Изберете воденичен камък от ежедневието си. Изтъркаляйте го до някой друг. Изтупайте ръце и забравете за него. Това е съветът на писателката Беки Виейра. А тя осезаемо не е доволна от разпределението на задачите между нея и съпругът ѝ по отношение на сина им. Ето и историята ѝ за малките битки, които повечето двойки имат като родители. И как майката да не се превръща в камила със семеен свръхбагаж.
Синът ми дойде при мен един ден и попита през кой месец е рожденик приятелят му Марлоу. „Април“, отговорих, без да се замислям. Изстреля още няколко имена със същия въпрос. И знаех верния отговор за всяко.
Мозъкът ми беше станал хибрид между указател и енциклопедия,
синхронизирани с нуждите на детето. Програмата му, храните, които обича, и тези, които бойкотира. Кога трябва да си причиним преглед при зъболекаря. Размерът на дрехите, в които все още се побира. Знаех дори любимия цвят на учителката му, за която искаше да направи картичка за рождения ѝ ден, защото „това ще я усмихне“. Опа, как можах да забравя проекта му за научния панаир и откриването на Малката лига по бейзбол?
Съпругът ми, междувременно,
е наясно с фундаменталната истина, че синът ни ходи на училище от понеделник до петък.
Спомня си датата му на раждане. Личният му Еверест в информационната карта на родителството е, че мачовете от Малката лига ще започнат „скоро“.
Да сме честни, ролите ни в домакинството са строго разпределени. Центърът на мъжа ми е офисът, а аз съм майка на пълен работен ден и се връщам към професията си почасово от вкъщи. Запознайте се с камилата, която води детето на рождени дни, приготвя храна за цял футболен отбор и запълва дефицита в гардероба му. Това не лишава съпруга ми от свещеното право да познава всекидневието на детето ни. Не ме разбирайте погрешно, той плаща ипотеката, която сама по себе си е воденичен камък, готов да ни потопи. Той ни задържа на повърхността. Изхвърля боклука, грижи се за двора и, буквално, слага храна на масата през повечето време.
Благодарна съм за всичко това. Партньорите на приятелките ми обикновено чакат „Оскар“ за всяко пускане на съдомиялната. Но главата ми е като пчелен кошер от отговорности, а жуженето е толкова силно, че може да заглуши клаксон в индийско задръстване.
Отчаяно имам нужда да разтоваря част от семейния багаж върху него.
Някои хора смятат за забавен фактът, че бащата забравя или въобще не e наясно с определящи деня на детето му детайли. Веднъж, по време на вечеря с други родители, някой спомена името на учител на децата ни. Единият от бащите попита кой е това, а жена му саркастично отбеляза „Преподавател на дъщеря ни.“ Той повдигна вежди с едно „Леле!“, а другите се изсмяха, сякаш социалният кръг на детето беше истински купон. Ами, не, не е. Ако аз не знаех името на учителя, другите майки сигурно щяха да ме замерят с чаша и да се отрекат от мен.
Съпругът ми също има място на тази луда въртележка.
Осигурен ни е еднакъв достъп до всичките три приложения, които ни свързват с класния ръководител, училището и общината. Той никога не ги поглежда. Всъщност, знам, че нотификациите от едното приложение отиват директно в спам фолдъра. Открихме това, когато телефонът ми умря и се наложи да използвам неговия, за да видя съобщение за събитие в училището за същата седмица.
Разбира се, не е нужно той да бъде в час с всички затормозяващи ума детайли за един ученик. Чета всички съобщения, водя комуникацията с учителите и поддържам социалната си мрежа с другите майки от класа. Добавям важни дати в семейния ни календар и директно му казвам кои големи събития си струват усилието да се появи. Аз съм тази, която пазарува за домакинството и избира подаръци за рождените дни. Приносът на съпруга ми се свежда до случаен въпрос, изстрелян, докато вече сме на нисък старт на вратата на път за партито. Обикновено се интересува от неща като „Сигурни ли сме, че лепилото на тази картичка е изсъхнало?“ и „Погрижили ли сме се този подарък да не експлодира в лицето на рожденика като последният?“.
Да, скъпи. НИЕ се погрижихме за всичко.
Ето ви отражение на малките битки, които повечето двойки имат в ранните си дни като родители. Единият (обикновено майката) се чувства като камила, поемайки по-голямата част от товара по отглеждането, но не търси помощ за нищо конкретно. Не си вербализира мъката. Вместо това решава, че партньорът ѝ знае какви трябва да ги върши и избира да се скатае от отговорност. А всъщност мъжът не знае какво точно се очаква от него и всяко усилие, което положи, изглежда като изстрел в тъмното. И обикновено рикошира в неговата глава. Незаслужено.
Този подход не работеше при нас при появата на новородено. Разказва ми играта и сега.
Проблемът е двупосочен: трябва да възлагам конкретни задачи, за да очаквам резултати. А мъжът ми би трябвало да прояви инициативата и да „отсервира“ част от отговорностите на моята „маса“, преди да получа нервен срив и да викна „сметката“. Не след това.
Да, умирам за ден със СПА.
Умирам и за ден, в който няма да съм единствената, която се сеща къде стои дъската за гладене и как се ползва. Но най-вече искам да натисна спирачката. Да спра да превъртам на автопилот в главата си списъка с пълната екипировка за плуване на сина ми, например.
Спирачка не се дърпа с магическа пръчка. Иска усилие. И говорене. Не очаквам партньорът ми да дойде, да ме потупа по рамото и да каже: „Скъпа, поемам лятната програма със занимания на детето. Сипи си едно.“
Трябва да му обясня изрично какво искам да свърши до последния досаден детайл. Да не искам „помощ“ за лятната програма, а да кажа: „Свали графика на лагера и бъди отговорен за всичко, което трябва да се носи ден по ден.“ Така ще ми бъде значително по-лесно да лавирам между подготвката на обяда, логистиката и менажирането на времето в дните, в които лагерът свършва по-рано.
Истината е, че
да играеш мъченика в семейството едва ли ще накара партньора ти да подскача от ентусиазъм.
По-вероятно е да го приеме като пасивно-агресивен удар под кръста. Тук не говорим за състезание, в което родителите бележат все повече точки с цената на брака си. Говорим за опцията да прекратим менталния дисбаланс в семейството, като споделим максимално справедливо товара по отглеждането на друг човек.
Може би трябва да започнем с нещо простичко. Като да накараме мъжете си да се справят с рождените дни на собствените си майки. Но съм отворена за всякакви предложения, с които можем да облекчим живота си като родители.
Автор: Беки Виейра Беки е писател и горда майка от 2016 г. насам. Живее в Сан Франциско със съпруга си, сина си, едно куче, три котки и осем саксии. Беки пише за няколко различни издания за родители и често споделя детайли от живота си в Инстаграм. Като например този, че е безкрайно горда от идеята си да уринира в една от пелените на сина си, докато е чакала в автомобила си в задръстване. Дебютната ѝ книга: Enough About the Baby: A Brutally Honest Guide to Surviving the First Year of Motherhood („Стига толкова за бебето: Брутално честен гид за оцеляване през първата година майчинство“) е пътеводна светлина за всички майки, които осъзнават необходимостта да се грижат за себе си – макар че понякога останалият свят не я осъзнава.
