fbpx
И аз съм човек

Как един голям чифт дънки промени погледа ми към майчинството

2 октомври 2023

Всички от време на време ни „стяга шапката“. Въпросът е дали можем да си позволим да го признаем и да потърсим малко по-широк размер „шапка“. В случая на авторката на този текст един чифт свободни дънки са успели да ѝ дадат свободата да осъзнае, че може да го дава по-свободно не само в областта на талията, а и в живота по принцип.


Миналият уикенд останах на кухненския стол в дзен тишина, след като съпругът ми заведе дъщеря ни да хапнат навън. Току-що бях приготвила любимите си ньоки от карфиол и им се наслаждавах – времето само за мен в събота следобед се усещаше като истинско късче от рая. 

Докато се чудех как може да съществува толкова вкусен полуфабрикат на света, се загледах в дънките си. Помислих си: „Харесвам ги толкова изтъркани.“

Бяха чисто нови, купени в инфарктно краткия времеви прозорец, който всяка майка на дете в яслена възраст има, за да кацне в пробна. Успях да вляза в 20 вида дрехи за 10 минути, но нищо не ми стоеше толкова добре, колкото на закачалката, и се отказах.

Докато излизах от магазина обаче, забелязах чифт дънки с висока талия. 

Изглеждаха винтидж, изтъркани по онзи съвършен начин, който ти лепва автоматично етикета „готина майка“ в очите на света. В бързината и в пълната невъзможност да попадна на своя размер (друг е въпросът, че вече не знаех и кой точно е моят размер след раждането, което вкара тялото ми в режим на промяна всеки месец) — грабнах огромен чифт и се изнесох. Нямах никакво намерение да си причинявам агонията с пробните и реших, че с приличен колан ще реша проблема, ако ми стоят като торба.

Тези дънки са ми нещо като втора кожа през последните седмици и са с около два размера по-големи от този, в който стандартно влизам. Толкова са удобни. Прилепват съвършено над глезена. И не ми дават командата „Разкопчай, преди да се пръснеш“, след като съм хапнала доволно. Променят се с тялото ми, независимо от това какво ям или как се чувствам, или кой момент от месеца е. Предполагам причината да не спирам да ги нося е, защото дават повече пространство за мен. За истинското ми аз във всички състояния. 

Запитах се как бих се чувствала, ако си позволя повече свобода и пространство във всеки аспект от живота ми?

Последните няколко години бяха заети с катерене на кариерната стълбица, бременност, раждане, смяна на жилища, перманентни диети с йо-йо ефект, загуба и битка за задържане на приятели. Сваляне и качване на килограми. Осъзнах, че при всяко разклащане и трудност продължавам да се придържам към сценария „А уж се предполагаше, че нещата ще се случат по друг начин“.

Почти всеки път, когато излизах от кожата си, първосигналната ми реакция бе да се върна в тази зона на „нормалност“, която бе супер ограничаваща. Сякаш непрекъснато се насилвах да скоча в току-що излезли от сушилнята дънки: втвърдени, тесни и невъзможни за закопчаване.

Сякаш чувах мантрата: „О, не така. Добри майки, добри съпруги, добри приятели, забравете. Няма място за проява на слабост тук. Стягайте се.”

Тези удобни, непретенциозни дънки, ме накараха да осъзная колко вярна бях на навика да се измервам нонстоп с мястото, на което мислех, че трябва да бъда. Като размер на дреха и по принцип. Очакванията и ролите, в които имах нужда да се впиша.

По какъв начин ще протичат дните ми и как ще се почувствам, ако си дам повече въздух и спра да се състезавам със себе си? 

Ако си подаря повече време за опознаване и грижа… А защо не и повече шансове, за да раста към по-добрата си версия? 

Да имам дни, в които се успивам, закуската закъснява, а дъщеря ми плаче и сутринта ми изглежда като пълно бедствие. Но аз не се побърквам. Може би правото на грешка стои на дневен ред дори за тези, които се стремят всячески да поддържат спокоен и подреден живот?

Да имам дни, в които отказвам „да се стегна“. Или да пренебрегна себе си заради друг. Мога ли да си позволя това, без да изглеждам кофти приятел? Да си позволя вечери, в които нямам сила да преборя мръсните чинии, или да жонглирам с мръсно пране. Мога ли да направя това, без да бъда набедена за лоша съпруга? Да погледна към съобщенията и пропуснатите обаждания, които стоят без отговор с дни. И да не реагирам. Мога ли да си позволя това, без да изпитвам срам?

Дните, седмиците и месеците, в които изричах думите „Стига толкова!“, когато детето ми ме тласкаше към нервна криза. Мога ли да си позволя лукса да съм просто човек, без да се чувствам и лоша майка?

Наскоро прочетох, че ако цветята нямат достатъчно пространство да растат, те просто спират. Блокират. Не цъфтят повече. В най-лошия случай просто умират. Нуждая се от повече пространство. Може би и с вас е така. Купете си този гигантски чифт дънки. 


Автор: Сими Сапир за Scarymommy.com

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross