fbpx
И аз съм човек

Какво е времето вътре в мен, или колко важно е да свериш емоционалния си часовник с психолог

8 ноември 2023
Сесия с психолог

Теодора Илиева е при нас с великолепна лична история. История, която започва с посещение при психолог, а след това разказва в детайли причината за това посещение. История, която е част от терапията, защото никога не е добра идея да пазиш проблемите в себе си. И без значение дали ще ги изкрещиш, или ще ги споделиш тихо, те просто трябва да излязат.


„Таиш ли гняв, или съжаление?“ Въпросът, който всеки психолог задава в сюблимния момент, когато си направил дисекция на проблема си и се чудиш защо още не си заровил нос в кутията със салфетки на масата. Точно като по филмите. Чух го и аз. Отговорът беше лесен. „Не, не си падам по саморазрухата. Взех каквото мога от това място, научих си урока и не бих се върнала назад.“ Психологът вдигна вежди с нескрито одобрение. Един ревльо по-малко на кушетката му за деня. „Е, тогава какво те води при мен?“, се четеше в кроткото ѝ, поощряващо изповедта ми, мълчание.

„В ИТ сектора у нас има компании с жестоки self care програми. Ако служител стигне до бърнаут или изпадне в депресия след майчинство, има право на Х посещения при психолог. И това обикновено му е спирачката пред пропастта. Преди да напусна работата си бях с тотално изпържен мозък. Пред физически и емоционален срив. Въобще не ми е минавало през ума да потърся професионална помощ. Ако го бях направила, сега животът ми щеше да изглежда по друг начин. Затова съм тук.“ 

Не мога да си простя, че не потърсих помощ“

Изричайки на глас последната реплика осъзнах, че това са най-добре похарчените 60 лв. в живота ми. Толкова струваше едночасовата консултация при моя позната от предишен живот. Винаги сме си били симпатични – аз като журналист, тя като пиар. Когато разбрах, че е рестартирала призванието си и е започнала да кърпи душите на хората, а не имиджа им, реших да я потърся. На 41 за пръв път в живота си опрях до психолог. Отново имах стабилна работа, чувствах се напълно самодостатъчна и оценена, слагах храна и самолетни билети на масата. Нямах никакъв проблем със здравето, с ориенталския си ханш, с липсата на партньор или с възпитанието на детето си. Но носех емоционален багаж, който беше крайно време да изхвърля, а не знаех как. Направих това, което можеше да предопредели пътя ми и преди година – потърсих помощ от професионалист. 

Какъв бе моят случай?  

Напуснах работа, която хората като мен – self made модел, без заготовка от роднински връзки и размяна на препоръки под масата, обикновено получават само в сценарий на холивудска комедия. Казвам „комедия“ заради разликите между творческата ми същност и тежката корпоративна структура, в която пишещ човек на рокендрола като мен трябваше да се адаптира. Дали заради факта, че интуитивно кликнах с президента на компанията още в първи разговор (покани ме лично на интервю, вместо да използва армията си от ейчари), или заради комбинацията от безусловно доверие и фантастична заплата, но там си бях у дома. От ден първи.

Повериха ми мениджмънта на хобито на един от най-богатите хора в страната. Човек, чийто усет за характери и турбуленции в бизнеса може да се ползва за метафоричен скалпел във всяка игра на доверие. Независимо дали залогът в нея е сделка за милиони или липсата на транспорт да заведеш кучето си на ветеринар (заради липсата на личен превоз преживях куриоза да ме карат с бентли и охрана до кабинета след проточила се оперативка). Ако един от предишните ми работодатели ми помогна да открия зъбите си и ми показа как да ги използвам за добри каузи, то тук получих крила. Какво се обърка, ще попитате вие?

Две неща. Влюбих се лошо. Също така попаднах на мениджър, който спокойно може да напише книга за майсторски прикритите си бездействие и безполезност. 

И тя да стане бестселър. 

По първия казус – започна като добронамерен чат, който прерасна в нещо повече в месеците на рехабилитация за този мъж. Беше извън строя заради счупена ръка, но с малкото си здрави пръсти и грамотността на първокласник успя да ми покаже, че ме вижда като жена. И че иска бъдеще с мен. 

Колега, който никога не е бил най-умният в стаята, душата на компанията или революционер под някаква форма в средата си. Напротив, беше всичко, от което при други рационални обстоятелства бих избягала с писък. Панелен човек, който скачаше срещу битовата си матрица и съквартирантката си, държаща се с него като с куче с бездънен кредитен лимит. Добър човек, но панелен. Малък. Обикнах го, още преди да го познавам. Това не подлежеше на контрол. Преобърна ме като усещане и ме изправи пред свършен факт, с който трябваше да се справям в движение, без да губя усещане за нормалност. Не съм го избирала и си личеше с просто око. 

В продължение на година и половина потъвахме все по-дълбоко в любовта, която аз копнеех да изживея, а той приемаше като комплимент и шанс за по-добро бъдеще някъде във времето. Или както се оказа впоследствие – директно в друг живот. Бях вдъхновяваща причина да се събуди и да тръгне към мен, но така и не се затича.

Не напусна живота, който толкова упорито ненавиждаше

Не се консултира с адвокат, не потърси квартира и алтернативен път за себе си и детето си, жертва на насилие от страна на майката. Потъна в матрицата на малкия човек, за който е по-важно да има iPhone, по-скъп от колата и дрехите на гърба му. Кастрираният му опит да си спести „Големия разговор“, в който да седнем и да се разберем какво правим с нас, ме вбеси. После остана само болката. Че не попита как съм, когато получих паникатака. Че не каза „довиждане“, когато напусках. Че не каза „Прости ми. Обичам те, но не съм свободен да го изживея и няма да бъда скоро. Това е процес, в който да ме чакаш ще е равно на самоубийство.“ 

Явно все пак беше научил нещо от мен – че думите имат велика сила и както могат да лекуват, така могат и да наказват, да убиват. След неговото безсмислено „Ти си моят човек“ стоварих вербален ад върху главата му и най-лесният начин да се защити бе да замълчи и да поема ударите. 

Бях попаднала на своя брат, любовник и партньор в едно. Бях обикнала брутален страхливец и един от най-добрите хора на света. 

Да го пусна, за да не се налага да го отглеждам като третото дете в семейството, бе една от най-трудните маневри в живота ми.

„И го преживявам като смърт, а той е жив, някъде в панелката си в „Люлин“. Ляга до жена, която отдавна не познава и не е докосвал от години“, казах на психоложката. 

„Не омаловажавай загубата си. И бъди благодарна на себе си, че си осъзнала ролята на този човек в живота ти и си срязала емоционалния ластик, който ви свързва. Наранена си, но това е его. Душата ти ликува“, каза тя. И ме посъветва да си дам време. Да правя неща, които ме радват. Като например? „Бягам вкъщи на пътеката. Това ми центрира главата и ми дава друг фокус. Зарязвам домакинската работа през уикенда и чета. И не се занимавам с глупости. Имах дълъг спирачен път на отношения с хора, чиято единствена цел бе да направят чакането на този мъж по-малко болезнено. Разкарах всички и занулих.“

По втория казус с Властелина на зехтина 

(Кръстих въпросния мениджър така, защото бе удивително мазен в стремежа си да демонстрира загриженост и ангажираност към бизнеса, а на практика беше олимпийска скатавка.) Харесвах този човек. Или поне тази част от него, която искаше да познавам. Успя да спечели доверието ми. Редовно пишех домашното му, когато шефовете го притискаха за отговори или бързи действия. В продължение на година споделяхме един офис и се шегувахме, че сме си създали почти семейна рутина – от това кой какво предпочита да закусва зад бюрото си, през подбора на музика за различните части от деня, до дразнителите, които трябва да избягваме в имейли и срещи.  

С риск да се повторите, ще попитате „Какво се обърка?“.

В една по-натоварена поредица от събития се сблъсках с кризи, в които той изчезна безследно. Отново. Разреших ги сама. После усетих тенденциозно снасяне на информация от месечните отчети, според която аз съм или пълен инфантил в сметките, или жестоко дъно в селекцията на културен календар. Обичах работата си и приемах всичко твърде лично, затова редовно търсех „второ мнение“ от хора, които нямат нито склонност да драматизират, нито времето и моралния компас да плетат интриги за моя сметка. 

И тогава го видях.

Манипулаторът, който всячески се стараеше да ме демотивира и откаже от позицията. Човекът, който, преди да дойде в компанията, беше кацал от една концертна зала на друга според политическото статукво и букета от схеми за бърза печалба на чужд гръб. 

„Едва ли те е саботирал съзнателно, той не е имал полза да си тръгнеш. Нали си била фронтовакът му, човекът, който реално е вършел работа. Ако си тръгнеш, ще се наложи той да се поизпоти“, каза моята психоложка. „По-скоро това е модел на поведение на паразит, при това доста интелигентен. Играл е в свободен режим и без всякаква отговорност, както винаги е правил, и защото е имал теб като параван.“

Съгласих се. Не защото звучеше щадящо за егото ми, а защото бяха минали 11 месеца, откакто казах „чао“ на този човек и умът ми беше спокоен. Необременен от токсичната среда, в която и двамата функционирахме. Осъзнах, че съм си имала работа с прима балерина, която макар и на прага на 50-те, не иска да слиза от сцената и вместо на палци, се качва на раменете на другите, за да изглежда по-висока. Затова работи с чар и манипулативно дар слово. Което също е талант, достоен за възхищение. 

Казах си „Нищо лично, Теодора, бъди благодарна, защото след Властелина на зехтина ще имаш радар за такъв профил играчи. 

Нали знаеш, че с такива хора може само да се използвате взаимно и, ако се случи за добра кауза и с минимимум щети за егото ти, си е било почти приятелство?“.

В последните 11 месеца нямах време да асимилирам всичко това. Спокойствието се оказа лукс и след като напуснах въпросната „мечтана“ работа, много бързо скочих на друга въртележка с проекти. А шест месеца след това на следваща. Между смяната на двете въртележки вмъкнах съдебен процес срещу единия си работодател за разкош. Нямах време да скърбя за любов, която ме преобърна, но не изживях пълноценно. Нямах време да разигравам шахматни стратегии, с които щях да въвлека Властелина на зехтина в истински работен процес и да покажа безполезността му. Трябваше да бачкам здраво и да оцелявам. Приспала съм въпросителните, без да намеря отговори.

Историята ми изглежда почти безобидна и захаросана на фона на стотиците случаи на домашно насилие, на оплетените в зависимости (моята беше емоционална) животи, на различните форми на депресия и възходящата ни неспособност да си говорим честно в ерата на дигиталното. Истината е, че ако ценим поне малко себе си и това, което създаваме – от деца до бизнес – посещение при психолог би трябвало дори да детронира посещенията при козметика ни.

Да подредиш душата и главата си е работа като всяка друга и тя е базирана на емпатията зад цяла наука. Не на остроумието на Facebook диагностици или други „лидери“ на мнение. Отделете време за това, точно както намирате пролука за фитнес, зъболекар или масаж. Ще се будите с по-ясен фокус за траекторията на живота си и хората, които ви се иска да привличате в него.  

Теодора Илиева

Автор в Майко Мила

всички статии на автора
Споделете статията
cross