Текстът на Саша Гетова е част от конкурса ни Истории от лято 2022. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.
Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 15 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!
Морските хора не ходят на море. То е същото като хората от София - те пък не ходят на Витоша. Тези, които 365 дни в годината живеят за едното цопване в морската вода и рояците комари, са готови на всичко, за да прекарат петте безценни дни на курорт незабравимо.
Повтарям - готови на всичко.
В това число да изпият несметни количества морска вода, ама на червен флаг да са единствените в морето. Или да прецакат наемателя на плажа, като шест човека седнат на три шезлонга. Или пък да си запазят първа линия, като още в 6:00 заранта намятат плажни кърпи и не дойдат поне докъм 14:00 изобщо.
Ето ме и мен - средностатистическа обрулена от живота труженичка на сайтовия фронт, която смело заяви на колегите, че няма да е на разположение изобщо. Като казвам "изобщо", имам предвид точно това - нито по вайбър, нито по месинджър, нито по мейл, нито с бутилка в морето ще могат да ме открият. Не защото отивам на някое забравено от Бога място, а защото и аз съм човек, и аз искам да съм интернет недостъпна.
Първата ми среща с морето е като старата любов.
То палаво ме докосва по ходилата, а аз вътрешно умирам от кеф, ама не пищя, да не се издам. Сядаме на шезлонгите, идва момче с рекламна тениска и неработещ касов апарат (после се оказа, че си е съвсем работещ, ама касови бележки за платени шезлонги се издават от дъжд на вятър). Започваме обичайното пазарене - ние не искаме масичка за 8 лв, а той не ни дава допълнителен шезлонг за 5 лв. и след кратка словесна битка се нареждаме под чадъра.
Обилното мазане е част от ритуала по плажуване. Тийнът нещо мучи пак, че не е бебе и защо флагът е червен. На първия въпрос от поредицата “с деца на море” съм свикнала и го игнорирам. За флага, обаче, ме хваща натясно. Ето обяснението на факта, че спасителят свири като за последно със свирката.
Разбирам, че е спасител само от факта, че раздава команди, тип “айдиииии, излизайтиииии” и ръкомаха, докато майка с малък младеж не го засича с въпроса “ам, чи, можи ли да са топним по-натам, то нали е по-спокойну”.
Чак сега, след едни 40 години плажни приключения, разбирам, че морето е на сектори.
Ако в левия сектор е бурно и за червен флаг, по средата е по-спокойно и къпането е разрешено. За следващия път ще знам.
Не чувам добре какъв е отговорът на “лайф гард-а”, защота на една ръка разстояние от мен една госпожа е открила петата си чакра и се съединява със слънцето. Няма нищо лошо в това, ако целият този ритуал не беше придружен с напеви с високи децибели. Щом и спящият наблизо руснак я изгледа кръвнишки, значи нещата съвсем са излезли извън контрол.
За радост сърби няма, които да крещят “Йоване, тури гумууууууууууу”, но за сметка на това украинците се забавляват като за последно. Няма да влизам в излишна полемика за хора, бягащи от войната, които отказват дадени им даром домове, защото са без джакузи.
Вече е време за обед и с наслада се настаняваме на едно квалитетно заведение.
Квалитетно ще рече с покривки, салфетки и о, чудо - чиста тоалетна. Намусена девойка ни посреща с “Ко ша заръчати?”. Знаем си отлично урока - таратор не се поръчва, защото е с лед и чешмяна вода, миди - също, рибата “прясна ципура”, както е обявено в менюто, неизвестно колко е прясна. На всяко наше предположение отговорът е “нямами” и “свършИ”. Топла минерална вода също не е налична, “всичкой студено”, и зупа (разбирай 7up) и той.
Хапваме пица - то на морето, ако не ядеш пица, не ми го хвали. Питам дали има аптека, указанията са да завия след “казанити”(кофите).
Целият този текст не е ирония към диалекта на морето, а към туристическия манталитет. После да не се чудим защо хората са готови стоически да висят по границите, само и само да получат една усмивка и един елементарен поздрав в добавка към безплатния шезлонг.
