fbpx
Истории от лято 2023

Голямата разходка

26 август 2023
момиченце смях

Стела Генчева участва с този текст в конкурса ни „Истории от лято 2023“, а ние се уморихме само докато четем – представяме си на нея какво ѝ е било на тази „разходка“.

Включете се и вие в конкурса ни, като ни изпратите текст на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември.

Тази година основен партньор на конкурса „Истории от лято 2023“е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!


Възрастните сме се научили да ставаме рано по неволя, но само родителите знаят какво означава НАИСТИНА рано. Е, поне пестим от часовник с аларма. Излежаването, протягането и удоволствието от факта, че днес е почивен ден са само мираж. Да си родител е постоянна позиция, на която ти си едновременно шефът, стажантът и чистачката. Заетост без почивни дни и официални празници. 

Затова щом Ели е будна, всички са будни. 

Започнахме с първото ядене за сутринта. Облиза купичката си, но искаше и още нещо – банан, диня, душата ми... След едно голямо кремче и две праскови моята ненаситница фиксира питката на масата. Поиска си парче, но бързо разбра, че няма да ѝ мине номерът. 

План Б. Отиде да тормози баща си, който продължаваше блажено да се излежава. Метна се отгоре му и закрещя в ухото му с всички сили:

– Та-ти! Та-ти! Ам-ам! Питка ам-ам!
– Кажи на майка си да ти даде питка! – недоволно изръмжа татито.
– Не, та-тиии! Икам питка! (искам)
– Остави ме да спя!
– Буди, татииии! Буди! Икам питка!
– Майка ти ще ти даде питка!

Но Елито не беше вчерашна и не се отказваше. Нахлузи му един чехъл на крака и продължи да му пробива тъпанчетата:

– Не, тате, дай питка! Буди, татееее!

След като благодарение на Елито всички бяхме събудени отдавна и недостатъчно изнервени, решихме да използваме почивния ден и да си организираме семейна екскурзия с малко дете. Такова животно има ли?

Най-дългата почивка, на която сме ходили е била на гости на бабата на Ели, която живееше в съседния квартал.

Но аз бях оптимист и решихме да си направим една голяма разходка. Условието беше да е на половин час път от Варна, защото Ели не издържаше на по-дълги приключения. И нервите ни също нямаше да издържат!

Напълнихме цял сак с дрехи, вода, храна, сокчета, кърпички и четири от любимите бебета на Ели. Натъпкахме в сака още топката, машината за балончета и малкото ми останало търпение. Нека допълня, че към супер уменията на Ели е и казването на думата „Као!“ (Чао, но с к). Тя използва доста подмолно тази си нова способност и когато някой я кара да прави нещо, което не ѝ харесва. Затова не е изненадващо, че диалогът ни беше нещо подобно:

– Дай да ти сложа гащите!
– Не, мамо! Неееее!
– Ако не ти сложа гащи, няма да излезем!
– Као, мамо! Као, мамо!
– Котките те чакат!
– Као, мияу-мияу!
– Гола ли искаш да стоиш?
– ДА!
– Хайде, дай поне тениската да ти сложа!
– НЕЕЕ! 

След един час борба свободен стил да си обуем гащите и обяснения защо не можем да излизаме навън голи, преминахме към слагането на сандалите. Накрая с разменени обувки, три лепенки против комари на блузата и една върху куклата, успяхме да се качим в колата. 

На тръгване Ели се сбогува с двете най-ценни неща в живота ѝ:

– Као, бабо! Као, пици! – и помаха на близката пицария, когато завихме покрай нея.

Нека добавя, че ние с мъжа ми обичаме да си хапваме пици и тази ни любов се предаде и на малката. (На първо място обича баба си, разбира се.) И сега съжаляваме горчиво, че сме ѝ показали истинското щастие от живота. През целия път се повтаряше:

– Тате, пици! Ам пици! Ам-ам-ам! Ам-ам-ам! Ам-ам-ам!

И като не се виждаха никакви пици наблизо, Елито поиска да слезе.

Не я интересуваше дали сме на средата на пътя, дали сме на завой, дали има отбивка. Малката диктаторка нададе вой:

– Опа, опа, опа! ОПААА!
– Не можеш да опаш, Ели! („Опа“ на елински означава да слизаш или да се качваш. Аз я научих на тази дума, когато я слагах на детското столче. Тъй като от малка си тежеше, винаги я оставях с въздишка на облекчение: „Опа!“.)

– Опа, опа! – повтаряше Ели. 
– Няма къде да спрем!
– Пиш, пиш!

От един месец бяхме без памперс. (Тя беше от един месец без памперс, а аз от малко повече. Но нали всичко правим заедно.)

– Мъжо, спри колата! Елито има пиш! ВЕДНАГААА!

При надвисналата опасност от напикаване на седалките, моят мъж скоростно намери място за слизане. Излязохме да клечим навън, но капка не излезе. Зовът на природата се оказа фалшива тревога. 

Набутах я отново на столчето, въпреки нейните протести. Бяхме изпели всички песнички, изчели всички книжки и единствената ми публика беше твърде недоволна от номерата ми. Затова ни показа нов! Баща ѝ кара колата и спира на червено като ПОВЕЧЕТО хора. Ели започва да бута с крака седалката му отзад и да крещи:

– Тате, карай! Тате, карай! Тате, карай! Тате, карай! – и продължава още сто хиляди пъти в същия смисъл, докато не светне зелено и не тръгнем. Нека добавя, че тя е прясно навършила две годинки и търпението не ѝ е добродетел. Първо чакаш да се научат да говорят, а после се надяваш да млъкнат поне за малко...

Стигнахме до Девня.

След доста завои на северозапад достигнахме крайната дестинация. Слязохме на центъра и Елито видя най-голямата забележителност:

– Лю-лю! Лю-лю! (люлка)

Спусна се и се качи по двадесет пъти и когато това ѝ омръзна, потърси камъчета. Започна да събира всички пръчки в радиус и след това се зарови в пясъчника под люлката.

– Мамо, ако!
– Ако ли имаш, Ели?
– Да, мамо! – и радостно размаха новата си придобивка. Едно голямо и сбръчкано АКО се белееше в ръката ѝ.

Тук е моментът да се извиня на хората със слаби сърца и нисък праг на гнусливост. Да имаш дете те изкарва чувствително от зоната ти на комфорт и чистиш неща, които не са за чистене. Никога не съм си мислила, че от устата ми ще излизат изречения като:

– Не ближи асансьора!

– Не яж тази вафла от земята!

– Пусни това ако от ръката си! (Това последното важеше и за този случай.)

– Ако! – доволно ми размята част от акото, забравен подарък от някоя котка.
– Дай си ръцете да ги изчистя!
– Не, мамо, нееее!

Последваха крясъци. Изплъзваше се като риба в ръцете ми и се дърпаше на всички страни.

– Искаш ли да отидем на друго лю-лю, Ели?
– ДАА! – новината за ново, по-интересно място моментално изчисти всички облаци на недоволство от хоризонта. Тя с кеф влезе в количката и се остави великодушно да я возим.

Добутахме я до градския парк. От вълнение да отиде на новите пързалки Ели се изплъзна ловко от количката и побягна напред. Отвори си вратичката на площадката сама и влезе като рок звезда. Веднага набеляза куклата на друго момиченце и я взе от ръцете ѝ. Изненаданото дете бързо се окопити и започна да си иска куклата обратно. С едната ръка дърпаше, а с другата нанасяше удари по посока на врага. 

– Мамо, тази ми иска куклата! – нацупено се вайкаше момиченцето и продължаваше да бъхти Ели с играчката, където свари. 

 Възмутената майка ме погледна и ми се разкрещя:

– Не си гледате детето! Постоянно трябва да сте до нея! Побойничка! – задърпа демонстративно момиченцето си към изхода, врътна се и излезе.

Елито не се впечатли много-много и се качи на кръглите люлки, на които вече се беше настанила една кака:

– Върти, ма! Върти! – по-голямото момиченце обичаше да раздава заповеди.
– Върти, по-бързо, ма! Аре, ма! Много си бавна!

Каката беше на видима възраст 5 годинки, но явно беше напред с новите думички. 

Междувременно едно момченце се приближи и ме попита:

– Да си ми виждала топката?
– Не, съжалявам.
– Сигурна ли си?
– Да.
– Но все пак не знаеш ли къде ми е топката?
– Не, не знам.
– Някой ми е взел топката. Сигурна ли си, че не си ти?
– Сигурна съм.
– Това беше любимата ми топка. Ти ли си я взела?
– Не съм аз. 
– Но някой трябва да я е взел. Сигурно си ти!
– Може тази жена с момиченцето, която излезе преди малко, да я е взела. – не ми издържаха нервите вече.
– Хм, тя ще да е. Затова бързаше да излезе. Беше и без топката... Трябва да е я е прибрала някъде. 

Логиката му беше желязна. Трудно се спори с малко дете, затова реших да напуснем площадката, преди да ме е питало отново кога последно съм видяла топката му. А каката продължаваше да вика след мен:

– Аре, върти още малко, ма! Къде тръгна?

 Реших да се спуснем до Музея на мозайките.

– А, аз на музеи не ходя! – Твърдо отсече мъжът ми. – Нищо интересно няма там.

– Откъде си сигурен, щом не си влизал вътре? – опитах се да го оборя аз. 
– Ще си поседна на пейката тук и ще ви чакам да се върнете. Не ми се гледат някакви стари неща.
– Добре, следващият път ще ти намеря специално музей от нови мозайки. Направо ще те заведа в „Практикер“ и ще спестим от вход. 

Затътрихме се двете с Ели надолу към Музея на мозайките. Влязохме и започнахме да разглеждаме КУЛТУРНО. (Под „културно“ да се има предвид: аз бягах след нея и се молих да не счупи нещо по-антично от мен.)Тъкмо ѝ обяснявах за историята на Горгона медуза, когато тя сви вежди и започна да пристъпва от крак на крак. 

– Пиш! Пиш! Пиииш!
– Стискай, Ели! Ще отидем до ...

Не довърших изречението къде ще отидем, защото Елито се облекчи на пода в музея. Сигурна съм, че Медузата от мозайката извъртя очи още повече и си помисли колко лоша майка съм заедно с уредничката на музея. 

– Беше ли интересно преживяването? – посрещна ме с усмивка мъжа ми.
– Да, беше запомнящо се за всички. Хайде да се прибираме. Събрахме достатъчно пръчки, камъчета и срам за тази година. Догодина ще отидем до някое по-далечно място. Може би в Провадия...

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross