fbpx
Писма за 8 март

Една девойка на 20 и нейните трудни уроци

8 март 2024
жена в кола с ръце на волана

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Анна А. Василева разказва за едно 20-годишно момиче, което не може и не може да се научи да шофира.


Психолозите смятат, че (почти) всеки човек е „застинал“ в своя травма от ранните детски години. Аз обаче не искам, а и не мога, да ровя толкова дълбоко (от тази възраст нямаме съзнателни спомени и е почти невъзможно да се „върнем“ без специалист). Затова ще избера да се върна около 20 години назад и да посетя едно свое по-прясно и по-безопасно Аз – 20-годишното, в периода на учене на ново умение – шофирането.

Нека първо дам малко контекст на тогавашното си Аз.

Това е момиче със силно изразена академична интелигентност. По това време тя още не знае, че съществуват много други видове (общо осем, според професора от Харвард Хауърд Гарднър) и, подкрепена от образователната ни система, която на 99% почита академичната интелигентност, е убедена, че се намира някъде из върховете на живота. Все пак за 12 години „проверки“ тя почти винаги е оценявана с най-високата оценка.

Не я разбирайте погрешно – не е горделива и надменна, напротив, изключително добродушна, невинна, чувствителна и жалостива е. Мисля, че ще я харесате. Просто не осъзнава, че колкото и да е развита академичната интелигентност, без емоционалната и междуличностната, един човек винаги ще се усеща като луксозна опаковка без смислено съдържание вътре.

И така, това енергично 20-годишно момиче решава, че е време за ново предизвикателство: да вземе книжка и да кара кола.

Както всичко досега, би трябвало да стане лесно – все пак цял живот е получавала шестици и похвали с минимално учене. И наистина, взима листовките от първия път (нещо, с което повечето млади мъже не могат да се похвалят, при тях често на тази възраст академичната интелигентност не е така добре развита). На самото шофиране обаче нещата се случват по друг начин. Поради промяна в обстоятелствата (непозната учебна кола) е сложена в нова ситуация и напълно липсващите умения за саморегулация и гъвкавост са поставени на изпитание. Следват редица притеснения и грешки.

Само след няколко минути изпитващият казва „Достатъчно, слизай“.

А умното глупаво девойче за момент си помисля: „Дали това не значи, че все пак някак съм взела изпита?“. Нейното съзнание не може да допусне, че се е провалила.

Нататък е ясно – рев, негодувание, болка от острието на реалността.

И все пак опитва втори път (нямам представа как се е решила – на пръв поглед някой с нейния „профил“ би затворил завинаги тази страница). И пак се проваля. Трети път... Познайте. Отново неуспешен (макар от срам да казва на повечето хора, че е станало от третия път). 

Най-накрая успява.

Следва еуфория и вяра, че наистина може да шофира.

Докато не се качва на „истинска“, неучебна кола в истински софийски ситуации. Още при първия клаксон отзад удря аварийните, излиза ревяща от колата и казва: „Не мога!“.

И така десетки пъти...

Наистина помня този период като много труден. Едновременно преживявах не само официални провали (невзет изпит), но и вътрешни – неумение да се справя с трафика и новите ситуации. Емоционална интелигентност не се развива за няколко месеца, затова е съвсем разбираемо, че имайки предвид пропастта между доскорошната ми представа за себе си и реалността, кризите следваха една след друга.

Една част от мен бе убедена, че никога няма да успея, но явно друга тайничко е вярвала, че ще се справя, щом не се отказваше (поне в дългосрочен план, в краткосрочен имам поне 20-тина пъти зарязани коли с „никога повече“).

Със сигурност помогна, че до мен седеше най-търпеливият водач, чиято стратегия бе предимно да мълчи и да оставя младия шофьор сам да трупа опит.

Като се замисля, това е най-мъдрият вид лидерство. Не този, в който даваш съвет след съвет, а онзи, в който просто седиш на мястото на пасажера... и чакаш. И някой ден дочакваш.

Наскоро возих няколко колеги на фирмено събитие в другия край на България. Първата си лична кола пък купих бременна в седмия месец. И с все корема, а после с бебето успешно се научих да я карам, този път сама. Вече шофирам напълно механично, без да се замислям и без да се стресирам. Носи ми удоволствие и спокойствие.

Дали бих говорила с тогавашното си Аз?

Всъщност не, защото никой не се повлиява само от думи. Може би бих ѝ показала снимка или видео на сегашното си Аз, уверено седнало зад волана, без дори да си спомня, че някога това е изглеждало не трудно, а направо невъзможно. Но не бих ѝ давала съвети. Не бих я обсипвала с мъдрости. Просто бих поседяла до нея – на мястото на пасажера, докато тя държи волана с треперещите си ръце.

Казват, че е много терапевтично и озаряващо да се върнеш в някой минал момент и да поговориш (или поседиш) с някое свое старо Аз. Всеки е изпитвал трудни моменти, било то на огромен срам, болка, тъга, вина. И невинаги е имало с кого искрено да сподели. Не е късно да споделите със себе си – със своето по-мъдро Аз. Все пак никой не би ви разбрал толкова пълноценно, колкото вие самите бихте могли. 

Не е късно, но не е и лесно.
Ще посмеете ли да опитате?

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross