С текста “Мама не ми дава да виждам татко” отворихме вратата за истории, свързани с раздяла и опити за споделено родителство. Първата история, която ви споделихме, беше на разделено семейство, в което майката отказва на бившия си партньор свиждания с детето им. Разказът беше представен от втората съпруга на мъжа, която иска общото им дете да познава брат си.
Днес ви споделяме историята на една майка, която е била принудена заради обстоятелствата да се раздели временно с децата си, и днес все още не може да се събере с тях. Отново са намесени неработещи институции и институционални “приятелства”. Историята е ужасно тежка и е абсолютен пример за родителско отчуждение в много, много тежка форма.
Авторката пожела да остане анонимна заради делата, които се водят и към днешна дата, но поиска да сподели преживяното от нея, защото не може повече да мълчи за представителите на някои институции, призвани да пазят интереса на децата, но правещи точно обратното.
Вярвам, че съм родител заставащ твърдо зад споделеното родителство независимо дали двойката е разделена или не. Това е така, защото когато решим да бъдем родители ние сме съ-родители. Няма как да станем родители сами, следователно ние споделяме родителството във всеки един момент с избраника си.
Преди 15 години се влюбих в един грижовен и закрилящ мъж, който без време се промени и от грижовен и закрилящ мъж се превърна в "мамино синче", което отказва да има свое собствено мнение и поглед над нещата. Родиха ни се две момчета с много малка разлика и осъзнах в какъв ад съм попаднала. Бях изтривалка за всеки, който не се чувства на кеф, а децата ми - палячовци за развлечение. Думите “безопасност” и "предотвратяване на инциденти” бяха непознати за обкръжението ми.
Отвори се възможност да заминем за Англия и се надявах, че когато се откъснем от "маминка" той отново ще бъде същия грижовен и закрилящ мъж, в когото се влюбих, но уви. Сякаш нещата се влошиха дори.
Раздялата
След пренебрежение на мой здравен проблем, довел до загуба на зъб, и инцидент с фойерверки, завършил с трета степен изгаряне на гърдите ми, се разделихме.
Децата останаха при мен, а баща им изчезна безследно за 2 месеца. Нямах представа нито къде живее, нито с какво се занимава, нищо. Нямаше сила, която да го накара да се обади или да потърси децата си.
Бях принудена да заведа дело не толкова за издръжка, колкото за определяне на постоянния адрес на децата и режим на отношения с баща им. Две години не беше проявил никаква заинтересованост до деня на делото. След него нещата уж се подобриха. Започна да идва да вижда момчетата веднъж в месеца, дори - два, но често пропускаше уговорките, а аз се чудех какво да им обяснявам, за да не ги лъжа. В крайна сметка работата си е работа, независимо дали е екскурзия до Холандия, или посещение в студио за татуировки - баща им е зает.
За съжаление от бременностите и работата ми в Лондон по поддръжка на имоти получих перфорация на 5-и лумбален прешлен и въпреки оптимизма състоянието ми не се подобряваше. След една година на болкоуспокояващи стигнах до микроневрологична операция на гръбнака, поради което баща им трябваше да бъде техен баща и да поеме грижите за тях, докато мине операцията и се възстановя.
Отвличането
След като операцията мина успешно, реших да звънна в България на майка му и да я информирам за изчезването на сина ѝ заедно с внуците. Но когато звъннах, не чух нейния глас, а тези на децата. Беше ги прибрал в България при майка си, без да ми каже.
След като взе децата, отново изчезна. Три месеца не отговаряше на телефона си и не знаех къде живее, за да го потърся. (Тук само искам да уточня, че болкоуспокояващите доста разбъркаха мислите и трезвостта ми.)
Отчуждението
Майка му е бивш социален работник с 30-годишен опит и е видяла много човешки истории и съдби. Никога не съм си мислела, че тази жена е способна на такава подлост и жестокост. Въпреки че не съм спирала да търся децата и да бъда в контакт с тях, беше заведено дело срещу мен за промяна на родителските права.
Заради операцията на гръбнака и необходимостта да променя професията се съгласих. Сключихме споразумение, след като доказах, че не съм изоставяла децата. След като приключи това дело, с всяко едно мое обаждане, с всяко едно мое посещение децата бяха настройвани срещу мен, а тяхната крехка възраст (тогава на 6 и 8 години) ги правеше "перфектни жертви" на манипулациите на баба им.
Въпреки съдебното дело и определения режим аз едвам виждах и чувах децата, но дори когато това се случваше, чувах най-гнусните и ужасни неща: "Тази пустош пак звъни, когато не трябва. Не разбра ли, че по това време се храните! Какво иска - да ви приседне… "; "Каква майка е тази, виж пак кога се обажда?! Не разбра ли, разваля ти играта."; "Майка ти изобщо не се интересува от теб, не знае ли, че сега си пишеш домашните. Иска да останеш глупав"; "Този малкият много черничък, май не е наш”.
Последното е по адрес на малкия ми син. Няколко месеца по-късно го намерих с избит постоянен преден зъб, отслабнал и изприщен целият.
А когато отивах на адреса ми казваха: "Тук няма деца за тебе. Ти си никой и няма какво да търсиш тук”. Криеха децата най-нагло, а социалните им помагаха.
Дело по чл. 182, ал. 2
Заведохме дело и го спечелихме, но това беше като глас в пустиня. Социалните защитаваха интереса на своята бивша колежка и баба на децата. Баща им дори не беше в страната. Върнах се в България, за да се боря за децата си. Заведох ново дело за промяна на родителските права и това беше моментът, в който разбрах какво означава корупция. Тя не се изразява в даването на пари на някого, за да ти свърши работа, а в това да направиш услуга на човек, който може да ти е потребен на по-късен етап и да ти върне услугата.
Социалните работници говореха на малко умалително име с бабата пред мен, а когато извиках полиция - на фамилно име. Разпитваха и "подготвяха" децата. Запознаваха малолетните ми деца - на 10 и 12 години към онзи момент със социалните доклади, в които бабата говори от името на дец, което правят с баба си, е правилно.
От самото начало случаят ни се води от една и съща старша социална служителка. Тя не само запозна децата със социалните доклади, но и се яви в съда, за да ги разпита. А няколко дни по-късно гордата баба публикува в социалните мрежи снимка на своите приятелки и колежки, сред които е и тази служителка. Въпреки многократните сигнали и доказателства Агенцията за социално подпомагане и Държавната агенция за закрила на детето не се самосезираха, за да защитят децата, а само за да коригират методиката на работа на колегите си.
Не премахнаха водещият социален служител, която е приятелка на бабата и това я поставя в конфликт на интереси; не изведоха децата от дома. Тази жена и до ден-днешен работи по случая и е водещ социален работник. Въпреки правните нарушения, въпреки отправените заплахи от нея към мен, въпреки свидетелите, въпреки доказателствата тя продължава да "работи" по случая, "защитавайки" интереса на децата.
Изводът
Шест години по-късно аз все още не мога да прекарам нормално и качествено време с децата си, макар да съм вярвала в споделеното родителство и да съм правила всичко възможно баща им да приеме висшата роля "съ-родител".
Живеем във времена, които ни дават възможност да се учим от грешките си, без да съжаляваме и да се връщаме назад. Когато в едно семейство няма разбирателство, няма честност, споделеност, обич и уважение, е по-добре партньорите да се разделят. А децата да бъдат защитени.
Споделеното родителство е работещо само когато се преодолеят емоциите от раздялата. Когато има социална система, закриляща децата и родителя, който ги подкрепя и удовлетворява техните потребности. Всяко дете има нужда да общува и с двамата си родители, всяко дете разпознава себе си във всеки един от тях.
А в отчуждението детето не е само оръжие срещу родителя в неизгодна позиция, а и срещу самото него, защото то трябва първо да се отрече от себе си и чертите, които носи, а след това и от отчуждения родител.
