е жена. И майка два пъти.
Взехме кашони и започнахме да си събираме багажа, докато ходехме на огледи за ново жилище. Открихме нашето място, а с него случихме на образовани и интелигентни хазяи. Безценно! За няколко дни, с много почивки, разопаковахме и нанесохме целия си живот в новия апартамент.
В края на седми месец АГ нареди никакво пътуване и да заложа на дивана повечко, за да докараме до девети месец.
Нашето дете се появи в първия ден на есента, когато навън стана студено, мрачно и дъждовно. Най-вълшебният ден в живота ни. Денят, в който си позволихме да се зарадваме, че сме бременни. Че вече сме родители.
Изисквания към текстовете
- да са авторски разкази (текстове, които описват случка с един или няколко герои), или да са под формата на есе (текст, в който авторът изразява своето мнение или разсъждения по дадена тема);
- да не са участвали в други подобни конкурси и да не са публикувани в други медии (изключение правят лични блогове и страници, от които текстовете НЕ са препечатвани другаде);
- да бъдат изпратени на konkursmaikomila@gmail.com до 25 август включително с имена на автора.
