Една от мисиите на Майко Мила и на общността, която се зароди през тези шест години, в които съществуваме, е да си помагаме, както можем. Със съвети, с информация, с добра дума или със смях.
Преди няколко дни на редакционната ни поща пристигна този текст. Авторката му помоли да остане анонимна, ако решим да го публикуваме. А ние решихме да го публикуваме, защото ни се струва, че всеки от нас е изпадал в тежка ситуация, в която винаги е добре да има кой да ти напомни, че и това ще мине.
Понякога се случва да не си най-добрата версия на себе си. Даже изобщо не си добра версия на себе си. Понякога дори не знаеш на какво прилича тази добра версия, какво обича, как се чувства... Толкова ти е абстрактна тази идея, че не можеш да я визуализираш, че да я поискаш.
Защото си в дупка.
Няма значение дали дупката е Сатурнова или такава, в която да си разбиеш шасито. Все е дупка. А дупките имат интересното свойство да почерняват понякога и да завличат в себе си проблем след проблем, докато не погълнат и теб цялата. А стигне ли се дотам, ставаш мъничка като Алиса и всичко ти се струва адски трудно и непреодолимо. И се чувстваш сама и празна, и искаш нещо или някой просто да те хване и да те издърпа, но осъзнаваш, че трябва сама да се издърпаш. А Барон Мюнхаузен е само измислен образ. Освен това и историите не се смесват току-така една с друга.
Усещането е за безсмисленост и безразличие.
И дори нещата, които са те радвали доскоро, сега ти се струват тъпи и жалки. И ти си жалка в собствените си очи, жал ти е, но не успяваш да се помилваш. Не успяваш да се обикнеш в този момент, мразиш се, искаш да те няма и никога да не те е имало. И без това съществуването ти нищо не променя. Искаш да изчезнеш, заедно с всичките ти измислици, идеи, глупави, неосъществени мечти. В,ъобще най-добре целият свят да изчезне. Даже най-добре би било да дойде един апокалипсис и да се свършва вече тая мъка. Поне отговорността няма да е само твоя...
Същевременно те е страх да умираш.
Млада си все още, кой ще ти гледа децата после? Абе, жалка работа! Гледаш се, не можеш даже да вземеш едно решение като света, всичко ти е наполовина. Чувстваш се незавършена, започваш нещо, оставяш го, започваш следващо, после трето... И все това усещане за неудовлетвореност, което оправдаваш с липса на време или възможност.
Умората, стресът, многото неща за вършене, твърде многото хора, на които трябва да обърнеш внимание. Отвсякъде ти набиват колко е важно да отделяш време на близките, на психичното си здраве, здрав дух в здраво тяло и дрън-дрън. Въобще, кога животът стана толкова бърз и труден? Задъхваш се. Как се очаква да оправиш всичката тая бъркотия?
Психолог?
А пари откъде, а и хайде, хайде, баба ти все на психолог е ходила. А време? Имаш го в излишък само ако е да скролваш безкрайно в социални мрежи и да се занимаваш с животите на другите, вместо да си оправиш твоя. Абсолютна неудачница!
В тази дупка имаш два варианта.
Да се поболееш съвсем или да изчакаш търпеливо, повтаряйки си вечната мантра „и това ще мине“. И това ще мине, сигурна съм, нали животът е поредица от възходи и спадове, като вълни. Сега си долу, но следващия път ще си горе. Не се знае колко време ще отнеме, но го знаеш, изпитано е.
Почакай, не се отчайвай, нали помниш – унинието е един от седемте смъртни гряха. И знам, че точно сега не ти пука особено дали ще умреш от грях, обаче някой някъде го е измислил това послание, трябва да има логика, щом е просъществувало чак до теб.
Свий се на кълбо като мечка и похибернирай малко. Ще дойде пролетта, ще се събудят птиците, ще ти запеят, ще родиш нови идеи, които няма да ти се струват тъпи. Ще замечтаеш отново, ще бъдеш пак цяла и пълна с хубаво, ще се отдадеш на нещата, които те правят това, което си, които те правят различна и специална. Защото ТИ СИ! Всеки човек Е!
Още малко и ще бъдеш част от онова голямо, което те вдъхновява, което те вълнува и ти дава усещане за смисъл, доброта, красота, взаимност и човещина. Ще бъдеш пак някой, а не нещо!
Само потърпи, и това ще мине…
Обичай се и не давай на кофти мислите и на страха да надделеят. Знам, че звучи лесно, особено отстрани, а е трудно изпълнимо, но то пък и не ти остава много избор, като се замислиш...
Бих могла да ти кажа и още един вариант, с риск да ме заклеймиш и да ме наречеш цинична и безочлива. Докато чакаш, опитай да направиш нещо мъничко и хубаво за себе си. Нещо дребно, което ще те накара да се почувстваш мааалко по-добре. Смени си прическата, изяж сладоледа, който си отказваш от страх да не развалиш диетата, купи си червилце, лакче за нокти, нов сутиен... Отиди на кино, направи си пейка парти в парка с най-добрата си приятелка.
Знам, че не искаш да виждаш никого, но се накарай, насили се, трудно е само в началото. Може това дребно нещо да повлече крак за следващи хубави неща. И всъщност да се окаже началото на добрата вълна, началото на изсветляването на дупката, на изглаждането на проблемите един по-един, започвайки от най-малкия, и лавинообразното случване на добри новини.
Направи го за себе си, за да знаеш, че каквото е зависело от теб в този гаден момент, си го опитала. Не те карам да правиш нищо непосилно, защото знам, че е трудно. Просто опитай, по-зле няма да стане, нали?
