Историята на Виолета Йорданова е обратното на онези случки, в които хората в градския транспорт се чудят дали тази жена е бременна, или просто дебела, за да преценят дали да ѝ отстъпят място. Какво имаме предвид? Ами то май не може да се обясни, затова по-добре прочетете, за да се убедите сами в абсурдността на ситуацията.
Човек и добре да живее, в един момент така се случват нещата в живота му, че комфортът му бива нарушен от нещо новo, но и някак познато, ревящо и, на дадения етап, с пълна невъзможност за артикулация и способност за качествен и конструктувен диалог.
Малко предистория
Когато си качила излишни килограми покрай пандемията и стремително правиш опити да ги свалиш, но все нещичко не ти достига, защото известен сладкарски цех е пуснал нов вид торта, която, видиш ли, била много “гадна”, но ти, въпреки непрестанните си вътрешни борби да не я пробваш, го правиш и някак на душата ти става едно меко, приятно като кадифе - точно като името на проклетата торта. И това кадифе започва така добре да обгръща душата, а после и тялото ти… Ден, след ден, буквално всяка сутрин.
Но съдбата си знае работата и понякога обича да ти поднася изненади, за да те вкара в релсите, от които стремително си дерайлирал.
Поредна сутрин ставам с идеята да спазя традицията за закуска с тортичка и кафенце, но днес нямало така да започне моята рутина.
Значителен дискомфорт в стомашната област и абсолютен отказ за каквато и да е храна обхващат тялото ми.
И така 4-5 месеца в моя живот нямаше тортичка, нямаше нищо калорично, само тук-таме някой варен геврек и вода с лимон. Можело да се отслабва, значи.
Тази диета беше безотказна - 9-месечна.
За около 5 месеца гадене бях свалила всичките излишни 7 кг, че даже и два отгоре. Коремът така и не ми личеше. Започнах да си мисля - има ли бебе, няма ли? Макар видеозоните да показваха едричък мъжки екземпляр, коремът ми видимо беше лекичко преял, нищо повече.
Като ме питаха приятелки как съм се вталила така бързо, веднага им препоръчвах “9-месечната диета на Вили”. Следваха интересни погледи, след това смях, защото аз съм чревоугодник и иронията е, че съм била най-слаба по време на бременността ми с първото и второто ми дете.
На шега и на майтап минаха тези девет месеца. Разбира се тази бременност имаше и своите притеснителни моменти, но те се забравят бързо.
Та, появи се малкият човек, уж щял да е много едър, а всъщност видимо кльощавичък и грозноватичък.
Второ дете е, все пак знам за какво става въпрос, отдъхвам и очаквам неговата разкрасителна метаморфоза след месец. Помня, че тогава добиваха що-годе човешки вид малките ни естествени продължения.
Предвид това, че имам по-голяма дъщеря, която е истинска фурия, престоят ми в болницата си беше курорт.
Прекрасна стая, чудесна съквартирантка и най-близката ми приятелка в съседната стая, с която родихме през един ден. Какъв по-готин късмет от това!
Аз - умряла от глад, свалила още килограми след раждането, обикалям коридорите на отделението и чакам с нетърпение храната, която ще ни дадат. Останалите девойки, изморени или с болки, ме гледат озадачено и сигурно си мислят, че не съм в добра психическа кондиция.
Мина тридневният период, изписаха ни, с което свърши и моят курорт.
Звучи странно, но вече съм вряла и кипяла и знам какво следва като се прибера вкъщи. Безсънни нощи, плач и т.н.
Наясно сте за какво говоря.
Положението отвсякъде си е “Майко мила!”
Влязохме в някаква наша си рутина. Мина периодът вкъщи и дойде време за първата разходка.
Декември - първи дни на започващ студ. Слагам малкия тигър в количката и излизаме на разходка дружно, цялото семейство. Голям кеф - вече съм навън и имам 2-3 часа, в които да глътна различен въздух.
Виждаме един, след това втори съсед. Усмихва ни се и подминава. После още една съседка, която се спира и пита как сме, но не поглежда към количката и отминава.
На следващия ден вървя по тротоара и отново я виждам, тя бърза да ме пресрещне и идва до мен с плаха стъпка, видимо озадачена, ме пита:
- Здравей, мила, може ли да те попитам нещо?”
Отвърнах: “Разбира се!”
Тя с леко притеснение зададе своя въпрос, който, уверена съм, я е замъчил още от вчера:
- Дете ли си взехте? Момче или момиче?
В първия момент не разбрах точно какво ме пита. Трябваха ми няколко секунди, след което се засмях с цяло гърло и казах, че не сме си го взели, а съм си го износила с доста коремни и безсънни мъки. А дори и да го бях осиновила, с голяма гордост и удоволствие щях да го съобщя, защото за това се иска сърце, и то голямо.
Последва втори въпрос:
А с червена коса като сестра си ли е?
- Не. Явно някъде по трасето рецесивният ген е спукал гума и не е могъл да се придвижи, за да удари стремително и неговите космени фоликули. Скучновато светлокестеняв е и бащата е същият - отвърнах аз с леко намигване.
Жената не успя да разбере моя майтап и смутено се извини. Пожела ми хубав ден и продължи по своето направление.
В следващите дни на няколко пъти ми се налагаше да обяснявам, че това дете е мое, а отсреща ми казваха “Че кога го роди?! Теб бременна не сме те виждали!”
Та така завърши моята 9-месечна супер успешна вталяваща диета. С още едно съкровище, което да ми опъва нервичките, и доста излишни килограми, останали в миналото.
За всички дами, които се колебаят дали да я приложат, нека пробват. Ако ефектът не е като при мен, поне ще се сдобият с едно от най-смислените неща, на което сме способни.
