Всеки човек, поставен в определена ситуация е способен на всичко.
Думите са на Яна Титова по повод втория ѝ пълнометражен филм „Диада“.
Сюжетът наблюдава случващото се с тийнейджърите в малък български град. Главните героини са Дида и Ива.
Приятелството им се крепи на сходно облекло. Бунтарството – на нахално поведение в клас, празни приказки, пропускане на училищните часове, общо взето – нищоправене.
Яна Титова е уловила точно стереотипното им поведение в слушането на определен тип музика, в начина на обличане, в шляенето с приятел – всеобщото тийнеджърско занимание, което сякаш се предава по генетичен път. Но режисьорката извежда ясно посланието, че лесното залепване на етикет е прибързано и ненужно упражнение.
До болка познато изглежда и присъствието на някои от преподавателите, от чийто подход може да ни побият тръпки, тъй като още помним как използват властта си да наказват избирателно по-чувствителните, докато за други ученически прегрешения да си затварят очите.
Представителите на МОН са железни в умението да стоят на едно място и да не се движат с времето, а да преподават показно на новите поколения как са учили предходните.
Още не сме свършили, скрол надолу
Не че има невинни и сред децата.
На тази възраст са си пълни зверове (ние колко пък да сме били по-различни?). Скучните методи за преподаване, наследени от миналото, със сигурност не съдействат за провокиране на любопитството им и всеки бори скуката със забит нос в телефоните, където реалността не изглежда да е по-смислена.
В „Диада“ не присъства добрият герой. Нито сред преподавателите, превърнали се в звероукротители, приели безпомощно ролята да поднасят скучно уроците и да отегчават дори и себе си. Нито сред учениците, напълно изгубили интерес към материала, в който така и не вярват да им послужи за нещо в живота.
Яна Титова доста автентично е предала атмосферата в клас.
Филмът затвърждава усещането, че училището е наложително да смени посоката, ако има наистина за цел да е среда, където на някого може да му влезе нещо полезно в главата.
Дида (Маргарита Стойкова) и Ива (Петра Църноречка) си приличат по още нещо: и при двете липсата на родителски авторитет е осезаема.
Ива е от богато семейство. Живее в голяма къща. Има баща, който я спасява от провалите ѝ в клас, но който така и не виждаме – сякаш не присъства по друг начин в живота ѝ. Оставил е както нея, така и майка ѝ, да тънат в празната къща. Жаклин Дочева (майката на Ива) е извънземна в образа на емоционално отсъстващата жена, която изглежда напълно изхабена, изгубена, успяваща да предаде на детето си единствено чувство на фалшиви паникатаки и да затвърди подкрепа за гротескното отношение към учителите в клас.
Дида е по-затънала. Баща ѝ се е предал на алкохола, абсолютно загубил реална представа за случващото се, дори в собствения му дом. Единствената ѝ надежда е да замине при майка си в САЩ, където да учи рисуване. За целта е поела нещата в свои ръце.
Намерила си е учител по английски, на когото „плаща“ – сещате се, не с парите, които баща ѝ и дава.
Но точно в идеята да следва своя път, който не се движи около плоски капризи, каквито вълнуват приятелката ѝ Ива, преобръща представите за морал и ценности. А и кой би се наел да каже какво би направил, ако попадне в същата ситуация?
Диада всъщност е най-малката възможна група в социума.
Главната героиня силно се нуждае веднъж от приятел, втори път – от майка, но пък нейната диада напълно се разпада.
Има нещо силно автентично във филма на Яна Титова, което натиска болните бутони в обществото ни. Историята ѝ отразява посоката на житейско безхаберие, но по-ценното е, че подрежда онези причини, довели до поведението на децата, от което възрастните (уж) настръхваме, но което именно сме завещали.
Остойностяването на човешките отношения е формулирано от манталитет, подхранващ евтините мечти за успешност, рекламирана силиконова визия, желанието за притежание.
Камерата на Мартин Балкански снима в ярки цветове иначе контрастно сивото всекидневие, така че сюжетът е съвсем леко поднесен и може да се гледа от тийнове (14+) с родителите им. Има какво да си кажат след това.
И преди да сме готови да зацъкаме с език и да се възмущаваме следващия път на нахалното поведение на учениците, нека не подценяваме ролята на (не)порасналите в този процес.
Докато се борим по улиците за надмощие, надцакваме се със съседите и бием жените си, е видимо, че не сме заслужили да раздаваме присъди.
И ако не можем изпитаме емпатия към провокатора, докато е още дете, то поне да не му се нахвърляме, а да погледнем на него като на жертва, нуждаеща се от подкрепа. Защото зад неговото насилие стои едно друго, добре прикрито. Време е да признаем, че проблемите не са в децата. Те са в нас.
