fbpx
Роднини

История с баба – от село до Рим

4 юли 2024
Снимка: Личен архив

„Остаряването е като изкачване на планина. Оставате малко задъхани, но гледката е много по-добра.“ – Ингрид Бергман

Така смята и Ралица Георгиева – художничка, чийто живот през последните години се движи между Варна и Рим. У нас си идва по време на COVID след загубата на дядо си, за да се грижи за баба си.

Изпитва истинско раздразнение, като чуе, че животът на 90 е свършил. Убедена е, че у нас има едно крайно погрешно възприемане по отношение на възрастните хора.

„Дано всички да остареем и да знаем колко сложно може да е всекидневието ти, когато никой не те взима на сериозно. Когато болежките ти не се приемат за нещо важно, за което лекарите да се погрижат. Когато си оставен да стоиш сам у дома, в леглото, с напътствия да не правиш нищо, че току-виж нещо ти стане, и да чакаш финала“, казва тя.

Ралица вярва, че човек може да е на 40 и да се чувства болен и стар, но мечтае повече хора да вдъхват живот на близките си, независимо дали са на 30 или надхвърлят 80-те или 90-те си години.

Затова и със завръщането си от Италия, художничката решава да научи баба си на занаят.

Купува четки и бои, малки платна и започват да рисуват заедно.

Ралица

А пътят на Ралица в рисуването тръгва от Художествената гимназия във Варна. В София първо завършва „Пантомима“ в НАТФИЗ в класа на Александър Илиев. Оттам заминава за Италия, където следва в Националната театрална академия „Силвио Д'Амико“ – специалност „Актьорско майсторство“. Продължава в Националната художествената академия в Рим. През 2012–2014 г. става асистент на тамошния си професор от катедра „Художествена анатомия (Култура на материята)“ (Anatomia Аrtistica (Cultore della materia).

През следващите десетина години специализира техники на италианската класическа живопис при Джорджо Данте. Нейната картина „Емигрант“ печели първо място в конкурса за живопис IL PENDIO по време на 47-ото му издание през 2016 г.

Картината изобразява забулена жена без точно изразен етнос с ярко лице на тъмен фон с пушка през рамо. Облеклото ѝ е посипано с пайети, които светят и напомнят за многото човешки съдби, превърнати в инструмент за експлоатация и дискриминация. Картината е за страха от войната и неизвестното. Снимка: личен архив

Повечето творби на Ралица са с тежки сюжети, мрачни нюанси – напълно контрастиращи на рисунките на нейната баба, пълни с цветя, животни, насекоми – нещата, с които свързва младостта си в с. Цонево. Имала е прекрасна градина, за която се е грижила.

Макар и животът на Радка да не е бил лесен, както на повечето хора по онова време, Ралица помни баба си винаги в добро настроение и с усмивка на лицето.

Снимка: Личен архив

Баба Радка се запалва по рисуването и скоро картините стават толкова много, че Ралица решава да ѝ организира скромна изложба във Варна. С нея отбелязва и 90-тата ѝ годишнина. Събитието се получава съвсем естествено, а баба Радка е изключително щастлива.

Снимка: Личен архив

„Не става въпрос за рисунки на дете – разказва Ралица – Вижда се, че са правени от възрастен човек, който, макар и да няма технически познания, притежава усет за композиция.“

Ралица премества баба си в къщата им в Езерово до Варна, където картините на жената запълват стените на стаята ѝ.

Снимка: Личен архив

Всеки ден баба Радка усеща грижата от внучката си, която се опитва да разнообрази всекидневието ѝ, като я води къде ли не.

Като например на плажа във Варна, където са истинска атракция. Баба Радка харесва морето, влиза съвсем на плиткото и бърза да излезе. Заедно с внучката си и други нейни приятелки са си правили кратки екскурзии в близките места около Езерово, а Ралица предприема съвсем смело решение да покаже на баба си Рим – мястото, където живее през последните години.

Ралица с баба Радка на морето. Снимка: Личен архив

В Рим

Така един хубав ден я качва на самолета. Със себе си баба Радка носи две от рисунките си, като едната подарява на пилота и се снима с него.

В Рим Ралица прави голяма организация, за да покаже красотите на града на баба си. Намира от приятели и количка, с която да е по-лесно придвижването ѝ.

Снимка: Личен архив

„Възприемам живота като непрекъснато движение. Спра ли – за мен е равносилно на смърт. А моторът на живота е любовта“, разказва художничката. Затова и се опитва да даде възможно повече обич и внимание на баба си.

Неприятно ѝ е, когато, отивайки при лекар, си личи, че грижата за възрастните у нас е сведена до минимум. Нещо, което в Италия няма как да се случи. Там всеки пациент е обгрижен, независимо от годините му.

Снимка: Личен архив

А баба Радка не се впечатлява толкова от Рим и красивите му сгради и музеи. Не цъка с език, не се диви, а все пита: „Рали, а кога ще се прибираме на село?“.

Петя Славова

Редактор в Майко Мила

всички статии на автора
Споделете статията
cross