fbpx
И аз съм човек

Имам да оправям багаж и ми иде да се гръмна!

6 юли 2016

„Десетина семейства от фамилия Зрънкови напуснаха днес призори домовете си от квартал "Нов път" във Видин. Те отпътували в неизвестна посока заедно с покъщнината, която била натоварена на ТИР.“
Mediapool.bg, 2002 година

Помните ли Зрънкови? Ако не ги помните – Гугъл ще ви каже всичко за тях, а ако ги помните, значи много добре ще ме разберете в следващите редове. Все пак, за да не държа широката общественост в пълно неведение, ще издам, че Зрънкови са ромски клан, който преди години прекоси половин България, накачулен с хиляди бохчи и дисаги, а епичният им поход остави вечни следи в историята.

Всеки път, когато тръгне на път, нашето семейство се превръща в Зрънкови.

Вече дори не помня как съм се приготвяла за път преди да имам дете - сигурно вечерта съм хвърляла чифт гащи и едни джапанки в сака, на сутринта съм ги грабвала и съм отпрашвала. Нямам спомен да съм изпадала в нервна криза, защото два дни преди пътуването не съм си опаковала чорапите, нито пък съм шушкала до среднощ с петдесет и три големи и трийсет и девет по-малки пликчета, съдържащи половината покъщнина, старателно увита, загъната и вързана, за да не се омачка, счупи или разлее!

За сметка на това, помня всички случаи, в които съм правила гореописаното и няма да преувелича, ако кажа, че никога няма да ги забравя.

Първият път, когато се сблъсках челно с приготвянето на багаж на вече порасналото ни семейство, бебето беше на три месеца, а аз (в умствен аспект, вследствие на недоспиване) – на около четири (можех да правя сравнително координирани движения с ръце и следях с очи движещи се обекти). Заминавахме на тридневно пътешествие в Родопите с ергенската ни кола с две врати (мъжът ми би оспорил, че са три, но за мен те все пак са ДВЕ).

Когато отмина първоначалното въодушевление от факта, че ще пътуваме и ще ми се случи нещо различно от това да клеча като депресиран бухал на стола за кърмене, вятърът довя ниската слоеста облачност на безсилието и я стовари върху нещастната ми глава.

Огледах стаята и пред мен се ширна океан от НЕЩА, които се очакваше да бъдат прегледани, обособени в различни купчини, напъхани в плик, торба или калъф и след това методично подредени в сак, който да тежи под сто килограма.

Бодита с къс ръкав, бодита с дълъг ръкав, чорапи, лигавници, суичъри, якета, одеала, слинг, чаршаф, тринайсет кремчета и пудри, памперси (колко памперси?? пет? петнайсет? ами ако го хване разстройство, къде ще намериш памперси на майната си, със салфетки ли ще го повиваш, ВЪОБЩЕ - я вземи всичките осемдесет и осем!), уред за топлене на шишета, самите шишета, ТЕНДЖЕРА за вода, адаптирано мляко, бутилки вода, препарат за миене на бебешки съдове, гъбичка за миене на бебешки съдове, термос – и голям, и малък, защото тва, животът, е най-непредвидимото нещо и я си представете единият да пострада (например, да вземе да се откъсне парче скала от Триградското ждрело и да се стовари БАШ върху безценния ми термос, превръщайки го в жетон за въртележки - УЖАС!!), тензухени пелени, панадоли, термометри, лепенки, кошче за колата и количка.

И само в случай, че остане някой неусвоен ъгъл от сака – една тениска за мен. Ако не остане – ще я навия на руло и ще я надипля като свитък в термоса. Даже ще надипля две в ДВАТА ТЕРМОСА.

Олюлях се леко и инстинктивно се хванах за повивалника, само за да получа ново кошмарно видение. Повивалникът! Дали не трябва да вземем и него?? Ще се побере ли на предната седалка, или ще трябва аз седя върху него, или пък да го оставим да стърчи от багажника и да му вържем червен парцал – все едно превозваме дървесина или глигани!!

А КОРИТОТО?? Знаех, си че забравям нещо!

Значи, коритото на задната седалка, аз – удобно полегнала в него като хипопотам в мочурище, а ако взема и тенджерата вътре, за да не дрънчи в багажника, може по път да обеля картофи или да накисна ориз, пък повивалникът ще стои в багажника, върху саковете, въдиците на мъжа ми, планинарските обувки и шасито на количката, известна още като Топуза. Кошът на Топуза отива на предната седалка, заедно с якетата и преносимото легло на детето, което, всъщност, вероятно ще е напълно ненужно, защото детето просто НЕ СПИ – нито в легло, нито извън него.

Малко ми стана лошо и погледнах отново стола за кърмене. Какъв красив стол! Удобен, има си възглавница и се люлее. Защо трябва да напускам това комфортно гнездо и да се отправям на мъчителни пътешествия в натъпкан с корита и тенджери автомобил, вместо просто да си клеча в него, облечена в лекьосана тениска, и да си живея там, докато детето стане на възраст, в която самичко да си подрежда багажа - например след около пет години!

Естествено, желанието за приключения надви и криво-ляво събрах целия цирк, мъжът ми успя да го натъпче през двете врати на колата и, досущ като керван, превозващ брашно и леблебия, потеглихме на път. Няма да ви лъжа - пътуването беше изпитание и ако мога на някого да помогна да го избегне или понесе по-леко, с радост ще го сторя чрез следните заключения:

1. Първият път е най-тежко (вероятно ще плачете, ще хвърлите тенджерата в стената, ще се скарате с мъжа си и горко ще оплаквате съдбата си на сортировачка на чорапи).

2. Много е клаустрофобично да седиш, свряна на задната седалка на кола с ДВЕ врати, над главата ти да е надвиснало шаси на количка, до теб – кош с бебе, пред теб – друг кош, а в краката ти да се прескачат обувки, легла, термоси и сандвичи. В такава конфигурация някой непрекъснато трябва да разтоварва багажа от предната седалка, за да можеш да се разгънеш като маркуч през вратата и да идеш да се изпикаеш. В началото шофьорът е учтив и има желание да ти угажда на всяка трета бензиностанция, но идва момент, в който силите го напускат и започваш да виждаш в очите му желание да се превърне в точка на хоризонта веднага щом излезе от колата.

Накрая просто си оставаш там, вовеки зазидана като невестите от народния фолклор, и гледаш тъжно и с копнеж през прозореца, мислейки си, че дори госпожа Зрънкова не е била толкова клета – в края на краищата, тя се е придвижвала С ТИР!! Остава ти само да се надяваш отново да дойде ден, в който да седиш на предната седалка и да се обслужваш сама. Или пък да спечелите от тотото и да си купите кола с повече врати.

3. Вследствие на стотиците килограми бодита, малките коли изплезват език и стават доста неконкурентоспособни на пътя, особено на баири. Не се изненадвайте, ако някъде ви изпревари камион и не се изнервяйте, че пътувате шест часа и двайсет минути - важното е да закарате себе си и посудата до крайната точка, пък ако ще да се тътрузите цял ден.

4. Веднъж достигнали въпросната крайна точка, ще се наложи да РАЗОПАКОВАТЕ целия този ужас, а само три дни по-късно ще установите, че няма как го върнете в оригиналния му опакован вид. Вероятно пак ще плачете и ще ритате тенджерата - пазете си малкия пръст на крака, че много боли.

5. Помнете, че с течение на времето нещата се променят – вие свиквате да събирате багажа по-бързо и ефективно, самият той намалява откъм купички и шишета, а и най-вероятно ще смените колата. Ние го направихме след описаното пътешествие и вече нямам оплаквания – врати има в изобилие и всеки може да влиза и излиза когато си пожелае.

Освен това желанието всички НЕПРЕКЪСНАТО да са чисти и спретнати, както и да ходят с различни обувки всеки ден, започва да избледнява и това автоматично се отразява и върху бройката на тениските, шортите и маратонките.

Накрая, след първата година, ще сте станали почти професионалисти – все още може да имате пориви да помъкнете целия гардероб и половината кухня, но накрая ще се спрете на два чифта панталони, три бодита и малко чорапи, тук-таме ще наръсите лепенки и флакон нурофен и - айде, да не казваме голяма дума, но току-виж сте си взели и някоя ПОЛА. Разбира се, едва ли ще я облечете, но самата мисъл, че някъде там, в багажа, имате ПОЛА, вместо сутиен за кърмене и огромни гащи с ластик, е много успокоителна.

Рано или късно нещата си идват по местата.

Красимира Хаджииванова

Съосновател и редакционен директор на Майко Мила

всички статии на автора
Споделете статията
cross