Текстът на Борис Дренков е част от конкурса ни за летни разкази "Истории от лято 2022". Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила - Да оцелееш като родител 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова Животът от нещата, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!
Вече съм почувстван 17-и месец в Поморие. Градчето е фрашкано с туристи. Всякакви - германци, руснаци, румънци, украинци, българи и т.н. И на мен започва яко да ми дотъпява, защото аз всъщност съм на workation. Но и не е чак пък толкова зле. Срещу нас има една сграда, която се зове Елит Оазис. Не го знам какво е точно, но непрекъснато идват нови и нови туристи. От нашия балкон вътре изглежда луксозно, има хубава кухня, хубав ламинат, скъпи мебели.
Днес пристига семейство с регистрационен номер КН. Настаниха се с някакви нечовешки крясъци, псувни по децата. Едното дете насмалко да счупи една ваза с една футболна топка. Другото искаше да хвърли котката от третия етаж, абе драма! Само оставиха багажа и майката започна да свисти по вертикалата:
- Всички същества от мъжки пол да отиват веднага на плажа! Веднага, казах!
Беше толкова категорична, че двете деца и мъжът се изпариха барабар с един гигантски надуваем крокодил към най-близкия плаж (където места няма, но това е друга тема). Клетата, но гласовита женица остана с котката (явно женска, предвид санкциите, презентирани на база полова идентичност). Тая жена извади отнякъде един моп, па една кофа, па някакви парцали. Излиза жилището с белина така, че още ми сълзят очите от миризмата. Пот се лееше от нея. Мопът беше изстискван със захвата, с който баба ви Илийца е извадила оня ми ти кол от брега на Искърот.
Но това далеч не е всичко.
Едва успяла да дезинфекцира с белина, извади едно газово котлонче. Започна да прави нещо много пържено. Навънка са почувствани 70 градуса, но тя прави шницели ли, кюфтета ли, не можах да разбера. Пържи, брише потта, пържи, брише... Виках си дали да я светна, че има модерно кухненско оборудване. Не го направих.
Върна се домочадието по тъмно. Крокодилът - огромен. После не знам какво правиха, но преди малко гледам мъжът и жената седят на балкона и пушат. Тя с треперещ глас:
- Утре ще стана в 5, за да намеря пералня, да изпера чаршафите. После водиш децата на плажа, а аз пак ще мина с мопа, че пак е много мръсно. За обяд ще има макарони, а за вечеря ще правя пържена риба, видях къде има тука наблизо прясна.
На другия ден се събуждам от миризмата на дъхави мекички. Излизам за първа цигара на балкона и денят ме посреща с абстрактна гледка, достойна за Дали или може би инсталация на Бойс.
Домакинята от КН е във вихъра си.
На балкона е опънат импровизиран простор, направен собственоръчно от бинт. На бинта висят… чаршафите. Искрено се моля наум да не са прани на ръка във ваната. Но така или иначе домакинята изглежда щастлива. Между полюшваните от игривия летен вятър чаршафи забелязвам, че клетата женица отново е над газовото котлонче. Между чаршафите се промъква дим от пържещото се олио, който обгръща всичко – чаршафи, бинтове, съседни апартаменти и стига чак до мен.
Явно домакинята е открила модерните достижения на съвременния свят, защото мярвам, че в кухнята на котлона къкри още една манджа. Може да са семплите макарони, споменати в интимен момент вчера, но вдъхновението може да е окрилило тази перфектна съпруга и там в момента да къкрят лозови сармички, може би пиле паприкаш, а защо не и свинско със зеле. Всичко е потънало в идилия, прилича на предиобедна медитация. Женицата е сама с котката, чаршафите се полюшват небрежно, а облакът мазен дим подсказва атмосферата на храм.
В един момент мекиците са готови.
Газовото котлонче се спира и тя отива да бди зорко над паприкаша. Явно обаче не е било писано спокойствието да продължи дълго. След около два часа аз отново съм на балкона за цигара. На отсрещния балкон е жената КН. Крещи в телефона… тя е в истерия:
- Вълчо, прибирай децата веднага! Няма вода. Няма. Спряха я преди малко. Напълних кофата и ваната, но за друго не успях. Прибирайте се... Ама как така, бе, човек? Ти откъде знаеш, че скоро ще я пуснат? С какво ще ги къпя тия деца? С плюнка ли? И с плюнка може би да чистя и жилището. Ами съдовете? Тях с какво? Как така във ваната да ги изплакна? Как си го представяш ти това? Моля ти се, Вълчо, прибирайте се. Ще полудея просто! Казах ти аз, да си отидем при майкини, ама не, море, та море. Те ти сега море!
Да, водa няма. Тази година често няма вода и това наистина е досадно. Чувам викове от балкона:
- Ало, имате ли вода? Алооо! Ехо, чуваме ли се?
Разбирам, че "Ало" съм аз.
- Ами не, нямаме. Тази година често няма.
- Ама как така често няма! Щo не казаха? Какво е това нещо?
- Имаше репортажи по телевизията.
- Абе, репортажи. Няма такава смотана държава. Каква е тая мизерия, какъв е тоя мързел!?!?! Разтваря драматично чаршафите и влиза при паприкаша.
След още два часа семейството се е събрало. Прозорците са затворени, но вътре очевидно тече скандал. Домакинята плаче и обяснява нещо с крайно драматични жестове, докато предполагаемата глава на семейството реже домат. След малко излиза на балкона сред чаршафите и слага чинийка с доматки и чашка узо. Все още се смее. Помахва ми и ми намига?!?!? Махвам обратно.
Вътре домакинята е сразена. Тя е изтощена от плач. Двете деца са се увили около нея. Вода все още няма и очевидно това е причината за тази дълбока психотравма. Но мизансценът е покъртителен. Вълчо се налива с узо и домати, а съпругата му лежи сразена на дивана, неможеща да осигури перфектната хигиена на семейството си.
Последна цигара за деня.
Часовете са малко след полунощ. Семейството от КН тихомълком се изнася. Домакинята сияе. Тя е постигнала своето. Няма да има повече мизерия, ще има напоително търкане с белина. Децата и Вълчо са посърнали. Вълчо ми помахва за сбогом. Аз не се сдържам и:
- Ама казаха, че утре сутринта ще пуснат водата. Почти са готови. Питах във ВиК.
Вълчо няма сили да говори. Всичко вече е казано, всичко вече е слязло дълбоко в душата му, черна като катран. Той поглежда с натежали очи към мен, вдига ръце, сякаш казва: "Знаеш как е, братле!". Не, не знам как е, но Боже колко мъка има по тоя свят, Боже! Реното, което е моя възраст, поема към КН или околията. Крокодилът седи вързан на покрива сякаш да напомни колко неизживяни моменти на радост са оставени тази година да лежат на песъкливия плаж в Поморие.
