Публикували сме много истории за проблемно зачеване, завършили с щастлив край, но случаят днес е по-различен. Читателка на "Майко Мила" реши да разкаже за своите инвитро опити - като край на терапията, през която е минала, след дългото безуспешно чакане.
Този текст за нераждането отлежава и чака раждане повече от две години. По една или друга причина го почвах няколко пъти, но не успявах да го довърша. Сега наближавам 51. Май е време да разкажа.
Какво е нужно, за да станеш родител? Оказва се – само желание не стига.
Какво се случва, когато едни хора искат, но не могат? Всички знаят – вече все по-често се тръгва по един конкретен път и само онези, вървели по него, знаят какво е усещането.
Знаят още, че пътят е дълъг, понякога краят му не се вижда. Някои не успяват да го видят изобщо. Или не този, за който са мечтали. В края на пътя има два
варианта: единият – щастлив, вторият – опустошени и разпарчетосани души.
Булка и бебе се полагат на всяко момиче
Никога не съм си мечтала да бъда булка или да имам дете. Не ме разбирайте погрешно. Не съм мечтала, защото винаги съм смятала, че това са неща, които няма как да ме пропуснат и няма как да не ми се случат.
Булка и бебе за мен бяха нещата от живота, които се полагат на всяко момичее и които нямаше как баш пък мен да ме прескочат. Рано или късно все щяха да станат. Просто въпрос на време.
Булка бях, макар и не в бяло. За мен нямаше значение в какъв цвят ще се свържа с мъжа, с когото исках да остарея.
Е, не остарях с него. Но и майка не станах. Защото той не поиска дори да опитаме. И избрах да започна отначало и да намеря мъж, който ще има желанието да станем родители.
Мъжът открих, но другото не се получаваше. Накрая се примирих, че така е писано - няма да бъда майка.
Ин витро не беше обсъждано, просто защото нямахме нужните средства. Бях чувала, че трябват много. Докато съдбата не ме срещна с едно от имената в репродуктивната медицина. Помислих си, че това вероятно не е случайно и че трябва да се възползвам от възможността. Поне за една консултация.
След броени дни имах запазен час.
Моята близка, която ме свърза с въпросния лекар, ме предупреди: „Трябва да се въоръжиш с огромно, огромно търпение“. „Оооо, няма проблем, търпение имам колкото искаш“ – отговорих. Без да имам ни най-малка представа за колко огромно търпение всъщност става дума.
„Ми, да започваме“. И почнахме.
По онова време бях на 43. След приличен брой прегледи, консултации и изследвания, лекарят рече: „Ми, да започваме“. Очаквах тези думи. И почнахме.
Смятах, бях убедена, сигурна, вярвах, че ще направя един опит, нещата ще се случат и бам - ще бъда майка. Точка. На пръв поглед проблеми нямах, мъжът до мен – също.
За мен всичко, което предстоеше, беше нещо абсолютно непознато. Не се бях ровила в интернет и по форуми, не знаех нищо за ин витро процедурите. И всичко, което ми се случваше, бе изключително вълнуващо.
Спестявам ви подробностите и само ви казвам, че най-емоционалното нещо за мен, изключвайки самия трансфер, бяха пункциите – изваждането на яйцеклетките.
Както споменах - когато почнеш да ходиш по тези клиники, трябва да се въоръжиш с цялото търпение на света… Не! Трябва да се въоръжиш с цялото вселенско търпение.
Колко часове са ми минали в чакане… И неизбежно се заговаряш с чакащите като теб. И започвате да се питате – това при теб как е, а другото… Когато веднъж попитах една жена на моите години кой опит ѝ е, тя отговори: „Вече не ги броя…“
Това ме стресна. Аз не искам да стигам до опит номер N, където N клони към безкрйност. Няма да издържа. Нито финансово, нито психически.
Желанието да се получи става като наркотик
Но издържаш. Или поне си мислиш, че успяваш. Заради заложеното в теб да бъдеш майка. Желанието да се получи става като наркотик – не можеш без него. Не можеш да си представиш, че ще спреш с опитите, докато не видиш заветните две чертички.
Спомням си с какво нетърпение отивах за пункциите. Спомням си и първия трансфер. И всички останали, всъщност. Спомням си, че имах усещането за невероятна сила в мен, готова да извърши чудеса от храброст. И за убеждението, че бебетата ин витро не са пък чак толкова сложна работа и след някакво време и аз ще си имам едно от тях.
Спомням си и за обаждането по телефона от клиниката, за да ме попитат дали преди трансфера искам среща с психолог. Ма, моля ви се, какъв психолог!? Аз съм толкова силна и смела, че нищо не може да ме събори. За какво ми е психолог, нали отивам да ми се случва нещо хубаво, а психолозите са за случаите, когато попаднеш на дъното на бездънната дупка…
Трансферът мина, дойде време за кръвния тест. Нямам спомен дали правих някакъв друг преди това. В съзнанието ми е останал само откъс от един февруарски ден, когато отидох да проверя за резултата.
Съобщи ми го един от другите лекари, моят отсъстваше. Съобщи ми го на вратата - служебно и отрицателно.
В следващия момент се опомних на улицата. Чувствах се малка, слаба, безпомощна, наранена, а светът – враждебен, голям и много, много студен.
Когато успях малко да се свестя, знаех, че следващ опит няма да има. Но отивайки на контролен преглед, моят лекар ми каза: „Глупости, как ще се отказваш? Продължаваме, аз ще ти помогна.“ И пак се почна, но този път се провалихме още при стимулацията и преди пункциите. Тогава ми предложиха да обмисля вариант с донорска яйцеклетка. Нямаше какво да мисля. Просто продължавахме.
Адът на чакането
След всичко, което бе необходимо да се направи, дойде време за трансфер, а след това и чакането. Ако някой ме попита кое е най-тежкото, ще отговоря именно така – Чакането.
Лекарят, да не забравя да спомена, си удържа на думата и наистина ми помогна.
Когато отидох да плащам, ми казаха, че всичко се поема от клиниката. Само лекарствата си бяха моя грижа. Наистина невероятен жест!
Нямах търпение да чакам кръвен тест. Взех един от аптеката и няколко дни след трансфера го направих. Мина колкото време трябваше. Нищо. Толкова бях разочарована, че хвърлих теста настрани. След малко обаче нещо ме накара да го погледна отново и забелязах втора черта, но съвсем, съвсем бледа, едва се виждаше. Какво ще рече това, по дяволите!? Зарових се в нета и прочетеното там леко ме обнадежди.
Обаче! Трябваше да почакам до кръвния тест. Когато стана време и за него, отидох възможно най-рано сутринта, дадох си от кръвчицата и седнах КАКВО? Да чакам. Мина времето, необходимо да излязат резултатите, отивам аз трепереща да питам, а лекарите (моят пак го нямаше) ми отговориха: „Ооо, сега лаборантите ни са в отпуск, носим пробите в друга лаборатория. Разходи се малко, трябва да почакаш!“ Ма, разбира се, аз много умея да чакам. Обичам да чакам.
Разхождах се, чаках, пак се разхождах. Реших, че вече достатъчно съм го правила и мога да отида за резултати. Ми не, не бяха дошли. Предложиха ми да НЕ ЧАКАМ ТАМ, а да се прибера, те ще ми се обадят по телефона.
Досещайте се какво ми беше през всичкото това време, докато ЧАКАХ.
Е, обадиха ми се. Резултатът беше положителен. Нямаше такава радост. Това се случи в началото на септември. Майка ми след няколко дни имаше рожден ден. Какъв по-хубав подарък от това да ѝ кажа, че ще става баба. Веднага ѝ се обадих. И двете бяхме в еуфория. Мъжът ми също се зарадва, разбира се.
Радостта ни трая само три седмици
Просто един ден прокървих и се простих с опит номер две да стана майка.
Не споменавам много за мъжа до мен, защото е ясно – той ме подкрепяше, разбира се. Но избягвах да го мъкна на всеки преглед и манипулация, освен ако не беше абсолютно наложително да присъства. Първо, защото трябваше да ходи на работа и второ – достатъчно беше изнервящо, че аз ЧАКАМ. Нямаше нужда и той да виси с мен часове. Сама се чувствах по-спокойна, до колкото може да се говори за спокойствие в случая.
Какво последва след опит номер две? Успях да намеря сили, нерви и средства, за да продължа. Както споменах – това е като наркотик – не можеш без него. Толкова искаш да станеш майка, че някак си е немислимо да се откажеш. Всичко, което ти се случва и правиш, е свързано и съобразено с това желание.
Някъде по това време отказах и цигарите. От нещо прочетено по форумите, които по принцип избягвах, се обвиних, че бебе не се получава заради пушенето. След един преглед се прибрах, поплаках си, изпуших последните две цигари и казах стоп.
Та, след втория ми неуспешен опит, последваха трети и четвърти. Идентични. Изследвания, лекарства, трансфери (отново с донорски яйцеклетки), положителни резултати. Но само за няколко седмици.
Последният, четвъртият опит, продължи с една седмица по-дълго. Въпреки това не смеех да се зарадвам. След един преглед лекарят ми каза: „Хайде, следващият път ще дойдеш да чуем тоновете на бебето“. Не ги дочаках. Бебето избра друг път.
Явно има причина, за да не сме родители
Мъжът ми е пестелив откъм изблици на емоции и чувства, но една вечер ми сподели:
„Четох, че бебетата сами избирали родителите си. Толкова ли сме грешни, че никое бебе не ни избира?!“ Нямах какво да му отговоря. Явно има причина, за да не сме родители.
Четвъртият опит беше и последен. Чувствах, че трябва да взема окончателно решение. Една вечер, докато бях под душа, го направих. Плаках дълго, защото осъзнах, че взимайки това решение, пред мен се отваря празнота, огромна като света.
Години наред ежедневието ми, почивките ми, мислите ми бяха подчинени на една цел – дете. Сега тази важна цел трябваше да отпадне. Да не виждаш нищо пред себе си е убийствено. Да нямаш цел – отровно. Но да продължа щеше да бъде също толкова разрушително за мен.
След като се отказах от всякакви опити, в интернет се запознах с една уникална и неповторима жена, с която бързо станахме близки. Тя ми предложи да финансира още един мой опит да стана майка и аз се съгласих. Отново започнахме, от нула. Но за цяла една година не мръднахме и на сантиметър, а бяхме на ниво „изследвания – лекарства, изследвания – лекарства “, осъзнах, че не може да се направи нищо повече и в мен започна да се появява едно усещане, че вече съм просто част от статистиката. Този път наистина сложих край на каквито и да е опити.
Не осинових. Нямах сили
Доста хора ми казваха да не се отказвам и да продължа. Аз обаче предпочетох да спра. Смятам, че майка не се става на всяка цена. Смятам, че ако си със съсипани нерви и болежки по цялото тяло, няма да бъдеш полезен на никого, най-малкото на едно новородено.
Не осинових по същата причина. Времето, минало в опити да стана майка, изяде емоционалното ми и физическото ми здраве.
Когато годините започнат да натежават, би трябвало да се мисли и за бъдещето на детето – родено или осиновено. Така мисля аз. Избрах да продължа само с мъжа си.
Тежко е, когато загубиш смисъла в живота си, но той така или иначе трябва да се живее. Както беше писал тук един господин за опитите на неговото семейство да имат дете,
„Един от най-тежките измерители на бездетието е това да гледаш как твоите приятели и познати забременяват, раждат, а децата им прохождат и проговарят. Тогава започваш да се чудиш дали изпитваш радост или завист, заслужаваш ли изобщо да бъдеш родител, предвид факта, че си способен на подобни противоречиви и недостойни чувства.“
Да обичаш чуждо дете е привилегия, предизвикателство и благословия
Затова е хубаво (за собственото ти оцеляване) да се намери нещо, което да ти дава сили да ставаш сутрин, да се усмихваш, да ходиш на работа, да живееш. Защото щом си се родил, ти имаш някаква роля на тая земя. Трябва да я откриеш и да я изиграеш.
Слава Богу, имам професия, която ми дава възможност да контактувам с деца. Много от тези деца ми позволиха да ги обичам. Незаменимо усещане. Защото собствените се обичат лесно, без усилие – тази обич идва естествено.
Но да обичаш чуждо дете е привилегия, предизвикателство и благословия.
Написах всичко това първо заради себе си – нещо като край на терапията ми, която мина през няколко етапа (включително и работа със специалисти), но все не я усещах като завършена. Не съм сигурна обаче дали желанието да си майка може да изчезне.
Написах това, защото смятам, че във всяка клиника резултатите след ин витро трябва да се съобщават от психолог, независимо дали са положителни или отрицателни. И срещата с психолога не бива, повтарям – НЕ БИВА да се отказва. Колкото и да струва. Защото после струва още по-скъпо.
Написах това, за да кажа на всички, тръгнали по нелекия път на родителството чрез ин витро – нечовешки трудно е. Но не се отказвайте. Дай Боже, всички вие, в началото на пътя, да го извървите лесно, леко и положително, пожелавам ви го от сърце!
Още по темата:
