Ако детето ни не изкарва добри оценки в училище – нещо повече, ако детето ни мрази от цялото си сърце училището – това прави ли ни лоши родители? Това се пита в този текст Дaяна Парк, която споделя, че въпреки всичките ѝ усилия синът ѝ едва успява да завърши гимназия.
Синът ми винаги е бил много общителен и му е харесвало да е покрай хора, затова и в началното му училище беше чудесно. Макар че беше доста посредствен ученик и проявяваше любопитство само към определени неща (например спасяването на полярните мечки, когато учиха за климатичните промени в 1 клас, или когато в 10 клас правиха състезателни коли по трудово).
Когато стигна до прогимназията, вече дори социалният му живот не можеше да задържи интереса му към училището. И в мига, в който влезе в гимназията, започнах да се притеснявам, че няма да завърши.
Всеки срок беше мъчение за него. Страстно мразеше училището. Да стои в час и да слуша учителите изглежда не беше нещо, с което може да се справи, а на мен постоянно ми се налагаше да ходя в училището, за да се срещам с учители и да видим какво да правим, за да избута някак тези години.
Пробвахме какво ли не. Седя на йога топки. Посещаваше занимални с помощ от учител. Аз му пилех на главата през цялото време да си учи уроците. И въпреки това не успя да се мотивира. Въобще не му пукаше дали си е свършил добре работата за училище, дали си е предал домашното навреме.
Един ден ми каза, че толкова много мрази да ходи на училище, че не му пука изобщо дали ще завърши.
Скрих това от семейството и приятелите ми за няколко години. Чувствах се провалена като майка и се чудех защо не може да стисне зъби за тези няколко години, при положение че постоянно му казвах, че е временно.
Гледах как другите деца получават отличия или влагат огромни усилия за изпълнение на училищните задачи, докато синът ми търсеше най-малкото съпротивление и въобще не се интересуваше какво ще стане.
После осъзнах, че синът ми няма да преуспява в училище. Просто не беше неговото нещо. Спрях да го тормозя толкова много и един ден просто седнахме и си казахме честно всичко. “Знам, че мразиш да ходиш на училище”, казах. “Знам, че мразиш да прекарваш толкова много време там и после да си идваш вкъщи и да трябва да продължиш с домашното. Осъзнавам колко ти е трудно и съжалявам.”
Вместо да му трия сол на главата проявих съпричастност. Аз самата също не бях голям почитател на училището и винаги съм била посредствена ученичка. Въпреки това знаех, че искам да завърша и да отида в колеж. А сега трябваше да приема, че синът ми няма подобни планове.
В 10 клас го скъсаха по история и едва мина в следващия клас. Тогава не казах нищо, но знаех, че ще направи каквото може, за да мине и 11 клас. Беше доста изнервен, защото се наложи да взема годината по история още веднъж.
Наех му учител. Позволих му да започне работа след училище, защото нямаше търпение да започне да работи. Подкрепях всички останали неща, с които искаше да се занимава и осъзнах, че училището е изключително бреме за него. А това, че постоянно му опявах само правеше нещата по-зле.
Като започна 11 клас, ми каза, че ще завърши и просто ще го мине.
Обещах му да не казва нищо за оценките, само да мине. Той знаеше, че го подкрепям и че разбирам всичките му доводи. И изведнъж нещата се промениха, но не така както може би си мислите.
Едва завърши 11 клас, но беше по-щастлив, защото знаеше, че разбирам колко му тежи ходенето на училище. Не беше от децата, които вземат училището сериозно и влагат усилия. А аз спрях да му се изнервям заради това.
Децата ни имат толкова много способности и не всички проличават в класната стая. Трябва да започнем да говорим нормално за това. Обществото ни кара да мислим, че има някаква страхотна сила в академичните ни кариери и оценки. А това просто не важи за всички.
Един размер не пасва на всички и трябва да приемем децата си с техните сили и слабости.
След като синът ми завърши 11 клас, започнах да ходя на фризьор на най-доброто място, на което съм била досега. Разказвах на фризьорката за него, казах ѝ, че много иска просто да завърши и да приключи с училището завинаги.
Тя ми каза, че не е ходила в гимназия и в годината, когато е трябвало да бъде 12 клас, си е взела матурата. “Бях много по-щастлива така, защото мразех да ходя на училище страшно много и изобщо не исках да се връщам.” След това е решила, че иска да се занимавам с коси, отишла е в специално училище, отворила си е собствен сало на 20 години и в момента изкарва чудесни пари и живее страхотно. Салонът ѝ е разкошен, лично неин е и, общо взето, живее както си е мечтала.
Не казвам, че гимназиалното образование не е важно. Важно е. Казвам обаче, че има деца, които не искат да ходят на училище изобщо и им е адски трудно. Можеш да си свършиш чудесно работата като родител и въпреки това да имаш дете, което отказва да си върши неговата. И това е много по-често срещано, отколкото си даваме сметка, защото никой не иска да говори как детето му не се справя.
Мина и 12 клас (едва-едва).
Бях толкова горда, когато излезе на подиума, за да си вземе дипломата. Знаех, че това беше тежък период за него, от който ненавиждаше всяка секунда.
Децата ни (а и ние като родители) не се определят от това колко добре се справят в училище. И трябва да запомним това.
