fbpx
Ние и детето

Какво мият децата ви вечер под душа?

7 февруари 2024
майка дете разговор

Когато споделя на познати, че моята дъщеря нарича половите си органи с истинските им имена, откакто се е научила да говори, някои малко се смущават. Тя сега е на 6 години и от своя страна се чуди защо повечето възрастни се изчервяват, като чуят думата „вулва“.

Познати понякога ме питат: „Ама не им ли е рано на децата за тези неща?“. Защо да им е рано да знаят как се казват частите на тялото им?

Още докато се учеше да яде, аз ѝ разказвах, че по хранопровода храната стига до стомаха ѝ. И също че кръвта носи кислород до всички части на тялото.

Защо половата система да е различна?

Частите от анатомията могат да бъдат описани и наречени просто с научните си имена: тестиси, скротум, пенис, вулва, вагина, клитор, яйчници, матка, уретра, пикочен мехур. За децата тези думи не носят никакъв емоционален багаж.

Истината е, че ако ние чувстваме срам при чуването им, това вероятно е понеже ние самите сме израснали в дом, където информация за сексуалността е била табу, а „секс“ е била мръсна дума.

Когато усетя такова колебание у други родители, винаги ги питам те какво виждат като приемлива алтернатива. С други думи: техните деца какво мият вечер, като отидат в банята?

При момчетата може би е малко по-лесно – „пенис“ е сравнително широко разпространено научно название.

Но родителите на момичета обикновено са много затруднени и измислят (или наследяват) абсурдни названия като „чони“, „чучка“, „пипи“, „пишона“. А много изцяло избягват названието и ги пращат да си мият „дупето“, което, разбира се, не е достатъчно.

Измислените думи

(Правилният отговор, впрочем, е „вулва“, а НЕ „вагина“. Вагината се намира вътре в тялото и не трябва да се мие нито при момичетата, нито при жените. Това, което се мие вечер, е вулвата, или външните полови органи на женското тяло.)

Покрай измислените думи, които родителите използват, или изцяло покрай липсата на имена децата веднага забелязват, че има един регион между краката им, за който по-добре да не се говори директно. Че тази част от тялото е табу – нещо, за което не се говори с мама и тати открито. Или се говори само с единия родител, ама насаме, като се отбягва смутено погледа му и обикновено с алтернативни имена за нещата.

Истинските имена

А истината е, че ако започнем с научните имена, още докато са съвсем малки – например „сега мием пениса/вулвата“, когато детето стане на възраст да ни пита „Защо аз имам пенис, а тя има вулва?“, вече ще можем съвсем спокойно и уверено да отговорим.

Тук на помощ идва току-що излязлата книжката „Наука за тялото – първа книжка с фактите за живота“. „Ненатрапчиво, премерено, наричайки нещата с истинските им имена“ – така д-р Радосвета Стаменкова, изпълнителен директор на Българската асоциация по семейно планиране и сексуално здраве (БАСП), описва езика, на който е написана книгата преди повече от 20 години.

Автор е Мег Хиклинг – вече пенсионирана медицинска сестра, която е образовала няколко поколения канадски деца и родители в течение на дългогодишната си кариера в сферата на здравното и сексуалното образование. Илюстрациите са красиви и подходящи за възрастовата група от 4 до 8 години.

„За 4-годишни?!“

Чувам реакцията. Един мит сред родителите е, че ако почнем да говорим с децата си за секс, когато са малки, те ще започнат да правят секс прекалено рано. Според всички научни изследвания истината е точно обратната – сексуалното образование води до отлагане на началото на сексуална активност и по-широка употреба на контрацепция. Държавите с най-застъпено сексуално образование имат най-нисък процент ранни и нежелани бременности и аборти.

В тази книжка, а и във всички разговори с моето дете, винаги се подчертава, че сексът е нещо, което само възрастните правят. (Децата обикновено си отдъхват при това.) И никога, ама НИКОГА няма нужда да прави секс или изобщо да допуска някого да има контакт с интимните ѝ части.

Твърди ли някой, че не трябва да учим децата на правилата за движение по пътищата, иначе току-виж скочили зад волана още докато са в първи клас? Очевидно това не е така. Децата имат нужда да познават цветовете на светофарите, пешеходната пътека и как да се пазят да не бъдат сгазени от хора, нарушаващи правилата за движение.

По същия начин трябва да познават тялото си, да могат да наричат всичките си органи с правилните имена и да знаят как да отстояват границите на тялото си срещу хора, които биха нарушили суверенитета им. Урокът, че никой няма право да ни докосва без наше съгласие, е важен до края на живота.

Какво рискуваме иначе?

Авторката Мег Хиклинг споделя следната история в една от другите си книги. Момиченце в начално училище един ден пита майка си: „Мамо, какво става, ако някой си вкара пишлето в дупето на друг?“.

Майката отговорила възмутено, че това е мръсно, неморално и само пропаднали хора правят такива неща. Години по-късно се оказало, че треньорът на детето сексуално е злоупотребявал с нея и други деца в продължение на години. Сигналът, който детето се е опитало да подаде, е бил изтълкуван неправилно и темата е била заметена. Историяте е достигнала до Хиклинг от каещата се впоследствие майка.

Хиклинг допълва, че статистиката в криминологията показва, че педофил никога не би посегнал на дете, което нарича интимните си части с анатомичните им имена. И това е така, понеже знае, че темата за това дете не е табу и то със сигурност ще го издаде на някого.

Вместо срам и мълчание, можем да подарим на децата си научно знание и увереност в собствените им тела. И дори да се позабавляваме по пътя. Моята дъщеря един ден, явно след много мислене, заяви: „Мамо, сетих се защо приятелката ми казва „пипи“ вместо „вулва“! Ами понеже е по-кратка дума – само с 4 букви!“ Като се замисля, и аз не се сещам за друга добра причина.

Таня Димитрова

Таня Димитрова е учител по биология и издател на онлайн списанието Science Journal for Kids.

всички статии на автора
Споделете статията
cross