fbpx
И аз съм човек

Как да сме майка и да минем интервю за работа в 5 нива между другото

26 август 2021

В последната година и половина на всички ни се случва да правим неща онлайн с по едно, две, три или колкото имаме деца на гърба си. Работим, учим, пазаруваме, плащаме сметки - каквото трябва. Истината е, че за повечето родители това жонглиране между професионален и личен живот е нещо напълно естествено с пандемия или без пандемия.

За едно интервю за работа в 5 нива, хванали я във всевъзможни ситуации, ни разказва Ива Нинова. Забавлявахме се много с нейния разказ, разпознахме се даже в някои случки и ѝ стискаме палци сериозният подбор и множеството етапи да са си заслужавали и накрая да ѝ предложат исканата от нея позиция.


Блаженството на майчинството е към своя край. Сатурн и Марс се сляха в едно, Луната влезе в Скорпион, Вселената замря за миг, защото детето го приеха в ясла. Ха! Вие изобщо представяте ли си!

Приеха го, а аз, бодра, наспала се и с вяра в светлите бъднини (как не), започнах да си търся нова работа. Дори съм намерила чудесен работодател, който има позиция като за мен. Обаче!

Заминаваме на почивка на планина, за да дишат децата чист въздух на воля, и конкретното, прието в ясла дете, се разболява. Хоспитализират ни в близкия голям град, да не кажа - столичен, на комуникативно място на 450 километра от дома ни.

Първо ниво

Насред тревога, абокати и вливащ се антибиотик, телефонът ми звъни - непознат номер. Работодателят (да го наричаме “Р”) е. Удобно ли било да говоря. Ми, не, изобщо не е, аз, реално, даже не съм сигурна коя вселена обитавам в момента, но впрягам цялата си енергия, за да не звуча истерично и неадекватно.

Ще извъртя нещата, казвам си - ето, аз съм в напрегната среда, динамична дори, но ВЪПРЕКИ ТОВА съм способна да кажа 4 изречения като грамотен човек и даже финтирам всички звуци наоколо. “Р” твърди, че му било много приятно и предлага да организираме истинско интервю. Слава Богу - дистанционно, защото, нали си спомняте, хоспитализирани сме в друг град. Су-пер! Минах първо ниво.

Второ ниво

За второ ниво оставаме в София, защото решаваме, че е добре детето да има ден-два въздух и да сме сигурни, че нещата са напълно под контрол. Приютени сме и най-симпатичната 12-годишна девойка ми предоставя стаята си, за да имам тихо място за интервюто.

Представете си стая на умно и добро дете на 12 с обсесия по Хари Потър. Книги, магически предмети, лични рисунки (доста добри, между другото) и розови, блестящи ресни вместо завеси, а на фона на всичко това - аз, обясняваща със спокоен глас какъв супер як професионалист съм. Добре, че човекът насреща се оказва свеж и ме успокоява с “А, спокойно, с този Covid какви неща съм видял, с Хари Потър не можете да ме впечатлите”. Минавам на трето ниво.

Трето ниво

То е скучно - вече сме у дома, всички са здрави, мъжът ми гледа децата, аз имам стая - цяла стая, за да си действам. Вярно, трето ниво всъщност е тест с продължителност от 3 часа, в които аз наистина трябва да се съсредоточа, докато урагани беснеят в другата стая и се блъскат във вратата с писъци “Мамо, МАМО, къде си, мамо, няма ли да дойдеш, МАМО”. Но това няма какво да ви го обяснявам - всички сме предприемали авантюри като например да си измием зъбите, докато децата не са заспали, знаете как е.

Четвърто ниво

Четвърто ниво представлява разговор с две дами, упражняващи моята професия. Сериозно ще бъде, демек. Но можете ли да познаете кой има час за зъболекар точно, ама непосредствено, преди интервюто? Точно така.

Ставам от зъболекарския стол, закарвам се до вкъщи, сядам пред таблета. Половината ми лице, разбира се, липсва. Не си усещам езика, устните, даже ухото ми е някак странно изтръпнало. Няма проблеми, може пък да помогне за британски акцент.

Те ме питат важни неща, аз отговарям и се опитвам да игнорирам онази част от мозъка ми, която упорито шепне в изтръпналото ухо: “Сега, ако се усмихнеш, ще приличаш ли на Жокера, Ива?” и “Не се произнася “шъшпишъш” (suspicious), Ива!!”. Oh, well, или, както се казва във Варна, коту й - такоз.

Пето ниво

Пето (и последно) ниво се случва в петък, 13-ти. “Малко фаталничко, ма нищо”. Аз решавам, с категоричността на млада майка, която твърди, че *нейното* дете *никога* няма да прави *така*, че това няма да ме събори. Аз съм камък, аз съм скала, аз съм подпорна стена на Алепу.

И понеже съм рационален човек, който грам не се вълнува от фаталности, си уговарям среща няколко часа преди интервюто. Какво толкова може да стане? Само няколко неща:

  • 1. да се наложи да отида с детето, за което вече ви разказах - на календарна възраст малко над година и половина;
  • 2. да се забавя толкова, че да трябва да преминавам през пешеходната, а и част от категорично непешеходната зона на града в галоп с елементи троен аксел;
  • 3. да правя вуду-ритуал в движение с едничката молба да не ми сложат скоба на колата, защото съвсем наистина съм просрочила третия час на Синята зона…

Такива неща. Стигам обаче, скоба няма, имам 50 минути до интервюто. "Ха-Ха", смея се в лицето на риска. Който в миг ми се изсмива обратно, защото, разбира се, е петък следобед и градът тъне в протяжен мързел и задръстване.

Паркирам пред дома си 10 минути преди часа на интервюто. Влитам, предавам детето на баща му, обличам първата не-тениска, която виждат очите ми и включвам таблета. Не мога да дишам, червена съм като… абе много съм червена, НО СЪМ ТАМ. Отделям секунда да благодаря, че всичко се случва онлайн, защото, да си го кажем - по скалата от Одри Хепбърн до дюнерджия, в този миг аз стоя категорично в грешната половина, подвиквайки “С повече люто!”.

Интервюто

Интервюто върви, въпроси свистят, аз все пак съм ведра и убедителна. И тогава, от нищото, разговорът се обръща към небрежни теми и аз чувам “А Вие някога попадала ли сте в по-особена ситуация в процеса на подбор? Нещо, как да кажа, нетипично, извън стандартното?”

Същността ми си поема въздух, за да изплюе някое саркастично коментарче, защото, все пак - това съм аз и иначе ще се пръсна. За радост, с годините съм възпитала и по-улегнала версия на себе си, която отговаря с лека усмивка: “Имало е, разбира се, различни нива на професионализъм и навлизане в личното пространство, но нищо извън познатите модели”. Ама нищичко. Стандартна история

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross