fbpx
И аз съм човек

История от село с футбол, църква и домати

10 юни 2024
Снимка: Личен архив

Да се върнеш на село, дори да не е твоето, а там да срещнеш хора, с които все едно си израснал. Една история за приятелството и идеята за общност.


Беше от онези мрачно самотни студени дни по COVID, когато не ни пускаха на разходки, ако нямаме куче. Парковете бяха затворени, планините – също, та спасението дебнеше само в близката горичка до квартала, където имаше и детска площадка, на която малкият ми син енергично искаше да се наиграе.

Самата тя беше оградена като в епизод на „От местопрестъплението: Разсадника“. Готови да прескочим огражденията – все пак жива душа не се виждаше освен катерици и врани – от нищото изскочи полицай и дадох знак на детето да не навлиза в така сериозно пазената територия.

Прибрахме се без изразходена енергия, но с много акумулирано желание за промяна и... естествено се забих в социалните мрежи. Там попаднах на приятелка, която си правеше сама „балконинг“ парти и ни уведомяваше какво става из самотната ѝ улица.

Стори ми се най-дивото преживяване за последните месеци.

Но у нас балкон няма. Обадих се на мъжа ми и изстрелях направо:

„Купуваме си къща на село!“

И ако друг път на подобни мои внезапни хрумвания не съм получавала положителен отговор, този път предложението се прие. Моментално.

Бяхме сред първите от приятелския ни кръг, които отпушиха вълната за търсене на селски имоти. Минахме през близките до София село Лозен, Банкя, Божурище. Цените не ни бяха по силите и се запътихме към по-далечните дестинации.

На село

Така се озовахме в село Боерица до Ихтиман. Набелязахме си къща, която се продаваше, и съвсем скоро покупката беше направена, а ние се заехме с ремонтите на новия ни (стар) имот.

В началото ми беше странно. Винаги съм свързвала селото със среща с роднините, с доматите на баба (може да е клише, но пък е и класика), с дървената люлката, която дядо е опънал на черешата, с връщане към семейното минало.

Тук идвахме абсолютно нови, непознати.

Затова пък хората около нас се оказаха изключително отворени. Едни ни свързаха веднага с местните майстори, някои от които носеха с гордост и напълно подобаващо колоритните си прозвища. Така се запознахме с чичо Митко Водния дух, който отговаря за ВиК на селото, и поднови и нашето водоснабдяване. Има си лафове, които, знаете как е, придават своя чар към идилията на района.

Селото се оказа с едва 48 постоянни жители и с над 200 прииждащи за уикендите.

От постоянните е и нашата приятелка Ками, заради която и ние се озовахме изобщо в Боерица. Още като търсихме място, ни беше важно да имаме приятели там.

Та Ками кара трактор и обработва земите в района, като вади най-вкусните картофи. Преди години зарязва живота в София и професията на журналист и се заема с отглеждане на зеленчуци. Но и не само. Облагородява района като сред многото ѝ проекти е и местна библиотека, от която всеки желаещ да може да си взима книга - да чете и връща.

Ако тръгнеш на разходка с нея из селото, няма да стигнеш далеч. Няма човек, който да не я спре, за да я попита едно или да я помоли за друго.

Сред съседите ни са бай Найден и жена му леля Роза. Бай Найден е над 80, но няма да му дадете тези години още с размяната на първите думи. Той е от онези представители на живота на село, заради които си заслужава да се върнеш да живееш там. Единственият човек на такава възраст, когото познавам, който чува, без да се налага да викам.

Напълно съхранил младия си дух и чувството си за хумор, той стана един от най-верните приятели на малкия ми син. Той може да изкара всекидневно в двора му поне час и да му разказва какво прави в училище и какво обича извън него.

Най-ценното в селото е желанието на хората за общност.

Всеки гледа да направи нещо, за да облагороди средата. Така един от жителите отдели част от негова земя и направи футболно игрище. Не потърси средства по европроекти, а със собствени пари и със съдействието на други хора от селото огради терена и сложи метални врати.

Футболното игрище се превърна в сплотяващо пространство, събиращо хора (а оказа се и животни) от всякаква възраст. Към играчите за всеобща веселба се присъединяват често и домашните любимци, които тичат в захлас да гонят я топката, я някое прехвърчащо птиче.

Снимка: Личен архив

След мача се отпочива в местната кръчма, където – ясно – започва бистренето на всекидневните теми, за да се стигне до тълкуването и на философски въпроси.

Друг обединяващ хората проект е църквата, построена преди 150 години.

С възстановяването ѝ се залавя Катя Иванова. Детството ѝ е преминало именно в Боерица, така че Катето познава всички. Около пандемията – през 2020 г., отецът от Ихтиман ѝ предлага да влезе в църковното настоятелство и да се погрижи за празника на църквата – Свети Покров Боговоричен, който се отбелязва на 1 октомври.

До този момент в Боерица се прави курбан в параклиса на селото на Спасовден, когато е и местния събор.

Катето се залавя с организацията на втори курбан. В началото в църквата има точно 37 лв. и става ясно, че част от иконите са откраднати.

Започва се събирането на средства.

„Ако на хората им се обяснява точно какво е необходимо, те помагат“, разказва тя. И така се оказва, че се намира фирма, която сменя прозорците в църквата без пари – дарява ги.

Друг човек от селото съдейства да се облагороди обраслия с висока растителност двор на черквата и да се направи пътека в него.

Така идва моментът и за първия курбан. Как точно да го организира Катето се осведомява от неин познат от съседното село Живково, който продава свещи в тамошната църква. Така курбанът става факт, събират се хора.

„Сигурно не мина без забележки, но го направихме“ – разказва Катя. Всяка следваща година организацията, макар и сложна за човек без капка опит, се усъвършенства.

Това, което Катя забелязва, е, че всяка година хората стават все повече, а с това нарастват и даренията. Някои даряват месото за събитието, други дават пари. Вече има и професионален готвач, който готви на място в двора на църквата.

Дворът е изчистен от всички насипи и дървета, които са се трупали в годините, докато църквата не е била посещавана.

Пак, Катето, случайно или не, се запознава с хора, които реставрират църкви. Те правят оглед и изготвят проект за реставрация на стенописите, които са доста стари и са започнали да се рушат.

Докато се чака да се одобри проектът, местните майстори правят всяка година частичен ремонт на покрива и го поддържат, за да съхранят запазеното в храма.

Никой не иска пари за труда.

Така идва ред и на новия навес в двора на църквата, пресметнато готов за Великден.

Снимка: Личен архив

Събират се още средства, които се пазят за покрива. Всяко дарение и харчлък се записват в тефтер, достъпен за всеки в магазина на селото.

Наема се и охранителна фирма от София, която да се погрижи за постоянното видеонаблюдение в църквата. И то ще е под формата на дарение.

По Великден, както и в празничните и топлите дни, селото е пълно. Църквата – също. Въпреки че няма свещеник, който да служи, храмът е отворен и в него се палят свещи. Пуска се и църковна музика. Тази година имаше и професионално озвучаване.

Всъщност именно липсата на свещеник е сред проблемите на малките населени места. Отецът в Ихтиман е един и няма как да води служби във всички околни села.

Днес църквата в селото е китна, уютна и чиста.

С красиви орнаменти и стенописи в синьо – наследство от Самоковската школа. Построена е малка, със стъпало надолу, за да не бъде опожарявана по времето на османското робство. Постепенно хората я разширяват. До 1944 г. всяка седмица в нея е имало кръщенета и сватби, но по времето на соца почти никой не я е посещавал.

Снимка: Личен архив

След 90-те години се назначава църковно настоятелство, но в него влизат само възрастни хора, чията функция била основно да отключват и да заключват храма.

В ново време постепенно хората започват да се връщат към селата, особено около COVID (както направихме и ние).

„Колкото повече грижа има за църквата, толкова повече хора влизат в нея“, казва Катето, но за да я има грижата, си трябва и сериозна организация.

Ето сега е ред да се направи чешмата, за която ще се отзове чичо Митко.

Следващата задача е да се възстанови и параклисът, намиращ се на върха на селото. С него ще се заеме друг човек от Самоков, който обработва земи в района.

„Много се радвам, че двата храма ще бъдат стопанисвани“ – казва Катето – „На това стават свидетели децата, които един ден – дано, покрай примера – да продължат да се грижат за селото.“

Ние, новозаселените, почувствахме Боерица като наше място, макар и да не сме си белили коленете тук като малки. Но тези нови запознанства ме връщат и към моето детство и към моето село, където съм яла до насита бабините домати.

Сега, доматите ги садим ние с мъжа ми. Но вкусът за щастие е същият.

Петя Славова

Редактор в Майко Мила

всички статии на автора
Споделете статията
cross