Днес в Майко Мила идва Мартина Лозева-Цалова, за да заяви, че отказва да засрамва другите майки за начина, по който гледат децата си. И призовава всички останали да не го правят. Може би е време за истинската, нормална, човешка подкрепа една към друга – без осъждане и подигравки. В крайна сметка, ако не си помагаме една на друга, няма кой друг да го направи.
Която от вас не е съдила друга майка за нещо, което прави или НЕ прави, първа да напише коментар и да го хвърли във Фейсбук. Може и да не си признавате, но съм 100% сигурна, че няма такава. Даже 200%, както обичат да казват хората, които понятие си нямат какво точно е процент, но обичат да го използват, защото звучи категорично.
Та, моите 200% отиват за това, че няма нито една от нас, майките мили, която да не е погледнала осъдително друга, да не е помислила, че еди коя си не прави както трябва или не дава всичко от себе си, вероятно защото не ѝ пука или е неинформирана, или даже не ѝ пука, за да е достатъчно информирана.
А после, след като си кажеш наум или ако си по-невъздържана – се изокаш в някоя майчинска група, че ГОСПОЖА, НЕ СЕ ПРАВИ ТАКА, МОЛЯ ВИ СЕ, КАКВА МАЙКА СТЕ ВИЕ!?, става ли ти по-добре?
Аз ще ви кажа от личен опит. СТАВА ТИ.
За миг придобиваш имагинерно превъзходство над всички останали, които хранят децата си с адаптирано мляко, докато ти си изстрадала своето кърмене и знаеш много добре, че едва 5% от жените реално НЯМАТ мляко по физиологични причини за разлика от онези 95% по коментарите в социалните мрежи, които са сигурни, че ПРОСТО не са имали мляко и затова не кърмят.
Или обратното: присмиваш се вътрешно и се галиш по душевния косъм, че достатъчно рано си осъзнала, че това с кърменето е отвратителна хамалогия, в която ти си винаги оплюта, потна, оповръщана, с бебе закачено безпощадно на цицата ти и много добре си направила, че си го прекратила. Освен това си спряла рано с нощното хранене, а на онези с прословутото кърмене на поискване бебетата им не могат да се наспят и те само им тикат цици за успокоение, като по този начин им разширяват стомахчетата с излишно хранене.
Или какъвто и да е друг мотив по ваш избор, според който сте се почувствали много по̀ в час от някоя себеподобна майка, и това ви е накарало да си кажете „Каква майка е тази?!“.
Всички сме светици, докато не ни блъсне челно влакът на нечий детски инат, болест или друго обстоятелство, и се окаже не само че не сме светици, ами и въобще не знаем кои сме, къде сме и кой господ ни наказа с две деца с малка разлика във възрастта, които се бият с диня. Например. Но за това по-късно.
Да се върнем на съденето, че е по-лесно.
Това с осъзнаването, че съдиш, без да имаш право, става по-трудно, отколкото самото съдене, просто защото първото идва някак естествено. Ето, да вземем за пример приказките за „Хензел и Гретел“ или „Малечко Палечко“. В тях отчаяни родители изоставят децата си в гората, защото нямат с какво да ги хранят и не успяват да се грижат за тях, затова единствената им надежда е, че някой добър човек ще ги открие и прибере.
И докато ги четете тези приказки на децата, не ви ли изскача в ума „Е, к’ви родители са тия?!“, „Толкова ли не могат да ги изхранят тия деца!“, „Каква е тази майка, дето е готова да си заведе децата в гората и да ги остави там?!“.
Искате ли да ви кажа каква? ОТЧАЯНА.
Но моята интерпретация е, че просто ѝ е писнало от тези деца. Ей така. В единия случай има близнаци на малка възраст, които със сигурност ѝ късат нервите на ужас. В другия имаме Малечко Палечко плюс още шест момченца, т.е. общо седем деца – всичките момчета.
Извинявайте, но аз тази майка я разбирам. Това с малките деца или децата с малка възрастова разлика, или многото деца – не си е работа. Честно. Човек си мисли, че с времето става по-добре, но то не става. Не искам да ви залъгвам.
Тъкмо единият излезе от фазата на не-знам-си-какво, с която оправдаваме и обясняваме всичко, и другият влезе в същата фаза, което провокира първия отново да си спомни, че и той някога е бил в тази фаза и тя много му липсва, и може би не е лоша идея пак да започне да се тръшка за всичко и на всичко да вика НЯМА.
Или когато решат, че е добра идея да станат в 6:30 в неделя, след като единият е болен и е бухал като магаре цяла нощ, ти си станала в 3:20 да му правиш инхалация и да го приспиваш, и после тъкмо си успяла да заспиш в 6:00, и те вече са на крак.
И не просто са на крак: големият е взел чаша с вода, олял е леглото, книгите и брат си с нея (колко вода събира една чаша, Господи!), защото не иска да е жив на този свят, тъй като майка му и баща му не му дават сладолед за закуска (!!!).
И в този момент поради липса на близка гора една майка хваща за панталоните и за тениската едно 5-годишно с размерите на малко тюленче вдига го от мъртва тяга и с изтласкване го премахва от местопрестъплението в съседна стая. (Оказва се, че имам заложби за тежкоатлет.)
Междувременно малкият пищи, че не иска да го разделят от батко му – нищо че преди 15 секунди е ревал с тежки, едри сълзи, че е целият във вода заради брат си и не иска да има брат никога повече.
Всички реват и никой не е доволен. Това ще го пише на семейния ни герб. Ако имахме герб. И семейство. Защото с тази динамика на отношенията някой няма да издържи и семейството ще приключи.
И доколкото се познавам, този някой ще съм аз.
А няма да издържа, защото не е нормално да издържаш на такова свръхчовешко психическо и физическо натоварване. Децата са тежка работа – буквално. Всеки божи ден. И затова разбирам родителите на Хензел и Гретел. Според мен изобщо не е вярно, че не е имало с какво да ги изхранват. Нали си представяте какво са причинявали на клетата си майка, щом успяха да подлудят дори вещицата и да я заключат в собствената ѝ фурна!
По тази причина отказвам да съдя другите майки. Никога не знам дали повишаването на тон на публично място, грубото задърпване пред някой щанд в магазина, забраната за сладолед, предизвикваща сълзи и истерии, или даването на телефона за игра и 15 минути тишина не са следствие на много други положени усилия, изтърпени изблици и толериране на какво ли не.
Отказвам да се чудя защо една майка кърми или не кърми; защо оставя децата си сами, за да отиде до магазина; защо избира да ги лъже, че има Дядо Коледа, или защо предпочита директно да им каже, че такова животно няма; защо ги оставя да плачат или напротив - защо винаги прави всичко, за да не пролеят и сълза; защо иска да прави тестове за марихуана на тийнейджъра си или би му предложила да пафкат заедно.
Отказвам да задавам въпроса “Каква майка сте?!” – нито в главата си, нито под нечий пост. Отказвам се от ехидни подмятания и остроумни коментари, каквито мога да направя в изобилие. И когато се появят в главата ми, ще вземам пример от децата си и няма да ги слушам. Те никога нищо не чуват. Щом те могат, значи мога и аз.
Справяме се така, както можем. Възпитаваме и отглеждаме според възможностите си. Позволяваме и забраняваме каквото смятаме за правилно. И ако все пак имаме какво да кажем на някоя майка по някакъв въпрос, бихме могли да го направим наистина с подкрепа и загриженост, без да я засрамваме публично, каквато възможност удобно предлагат всички Фейсбук групи. Както може би знаете, вече освен body shaming – това да засрамиш някого заради тялото му, има и mom shaming – когато една майка засрамва/осмива друга майка заради начина, по който си гледа децата.
Просто ми писна да се подиграваме един на друг и да се съдим за щяло и нещяло. И ако ме видите да го правя, моля ви, напишете ми не „каква майка си“, а „какъв човек си“. Ще съм ви благодарна.
