fbpx
И аз съм човек

Другият мъж в живота на мама 

11 април 2023

Нашата нова авторка Теодора Илиева разказва за някои преживявания, когато в живота на мама се появи друг мъж.

Ако искате да ни разкажете и вашата история, пишете ни на editorial@maikomila.bg.


„Какъв е тоя на скринсейвъра ти? Предпочиташ да гледаш непознат пред детето си?“ Въпросът идва от 12-годишната ми дъщеря, докато отключвах телефона си, за да ѝ покажа нещо. Бяхме се прибрали при семейството си за Великден и на Разпети Петък реших да ползвам подарения ми ваучер за масаж. В салона нямаше никой, но след 5 минути от приземния етаж с псувни по адрес на Путин

излезе лъчезарно същество под 30-те, което изглеждаше секси въпреки медицинското сабо върху електриковите си чорапи 

Петър. Позволих му да си допуши цигарата и докато връзваше косата си и ми подаваше ръка за поздрав вече имах чувството, че го познавам от минал живот. В следващия един час получи привилегията да ме докосва полугола, за да разплете неврологичната карта, превърнала гърба ми в бойно поле. Говорихме като приятели, които не са се виждали от години, а не като пациент и рехабилитатор.

Сигурно ще ви прозвучи абсурдно, но за мен това момче беше като намигване на Христос към абсурдния любовен сериал, в който живеех втора година. Първо, приличаше на него в най-смелите ми представи: брада, дълга коса. Лекото вътрешно сияние, което добрите хора носят в себе си и без да са посягали към трева в последния половин час. Второ, лайфстайлът му беше доста себеотрицателен и смирен.

За момче от малък град се бе решил на немислимото 

– да не робува на предразсъдъците на семейството си и на хормонален примат от местния медицински университет, който бе решил да дирижира следването му по свои мръсни правила. Петър захвърлил студентската книжка и ключовете на семейния автомобил, с който разнасял китайско по домовете. Тръгнал с шепа джобни за Англия. И в продължение на три месеца живял като бездомник. Тествал собствените си граници на търпение и комфорт. Знаел как работи външния му вид в комбинация с емпатията и перфектния английски. Не искал да печели от тях за „добър ден“. Решил да стартира от дъното на хранителната верига. От улицата. После станал рецепционист в хотел. И така си поживял интересно, лекувайки с думи травмите на хора с различни съдби и националности. Прибрал се пак „на село“, за да лекува с ръцете си.     

Даде ми визитка. Пет минути, след като напуснах салона, му писах: „Познавам те. Дано това не те плаши особено. Мисля, че трябва да ме изведеш на обяд.“ Отговорът не закъсня: „Видях те и аз. Мисля, че имаш доста за споделяне, а аз съм добър слушател. Утре в 16:00 пред киното.“ Говорихме. Обядът се проточи до ранна вечеря. 

И двамата бяхме зодия Овен, къмпингари, влюбени в Корал и „Междузвездни войни“.

Той мечтаеше за свободата, която аз вече имах. Разказах му за мъжа, когото обичах безутешно, а той „нямаше нищо против“ и така и не откри топките си, за да ме настигне и да заживеем пълноценно заедно. Петър изповяда токсичния си опит с жените, които обикновено го захвърлят, когато е болен и слаб. Имах чувството, че съм срещнала брат си от друго измерение. 

Накара ме да се усмихна и върна усещането ми за лекота поне за момент, което не ми се беше случвало от месеци. И да, за ден си бях позволила лукса да го сложа на скринсейвър на телефона си. 

„Той ме забелязва, мами. Добро момче е и ме кара да се усмихвам. Не сме заедно. Не ме привлича по този начин“, отговорих на дъщеря си в онази пролетна вечер, в която само пред блока на провинциален град като моя можеше да се случва нещо средно между сватба като от филмите на Кустурица и „Бързи, смели, сръчни“ зад барбекюто на джанта. 

Петър не стана мое гадже. Не беше таргетиран като такова по начало. 

И точно това ни сближи по уникален начин. Разкарах го от скринсейвъра си, за да не провокирам излишни въпроси в дъщеря си, но месец по-късно той дойде в София, за да бъде моят „плюс един“ на сватба. Вече беше във връзка. Но беше обещал да бъде спасителната ми мрежа срещу емоционален разпад под натиска на вълни от шампанско и сълзи при младото семейство. Знаеше, че съм уязвима, и заряза за няколко дни гаджето си, за да ме предпази. 

Оттогава сме се виждали общо... веднъж. Вече ми говори открито на „како“. Призна, че дългият ни обяд навръх Великден е събудил в него трансформация, която е спяла като терористична клетка. В момента е горд обитател на двустаен в София и работи на няколко места, за да си го позволи. Вече не общува с токсичните жени, които привлича. 

Или поне така се отчита пред „кака си“. 

След седмица ставам на 41. Отново е Великден. Всичките ми приятели пътуват, но Петър е в София. Ще споделим нов лежерен обяд, в който ще се запознае с дъщеря ми. 

А кои са героите, с които момичето ми се е срещало за периода на 6-годишната раздяла с баща ѝ?

Едва ли ще ви изненадам, ако ви кажа, че имам само една връзка, близка до пълноценната. Получих годежен пръстен. И драснах клечката на моста към този човек със скоростта, с която бе пламнала искрата между нас. 

Действието се разви във второто ми ергенско лято. Имахме общи приятели и дотогава го бях приемала за спам от детски рождени дни, с който работехме в една сфера и се предполагаше, че можем да си кажем нещо повече от „наздраве“. Но не би. Винаги ми е приличал на нещо средно между корпоративна акула и счетоводител-далтонист, който се опитва да маскира посредствеността си в ризи с крещящ десен.

Пътищата ни се пресякоха на съвсем предсказуемо място – на поредния детски рожден ден, след който получих покана с половин уста за излет на палатки с децата. Крясъците на три 9-годишни клакьорки на задната седалка 

не успяха да заглушат онези паузи в разговора, които бяха по-красноречиви от всяка директна покана за среща

Този мил и прилично изглеждащ мъж на 40 имаше две деца и собствен бизнес, но в подхода си към жените беше дърво, което никога няма да се разлисти. Такъв се оказа и като партньор за шестте месеца, в които бяхме заедно.

Нещата между нас се развиха мълниеносно и на третата седмица се реших на немислимото дотогава – да го запозная с детето. Представих ѝ го като приятел, с чийто син излизаме в парка. Още не бях готова да проведа разговора „Мама си има гадже“.

Тя го хареса. Имаше моментален клик и със сина му. За съжаление дъщеря ми разбра, че сме заедно по махленския начин – обърна се на ескалатор в един магазин и ни видя хванати за ръце. Не ми проговори в следващия един час. Наложи се да седнем и да си поговорим, като основните точки в разговора бяха тези:

  • Баща ти е най-добрият човек на света и винаги ще бъде единствен;
  • Колкото и да ти прилича на супер герой, майка ти също има нужда от някой, който да я гушне и да се погрижи за нея;
  • Този човек не идва, за да измести баща ти, той може да бъде само още някой, който да те обича;
  • Той е мое лично приключение и ако нещо в поведението му не ти харесва, моля те, кажи ми, за да го вкараме в правия път.

Децата са супер адаптивни – дотолкова, че в следващите няколко месеца осъзнах, че 

са започнали да си изкарват много по-добре от мен в тази връзка

С прегръдката от добро момче получих мъж, който желае да бъде отглеждан, като тук не визирам само редовно почесване на егото, а битовата матрица тип „Сложи да хапна и преди Сънчо вече съм ти заспал на коляното“.

Осъзнах, че с този човек сме превъртели нивата на играта от 1 до 10, без да вземем стъпалата по средата и навикът му да ме включва в резервации за море две години напред беше започнал да ме задушава. Пропукахме се окончателно, когато останах без работа, наложи се да рестартирам живота си изцяло и в трудните месеци до новото начало започнах да получавам паник атаки. Състояния, които той удобно проспа.

Три години по-късно попаднах случайно на клипче във Facebook профила на актьор, който е добър в интерпретациите на Емил Димитров. Беше се появил като изненада на сватбата на бившия ми. Булката подозрително приличаше на мен. Кумът беше същият приятел, който бяхме вербували и за нашия, слава Богу, неслучил се ритуал. Не изгледах докрай, дори не пуснах звука. Излязох от Facebook с една единствена мисъл: „Добре че ми се размина!“.

Вторият мъж, за когото ми е пукало за тези шест години абдикация от семейния живот, е токсичният, споменат и в разказа за Петър. Колега, който 

никога не е бил най-умният в стаята, душата на компанията или революционер под някаква форма в средата си

Напротив, беше всичко, от което при други рационални обстоятелства бих избягала с писък. Панелен човек, който скачаше срещу битовата си матрица и съквартирантката си, държаща се с него като с куче с бездънен кредитен лимит. Добър човек, но панелен. Малък. Обикнах го, още преди да го познавам. Това не подлежеше на контрол. Преобърна ме като усещане и ме изправи пред свършен факт, с който трябваше да се справям в движение, без да губя усещане за нормалност. Не съм го избирала и си личеше с просто око. Защото като ниво на емоционална интелигентност и стъпки в балета на живота бяхме като слонът и мишката, която, минавайки по същото време по моста, попитала „Чуваш ли как тропаме?“

В продължение на година и половина потъвахме все по-дълбоко в любовта, която аз умирах да изживея, а той приемаше като комплимент и бонус от съдбата за всички кучки (приоритетно от крайните родопски села и Северозапада), за които е бил емоционална изтривалка. Преди да срещне мен и да се изправи, все още омазан, мърляв и откровено инвалидизиран емоционално.

Първият път, в който дъщеря ми видя негова снимка, реагира първосигнално: „Прилича на циганин!“. Детето беше право, пичът бе с доста тъмна кожа и спокойно можеше да мине или за красива издънка от сицилианската мафия, или за пето поколение шофьор на маршрутка от ромска фамилия в „Орландовци“.

„Харесвам го, мами. Изключително добро момче е. От онези, които не говорят три езика, но като видят, че обичам книги, ще ми построят библиотека. Ако стане малко по-смел, ще си го завия за вкъщи. Преди това ще ви запозная и ще ми кажеш какво мислиш, разбира се.“ Дъщеря ми ме изгледа продължително. Беше усетила, че вече ме е грижа за този човек, и отсече: „Оф, добре. Дано не стане скоро“.

Оказа се лош пророк. Не просто не стана „скоро“. Това със смелостта. Никога не стана. 

Анатоли. Научил се да говори със скоростта на охлюв под дъждовна капка покрай мен. Прогледнал света си с широко отворени очи и пожелал да хване ръката ми, за да не се удави във фалшивото семейно блато, за което плащаше със здравето и смешната си заплата вече десет години. На осмия месец от агонията, в която се превръщаха отношенията ни, тръгна да си стяга багажа. Върна се след уикенд вкъщи при касапина си.

Не се консултира с адвокат, не потърси квартира и алтернативен път за себе си и детето си, жертва на насилие от страна на майката. Потъна в матрицата на малкия човек, за който е по-важно да има iPhone, по-скъп от колата и дрехите на гърба му. Свободата все пак е привилегия на мислещите хора, които са готови да платят за рестарта си скъпо, но да полетят. Анатоли остана вторачен в подаръците, които получаваше от мен. В кинтите, с които му спасявах задника на моменти. В това, че е гъделичкан с вниманието на жена от друго ниво на играта, на която при други обстоятелства би поднасял само кафе и сметката за сервиз на колата ѝ.  

На два пъти е изпадал в кризи, след които съм се прибирала вкъщи и съм споделяла с детето си, че ситуацията му е тежка и е въпрос на дни да ги приютим с 10-годишната му дъщеря. За момичето ми това беше нормално. Бях успяла да ѝ „преведа“ любовта си към човек с толкова абсурден бекграунд по нормален начин. Бях го превърнала в задочна, но реална част от живота ни. Независимо дали се появяваше като пример за всеотдаен баща на момиченце, или като тема за разговор на плажа, където всички деца от компанията бяха с разделени родители и вече имаха поглед върху отношенията с новите им партньори. „Окей, да идват. Но няма да деля стаята си с друго дете. И никой да не ми пипа млеката в хладилника“, отговори момичето ми на втория, и оказа се, последен сигнал за опасност да станем семейство с Анатоли. 

Когато разбра, че съм скъсала емоционалната си зависимост от този човек и той е извън играта, ми подаде солета и без да ме погледне, изстреля: „Браво, гордея се с теб. Смени канала.“ Смених го. Метафорично и всякак. Чувството беше прекрасно.


Заглавно изображение: Priscilla Du Preez / Unsplash.com

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross