Текстът на Елена Стоянова е част от конкурса ни Истории от лято 2022. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.
Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 15 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!
Преди време (да се разбира преди в живота ми се да появят две руси ангелчета) попаднах на снимка във Фейсбук, на която някакви деца бяха с гипсирани ръце и крака и отдолу пишеше: „А е едва средата на лятната ваканция“. „Какви нелепи родители“, помислих си нехайно аз и се отправих към поредната си безгрижна лятна нощ без сън.
Няколко години и две момчета по-късно.
Последният учебен ден от годината. Предстои тържество, дипломи, ритуали, СНИМКИ. Празнично облечени деца и родители. Планът е да оставим децата на този ден само за последни 45 минути в училище, след като се СНИМАТ надлежно с учителите и класа.
45 минути. Толкова са трябвали на сина ми, за да пресрещне фронтално едно дърво на двора, да свлече половината кожа от лицето си и едва да не остане без око. Явявам се в училище в ефирна лятна рокля, тази сутрин дори почти сресана, и с модерна гривна, в съответното приповдигнато настроение.
Откривам сина ми и училищната сестра в неравна схватка, в която тя маже лицето му с кафява мас, а той се гърчи подобаващо.
Дни наред след това майка ми устойчиво настоява да ѝ бъде осигурен достъп до снимките от въпросното тържество. Всички мои плоски лъжи за свършилата лента не минават и в крайна сметка тя успява да се докопа до нелепия вид, в който внучето се е увековечило в училищния а̀лбум. „Ейй, не ги гледате тия деца, значи!“, подмята уж нехайно майка ми.
Седмица по-късно ангелчетата са закарани да дишат чист въздух и да щуреят на висока надморска височина, оставени фриволно да тичат на тучна горска поляна.
Равна, зелена, чиста, абсолютно безопасна поляна. Правя бърза оценка на риска и решавам, че почти спокойно може да оставя едногодишния си син под надзора на трима татковци и за 4 минути да си взема капучино от хотела. Тъкмо отпивам предпазливо безгрижно от кафето, когато се явява единият татко и любезно моли сервитьора за лед.
Усещам, че нервно се опитва да избегне погледа ми. „Как са успели, на поляната, по дяволите!“, вбесявам се аз и се втурвам с разлятото кафе. Едногодишният ангел пищи омазан с кръв. Татковците се суетят около него и около единствения камък на поляната, който ангелът беше успял да уцели с главата си. Прибираме се със залепена ангелска глава. Опитите ми да избягвам срещи с бабата на ангелите се провалят с крах. „Ейй, хич не ги гледате тия деца значи“, повтаря нервно майка ми.
Последна седмица на ваканцията.
Всички вече са крайно изнервени от семейните почивки и нямат търпение да се върнат към сивото есенно ежедневие. Защото дори офисът започва да изглежда примамлив след дни, прекарани в крясъци по децата из плажовете. Връщаме се от море с гипсирана ръка след уж лек инцидент с колелото на ученика. Излишно е да описвам вида, в който присъства на снимките за първия учебен ден, както и коментара на майка ми по темата.
На този фон е напълно ненужно и да се броят тоновете кърлежи, които бяха вадени от ангелските тела ежедневно и еженощно.
Изводите от това лято са два:
Първо, инцидентите на почивка (а и не само) винаги стават в неделя вечер, често на отдалечено от лечебно заведение място.
Второ, ако оставиш малки руси ангели в празна, бяла, голяма, равна стая без мебели и опасности, те ще намерят начин да се наранят, при това сериозно.
