„Макар че не e без предизвикателства, аутизмът не е проклятие, от което трябва да бъдеш излекуван, както хора като американският президент Доналд Тръмп и Робърт Кенеди-младши искат да ни накарат да вярваме“, пише в коментара си за The Guardian Рианън Луси Кослет.
Твърденията на Доналд Тръмп (че има връзка между приема на парацетамол по време на бременност и аутизма, които бяха отречени от Световната здравна организация, бел. ред.) заслужават възможно най-малко внимание. Но седмицата беше потискаща и дразнеща за много аутисти и за хората, които ги обичат. През септември администрацията на американския президент представи спорни твърдения за причините за възникване на аутизма – че бременните жени, приемащи Tylenol (познат като парацетамол в България, бел. ред.), са изложени на риск – и настоя за изследвания, които да открият „лечение“ за състоянието.
Чудех се как да се справя с това твърдение чисто психологически, и изводът ми, както и на много приятели в аутистичната общност, е, че трябва да се смеем, иначе ще заплачем.
Суперсила или трагедия?
Има една поговорка, че когато си срещнал едно аутистично дете, си срещнал просто едно аутистично дете.
Никога не съм харесвала наратива за „аутизма като суперсила“, нито начина, по който този наратив сякаш изтрива онези, които имат нужда от повече подкрепа и които се сблъскват с реални предизвикателства. Същевременно, представянето на аутизма от Тръмп като трагедия и болест, която трябва да бъде излекувана, е дълбоко проблематично. Затова ми се струва важно да подчертая някои невероятни и абсолютно удивителни неща за аутизма.
Факт е, че децата аутисти, които познавам, имат на какво да научат човек като Тръмп – даже имат много повече уроци, отколкото той капацитет, за да ги възприеме.
Способността за дълбока концентрация
не е качество, което някога е притеснявало Тръмп, чийто хаотичен подход към политиката води до предвидим хаос. Хиперфокусът, или способността да се съсредоточиш интензивно върху една тема или проблем, е черта, която почти сигурно е придвижила човечеството напред във всяка възможна област. И това е качество, което много аутисти притежават.
Познавам седемгодишно аутистично дете, което е толкова запалено по Римската империя, че реално знае повече за политика, история, колониализъм и война, отколкото настоящият лидер на така наречения свободен свят.
Придържане към фактите и логиката
Да, любовта към фактите на едно дете аутист може да означава, че ще ти се наложи да чуеш в с и ч к о възможно за акулите – подробно и много редовно (кой не обича акули, нали?). Но знаете ли какво още означава това? Че няма прикриване, както знаят много родители, които са били подложени на обстоен разпит относно Дядо Коледа.
Някои аутисти казват също, че им е трудно да лъжат. Междувременно, Тръмп е изказал 30 573 неверни или подвеждащи твърдения по време на първия си мандат.
Емпатия и силно чувство за социална справедливост
Мит е, че аутистите не изпитват емпатия – в същото време Тръмп не е способен да я прояви. Много хора от аутистичния спектър са казвали, че усещат емпатия толкова мощно и на толкова дълбоко ниво, че страданието на други хора или животни може да бъде изключително болезнено.
А може и да им действа и чисто политически. Няколко приятели ми споделиха, че децата им с диагоназата проявяват дълбока загриженост за Палестина, развяват знамена и удрят тенджери в знак на солидарност (синът на една приятелка сега си вземал почивка от това, защото казал, че му ставало „прекалено тъжно“).
Ужасът на Грета Тунберг от климатичните промени и дълбоката ѝ емпатия към хората и животните я правят активистка още като дете. Междувременно, Тръмп прекарва времето си, тормозейки хора точно като Тунберг, които искат да променят света.
Изключителна памет
От една страна, имаме недовършените мисли на Тръмп, а от друга – удивителната способност на някои деца аутисти да запомнят цели разписания на влакове, филмови сценарии, книги, дати или числови последователности.
Радост
Винаги съм мислела, че радостта на аутистите е една от най-чистите. Никога няма да забравя как една майка ми каза колко била тъжна, когато дъщеря ѝ спряла да „размахва ръце“ – начин на изразяване на вълнение, който се нарича стиминг. „Тя показваше радостта си с цялото си тяло“, казваше ми моята приятелка. Брат ми също махаше с ръце, а другите деца му се подиграваха (да имитираш подигравателно хора с различни възможности е общ хоби за тези деца и за американския президент). Колко тъжно е, че повече от нас не могат да изразяват щастието си, без да се притесняват как изглеждат.
Способността на брат ми да намира радост в песен, във водопад, в движението на собствената му сянката – това ме вдъхновява всеки ден.
Любов
Друг мит е, че децата аутисти не се гушкат. Напротив, някои обожават физическия контакт. Брат ми не е от тях, но си има други начини, по които изразява любовта си. Не може да говори свободно, но една от фразите (наречени гещалти), които повтаря, е: „Чука се на вратата, мама идва!“. Защото, когато го майка ми го посещава в дома, в който се живее, винаги почуква на вратата му.
Още не сме свършили, скрол надолу
Брат ми може и да е от онези аутисти, които според Робърт Кенеди-младши никога няма да „напишат стихотворение“ или „да излязат на среща“. Струва ми се обаче, че в изречението на брат ми има повече любов, отколкото в която и да е от речите, пълни с омраза, на Републиканската партия. Забравете за плащането на данъци или за играенето на бейзбол – абсурдните критерии на Кенеди за „достоен член на обществото“. В крайна сметка, това, което ни прави хора, е любовта.
Източник: The Guardian
