Днес Гергана Шкутова ни разказва за ранното сутрешно щастие, когато си с две малки породени деца и всичко изглежда пълен хаос, но е и пълно, и смислено, и всички са добре, и има танци, и безумни песни... И всичко е наред.
Човек, колкото и добре да живее, една сутрин в 8:15 (старо време 7:15, ама обясни го на децата) се поглежда отстрани и какво да види: по телевизора дъни „Птичките пеят бау-бау“, въпросният човек (жена на средна възраст) пее въпросната песен (текстът не е особено труден), докато едното ѝ дете танцува бясно пред телевизора полуголо, а другото, наакано, дъвче четка за коса.
Първо, ако заглавието на песента ви се струва странно, то вероятно този текст не е за вас. Не си губете времето с него – вие сте млада жена, без деца, в ранна пролет, заведенията са отворени. Направете си смути, сложете си червило, облечете си рокля – живейте си живота.
Майка ми все казва „На каквото съм се присмяла, все ме е стигало“ и ето, аз съм на 35 години с две породени деца – едно момче на 2 години и половина и едно момиче почти на 8 месеца. Не съм си се представяла никога в тази роля, но ето.
Хората, ако видят някоя от нас по улиците, я гледат леко странно – хем със съжаление, хем със съмнение дали е способна да ги опази тия двете деца. Но въпреки страха за живота на децата, стоят надалеч за всеки случай, да не ги застигне. Но това е друга тема.
В онази сутрин бях сама с двете деца. Мъжът ми трябваше да излезе по-рано за работа. Едното ходи на ясла (слава Богу!), и то в държавна. Явно е късметлия. Да не забравя да пусна пак тото! Имах два часа да оправя децата и да тръгна за яслата. Още една вметка – ако смятате, че това време е достатъчно, отново този текст не е за вас – вие сте млада, независима, красива и с кариера… Не си губете времето, отидете на масаж, обядвайте с приятелка. Казвам го със завист, да знаете.
Та, ставам рязко в 6:58 след вик на бебефона „Мамммуууууу, маммууу“, спирам веднага бебефона, за да не се събуди Дете Номер Две (което блажено спи в кошарата до спалнята). Тичам в детската, защото синът ми иска точно в този момент да си вземе от пода една пръчка, която е довлякъл вчера и явно животът му не може да продължи без нея. Свалям го, давам пръчката. Отивам до тоалетната, той веднага идва с мен и затваря вратата след себе си, случайно да не развали някой този безценен момент майка – син. След стандартна програма – преливане на вода в капачки, преобличане, рев, закуска.
Стоп, закуската е процес, да не минаваме така мимоходом през нея. Стартираме с попара (най-бързо и лесно е, а нямаме време), обаче сиренето „пари“, което означава, че е студено и няма да го яде. Опитвам се да го стопля с дъха си (сама осъзнавам колко е отчаяно). Хайде втора закуска – филия със сладко. Този път успешна. Захарта оправя работата.
Супер се справяме – минал е един час почти от ставането, а вече Дете Номер Едно закусва. Междувременно Дете Номер Две надава вик. Следват скучни хигиенни процедури, докато Дете Номер Две осъзнава, че е зверски гладно и точи лиги по попарата на брат си, но уви не е захранена със сирене. Знаете как е...
Така, Дете Номер Две реве от глад, Дете Номер Едно реве, защото Дете Номер Две реве. Аз трябва да отида в кухнята да направя мляко. И в този момент, като всеки лош родител, пускам детско. Все пак не съм пила още кафе и не мога да започна с този стрес. Ок – двете деца са нахранени. Супер сме.
Минал е час и половина. Правя си кафе!!! Не спирам детското, за да го изпия. Не ме мразете, имам нужда от него. И тогава синът ми чува въпросната песен „Птичките пеят бау-бау“ от небезизвестното детско с прасета, не издържа и започва да танцува като за последно, аз превъртам непрекъснато назад, за да е доволен. Бързо се научавам, че на 3:45 мин. е песента. Вече е ясно, че закъсняваме, но аз само искам да го гледам как се смее и как танцува. Всичко друго ще го оправя, нека само се смее и танцува още малко.
Междувременно Дете Номер Две гледа в шок (аз се правя, че не виждам, че и тя гледа ТВ, защото не искам да развалям момента) и дъвче четка за коса. Аз – с рошава, мазна коса и нещо като пижама – и започвам да пея с него и да му пляскам. Вече мирише от нечий памперс, но ще изчака малко. Имаме си момент, само наш. Пеем и танцуваме и за да е клишето пълно, взимам телефон и правя 30-секундно видео да споделя с родата какъв танцьор е нашият син. Не е изненада за никой, че само баща му споделя моя ентусиазъм. Пише ми: „Най-красив ни е“. Прав е. Най-красив ни е.
Стоп. Часът е 8:50. В 9:30 трябва да сме в яслата с обути пантофи, че лелките имат оперативка. Не дай Боже да я прекъснем!
Мия Дете Номер Две, слагам му единствените чисти чорапи върху пижамата и вкарвам бибата в устата, връзвам си косата с ластика, с който бяха вързани едни аспержи (само това намирам), обличам Дете Номер Едно (спестявам ви доста от процеса на обличане, че стана дълго).
В 9:30 сме пред яслата (тук също спестих доста). Закъсняхме, разбира се, и чакаме оперативката да свърши. И ето, седим тримата на входа. Отвътре мирише на супа. Дете Номер Едно умира от кеф, че никой не отваря и вече си крои планове да се върне вкъщи и да гледа ТВ денонощно, Дете Номер Две си дъвче бибата седнало в мен и се радва на брат си. Тихо е, само тримата сме, те са добре, аз съм жива. Оцелях и тази сутрин. Те не ми се сърдят, въпреки че съм изнервена. Изглеждат щастливи в този момент. И аз съм щастлива. Безкрайно.
