fbpx
Раждане

Като го прави, така ли вика? ДААА!

3 октомври 2021

Раждането е непредвидимо събитие. Много неща могат да се объркат или да се случат съвсем различно от представите и плановете на бременната жена. И това е в реда на нещата. Не е в реда на нещата обаче, през 2021 г. да продължава да ни става леко лошо, като четем разкази като следващия.

Той е на Даниела Йорданова, майка на Александър, която си спомня за неговото раждане с усмивка и разказва историята точно така - с чувство за хумор. Това обаче не променя факта, че има болници, в които все още не ни дават да пием вода, докато раждаме, да се разхождаме, ако това ни облекчава, да викаме, ако така го усещаме...

И, разбира се, най-важното – продължава да има "специални прегледи", случващи се в 1 през нощта, продължава да има жени, вкарани в болницата три дни, преди да родят, защото уж раждат всеки момент, за да може всичко да се проточи и накрая да завърши с операция... Продължава всичко да си е каквото си е било. А ние продължаваме да цъкаме с език, да се кръстим и да викаме "Е, нали с бебето сте живи и здрави, всичко се забравя". Ами не, не се забравя. А и не е ли в реда на нещата да искаш да си спомняш раждането на детето ти?!

Но, важното е, че на финала на тази история всички за живи и здрави, макар и леко в несвяст. Това е разказът на Даниела за раждането на Александър. Благодарим ѝ за споделеното и за ведрото чувство за хумор, с което е разказала ситуации, принципно лишени от всякакво забавление.


Денят е четвъртък, 13 май, денят на моя термин. Отивам на преглед при моя лекар, защото още не съм родила. Пращат ме на записи да слушат как е бебето.

Отивам, опаковат ме с кабели и колани отвсякъде и ме питат: "Абе, момиче, ти имаш контракции, не усещаш ли?!”… Ами не?!

Нищо не усещам. Сестрата ми казва: "Отивай при лекаря си, да те пращат да раждаш!".

Отивам в болницата, която си бях избрала. С мъжа ми се загубихме 20 пъти. Изобщо не знаехме накъде трябва да ходим. Стигнахме. Казаха ми да изчакаме да ме прегледат. В това време през едно прозорче показват туко-що родилите се бебета. Аз плача от радост, мъжът ми трепери, още малко ще припадне.

Прегледаха ме и ме приеха да ме наблюдавали няколко дни докато родя. Е как така?! Не го бях планирала така!

“Момиче, ето това ти е стаята – влизай. Ако има нещо, ела.” Е, постоях си три дни в болницата, никой не знаеше какво да ме прави. А аз само си почивах и се радвах на последните ми дни спокойствие.

Първи ден

Пълен отказ на болничната храна, изглежда странна. Ядене на солети и търсене на запалка за две момичета, които бяха с мен. Много им се пушело. Аз стоя в коридора на пост, гледам да не дойде някой да ги спипа.

Втори ден

Избягах да си купувам карта за телевизора. Скучно ми е. Даже не забелязаха, че ме няма. Останах сама в стаята. Минах на бисквити и кисело мляко. Няма да го ям това. Денонощно върви Нова телевизия, а аз гледам "Черешката на тортата" и си представям, че ям нещо вкусно. Солети.

Трети ден

Решиха, че на третия ден ще ми развалят спокойствието и в 1 през нощта ще ми правят специален преглед за предизвикване на раждането без система. Е, тази лекарка като каза "специален преглед" не знаех, че има предвид, че ще си навре цялата ръка там долу… Леко псуване по път към стаята ми. Тази какво ми направи...

И като се започнаха едни контракции... Казах си, че ако това е раждането, аз съм герой, не е болка за умиране. Даже и си поспах. На сутринта отивам на преглед и пак ми казват: “Абе, момиче, ти имаш силни контракции, не усещаш ли?!” Отново не е толкова болезнено, колкото съм чувала.

“Тогава връщай се в стаята и утре сутринта в 5 да си готова за системи.”

Ох, развълнувах се. Реших, че като сега ми казват, че контракциите ми са силни, до утре ще родя и ще разказвам какъв герой съм, как не ме е боляло и всички бременни само се лигавят, като пищят така.

Хахахаха, как сама си повярвах.

Часът е 5:00.

Ставам къпя се набързо. Правят ми тоалет, бягам по коридора с големия корем и се моля да не изгубя битката. И хайде с чантичката и в родилното – ще се правя на герой.

Пак ме опаковат с разни кабели, за да следят тоновете на бебето, и ми включват системите за предизвикване.

Родих в държавна болница, която е и университетска, и една студентка трябваше да ми следи контракциите.

Първия час добре. Болката се усилваше бавно, а сестрите решиха да ме ободрят, като ми пуснат предаването “Тази сутрин” със сина на Катето Евро. Аз обяснявам на всички, че нищо не ме боли и ей сега ще родя след малко.

Мъжът ми се изстрелва от работа – щял да ходи да помага, защото вече един час ни вест, ни нищо от мен. Аз раждам – уж. Изпращат го в болницата и му пожелават успех.

Че пък на него за какво му е? Да не би да ражда той?!

Час втори

Болката вече започва да става малко по-непоносима, но аз съм герой! Ей сега ще дойдат и ще кажат, че имам 8-9 см и след малко ще напъна два-три пъти и всичко ще свърши. Мхм.

Час трети

Идва докторът да провери колко разкритие имам. След като изяде няколко ритника заради контракция, дошла по време на прегледа, каза: “4 см, увеличете системата”.

Ето в този момент усетих, че съм доста прецакана.

Обяснявам на студентката, че всичко ще е наред, че тя се притесни повече от мен. Започва леко да ме наболява. Искам обезболяващо, докато е време. Никой не ми обръща внимание. Започна някаква сапунка по телевизията.

Аз, в предродилна зала, слушам как разни жени крещят от другата страна и започва да ме хваща страх. Искам да си ходя.

Час четвърти

Мамка му! Боли! Много!

Крещя и се моля на господа всичко да свърши по-скоро, а студентката до мен ме гледа така все едно ще ритна камбаната. На всичкото отгоре решиха, че ще ги изпитват в предродилната зала, където аз се гърчех като червей. Е, да ви кажа аз можех да изкарам шестица, защото знаех повече от тях.

Моля да ми дадат телефона. Не можело. Забранено било. Искам да чуя мъжа ми. Пак не можело, имало Covid. Еее, нищо не може.

– Вода може ли?
– Не!

Час пети

– Моля ви, изкарайте го това от мен!

– Но, госпожо, това е детето ви!

– ВАДЕТЕ ГОО!

Само 5 см разкритие, нищо не се случва. Студентката май се отказа да има деца.

Пет момиченца бъдещи акушерки стоят над мен, а аз мисля дали така ще изглежда погребението ми. Вече не съм много в час и започвам да бръщолевя някакви глупости и да заплашвам всички, които минат покрай мен. Две сестри, седнали срещу мен, ми разправят как правили скоро ремонт на отделението. Да, ама радиаторите не ви смениха.

Вече се мъча като в "Екзорсистът" и викам за помощ, пак никой, братче. Една сестра ме пита: "Ти като го прави това бебе, така ли викаше?!" Ми дааа, така виках!

Ползват ме като опитна кукла как се усещали котракциите на допир. Ела да те ритна в корема да ти покажа. Искам да ми сменят предаването и да махнат оня глупав часовник, че ме дразни как тиктака.

Цялата ми рода отвън се кръсти и се моли да не изпоприпадат, защото съм се чувала как крещя чак там. Мъжът ми, изпаднал в ужас, не знае какво се случва, паднало му кръвното и той ще се гътва все едно той ще ражда. А аз горката го псувам вътре и го проклинам какво ми е причинил.

  1. Мъжът ми вече изпушил една кутия цигари. Не се знае дали няма да обърне очите още малко.

2. Майка ми и тя плаче, не знам защо. Моли се на една икона в болницата.

3. Баща ми гледа в една точка и чака мълчаливо всичко да приключи. От цялата група той е най-хладнокръвен. Споделя след това, че е родил с мен. Психически.

Час шести

Проклела съм половината свят. Докторът е изял още няколко ритника. Сестрите – някоя и друга псувня. Съобщават ми, че бебето губи тонове и трябва да ме оперират по спешност.

Значи, мамка ви... Аз се мъчих като куче шест часа, а вие сега се сетихте, че трябвало операция.Айде още малко псувни. Идват някакви сестри да ме вдигат. Е, бях качила някое и друго килце през бременността, но пък чак толкова...

Влязох в операционната и последното, което видях, бяха едни красиви очи. Оказа се анестезиологът, който ме пита дали имам алергии, поклатих само глава за "не".

Споделих му, че има много хубави очи и съм заспала.

Събуждам се… Някаква жена ми бие шамари и ме вика. ”Абе, ти на кого ще биеш шамари, ей!” 

– Госпожо, събудете се! 
– Стига ми би шамари, чувам те!

Да, ама не, пак съм заспала. После отворих очи, усетих, че леко ме приболява корема и какво да видя – майка ми ,баща ми и мъжът ми ме гледат втренчено и не казват нищо. Викам си "КРАЙ! Умрях!". 

Е, не умрях, просто не съм се освестила още.

Ами бебето?! Къде ми е детето?!

Междувременно отвън: всички плачат и се прегръщат от радост, че са видели най-накрая малкия Алекс, а аз лежа някъде в безсъзнание.

Идва една сестра и пита как ще се казва. Аз, още незнаеща какво се случва, започвам да ѝ обяснявам буква по буква и да се смея. След това влиза друга, която носи нещо, увито като дюнер. “Ето го сина ви Александър!”

Лелеее, аз родих! Аз съм майка! Аз съм ГЕРОЙ! Много се разтроих, като го видях. Един смачкан. Погалих го и той ми се усмихна.

“Защо сте го увили като дюнер?", попитах аз, а сестрата се засмя и излезе с бебето. Явно разбра, че още не съм в кондиция. След два дни бях пушка, раздвижих се и ми дадоха вече сама да се грижа за него.

Сега се смея на всичко това и ще го разказвам отново и отново с усмивка.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross