fbpx
Жените могат всичко

Когато си бременна в пандемия и си лекар в същото време

31 март 2021

Изключително благодарим на тази страхотна жена, която пожела да остане анонимна, за доверието и за споделените мисли. Когато говорим за страховете си, може би става малко по-лесно. Трябва спешно всички да кажем и на нея, и на себе си, че всичко ще се нареди. Прегръщаме я отдалече и ѝ пожелаваме много сили - на нея и на всички други, които имат нужда.


Ще започна с това, че съм майка. Настояща и бъдеща (вече много бременна). Ще кажа после, че съм лекар. Това е една от най-ужасните комбинации на света - майка, която е лекар. Защото докато останалите майки имат някакви нереалистични представи за това какво се случва със здравето на детето им, колебаещи се в диапазона от „нищо му няма“ до „ще му изтече мозъкът през ушите и носа“, когато то пада от люлката на детската площадка, то майката лекар в същата тази ситуация ТРЯБВА да изчисли колко точно си е ударило главата детето, дали ще стана интрацеребрален хематом, дали да го заведе да му направят компютърна томография на главата и после как 24 ч след удара трябва да го следи за всякакви необичайни събития в поведението му.

Между другото, сега се сещам за един „медицински“ случай в известна Facebook майчинска група:
Майка 1 пита дали е нормално 3-месечно бебе да спи по 20 часа на денонощие, да го буди, за да се нахрани, и после пак да заспива. Майки 2, 3, 4 и 5 завиждат неистово за този здрав сън. Майки 6, 7, 8 и 9 обясняват техните деца по колко спят, а аз, като разумна майка лекар, решавам да споделя, че НЕ, никак не е нормално, възможно е да има някаква мозъчна патология и е важно детето да се прегледа и да се направи магнитен резонанс на глава, за да се види аджеба този спящ мозък. Майки от 1 до 100 ме нападнаха грубо и агресивно как съм можела да плаша така горката женичка.

Но вие, майки мили, надявам се, не сте такива и не сте така осъдителни. Затова в този труден за мен момент се обръщам към вас.

Започвам пак. Аз съм майка лекар, бременна по време на световна пандемия от коронавирус. Преди да забременея, почти се присмивах на жените, които забременяват по време на Covid-19, защото този вирус е нов, нищо не знаем за него и може да стане твърде непредвидимо какво точно ще се случи след 1 месец, след 1 година или след 10 години. Плюс че ваксина или лекарства една бременна не може да си позволи, и то в продължение на 9 месеца.

Но случи се и на мен - и аз забременях по време на корона. Дълго време успявах да задържа страховете си от вируса далече от телевизора, далече от Facebook групи, далече от хора, които само за това говорят. До момента с последния месец от бременността (сега), когато ужасно ме е страх.

Страх ме е, че ще се озова в болница, в която няма да има място И ЗА МЕН, бременна, ще се наложи да изкарат бебето от мен, за да могат да спасят клетия ми живот с интубации, лекарства и антибиотици. Няма да видя бебето в първите моменти. То това е възможно и без да съм смъртно болна от Covid-19, стига да се окаже, че съм с PCR+ около раждането - взимат ти детето и ти го дават на изписването. Както обясних, аз съм лекар, мога точно да си представя алгоритъма на работа и реалността на ситуацията. Както и ужасната болнична обстановка.

Това беше за страх номер 1.

А аз имам и страх номер 2.

Той е общ за т.нар. отглеждане на бебе - раждането, първите дни, коликите, неспането, следродилната депресия. Тук фокусът е върху следродилната депресия.

Това ми е второ дете, много добре знам какво е следродилна депресия - хормоналният дисбаланс, умората и промяната в ритъма на живот са неща, от които толкова много ме е страх, че започвам да губя самообладание дори в момента.

Моята следродилна депресия се превърна в предродилна - плача силно, плача неукротимо, плача сама, плача самотно и плача за себе си. Знам какво ме очаква - един човек, изискващ цялото внимание на света, а срещу този човек сега ще се изправи една майка, която няма сили и енергия и иска да се свие в себе си в ембрионална поза и да изчезне в нечия утроба за 9 месеца.

Вместо това, аз ще трябва да съм там и да се справя. Да се справя, докато се обвинявам, че не се радвам на първите усмивки на бебето, защото то цяла нощ не е спало. Да се справя, докато се опитвам да събера моето си съществуване, което се изразява в това да успея да си измия зъбите на сутринта. Да се справя, докато се опитвам да вляза в моето си тяло с новите му недостатъци. Да се справя, докато си мисля, че добрата майка в крайна сметка е майката, която обича своето дете.

И всичко това, ако аз и детето сме живи и здрави, защото лекарят в мене знае, че това е шанс и въпреки постиженията на медицината, перинаталната смъртност е висока.

Бих искала сега рязко да премина на страх номер 3, ако все още има някой, който да ме прочете и да ме подкрепи, защото аз съм бременна и нямам право на повече от 1 чаша вино на ден, което прави нещата още по-непоносими.

Страх номер 3 е свързан с първото ми дете. Най-невероятното дете, което можеше да се падне на мен. Толкова не мога да повярвам колко е добра, умна и красива, че дори веднъж на закуска спонтанно ми каза, че тя не искала да се падне точно при мене, била си избрала друга майка, но просто така се случило и тя случайно паднала при мене като мое бебе.

Та страх ме е, че сега с новото дете малко или много ще трябва да се отдалеча от нея. Да, това ще е процес, който няма да зависи от мен, да, ако внимавам, ще успея да я задържа близо до себе си. Но просто още не знам как, особено в моментите, в които ще искам да спя, а не да си играя с нея.

Умирам от ужас, като си представя как ще трябва да си играя с нея, вместо да поспя за онзи ценен един час, докато и бебето спи. Умирам от ужас как сега ще трябва да внедря един цял нов човешки живот в стройното ежедневие на дъщеря ми и на цялото ми семейство изобщо, което аз така трудно изградих за тези години.

Това е в комбинация с една мисъл, която казаха в серия от „The Crown” - принц Филип каза на кралица Елизабет, че всеки родител си има любимец сред децата и че не е вярно, че родителят обича децата си поравно. Тази мисъл ме стресира по две причини. Замислих се моята майка кого обича повече - мен или сестра ми, и отговорът дойде съвсем логичен и ясен - тя наистина обича едната си дъщеря повече, а после, разбира се, се сетих за моите деца и ужасно, ужасно ми става мъчно, като си представя, че някой може да измести любовта ми към голямата ми дъщеря. И не, не ми се слушат глупости как сърцето на майката било голямо и място имало за всички - ако имаше, щях да обичам и себе си и сега нямаше да се обвинявам толкова много.

Между другото, когато забременях и усетих страховете да нахлуват в иначе умната ми глава, аз взех решение да се лекувам, да се настройвам – започнах да чета специализирана литература, да гледам мотивиращи TED Talks за психосоматика и психопластичност (наистина май само това помага) и дори започнах да посещавам психотерапевт, за да мога да посрещна описаните страхове и околородилната депресия по един достоен и интелигентен начин.

Нищо не постигнах - дори задълбочих мисленето си. А един бременен мозък не трябва да мисли, неслучайно бременните затъпяват драстично за онези 9 месеца.

Опитах и йога. Излишно е да споменавам, че мантрата „вдишай любов, издишай благодарност“ ми служи като иронично мото всеки ден.

Съжалявам, този текст не беше за любов. Този текст не беше писан от любяща майка, която осъзнава чудото на живота. Не бих искала да е така, бих искала да знам как да обърна монетата и да разгледам другата ѝ страна. Бих искала да осъзная как това е моят живот и аз (с моето То и Суперего) насочвам енергията към положителни мисли, а не към тези отрицателните. Как всичко в дадения момент са просто мисли, а не реалност. Или е реалност, която предстои?

Не мога да повярвам, че след всичките тези години аз отново ще трябва да изграждам новия живот… а сякаш нямам желание за това. Нямам желание да живея моя или нечий чужд живот.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross