Следродилната депресия е състояние, за което вече знаем доста и едва ли някой го отрича и заклеймява като "лигавщина", както се случваше често преди години. Има обаче още едно състояние, за което не се говори толкова често, а то може да причини доста проблеми – следкърмаческата депресия.
Споделяме ви историята на една майка, която след немалко психически и физически неразположения си дава сметка с помощта на консултант по кърмене, че това, през което минава, всъщност е депресия и тя е провокирана от края на кърменето. След нейния разказ ще прочетете и професионалното мнение на Христина Янева-Хедра, която е IBCLC – сертифициран от международен борд консултант по лактация.
Имам две деца, разликата им е 3 години и 2 месеца, всяко е кърмено 2 години и половина. Което общо прави 5 в кърмаческия ми стаж.
С нито едното не беше лесно в началото – първото ми къса нервите само седмица, след като се прибрахме вкъщи. Второто ми разказа играта – засука, както трябва, на 43-ия ден след доста интензивна хирургична намеса, поради всякакви видове „юздички“, „високо небце“ и други проблеми.
Не се отказах в желанието си да го кърмя, докато се решаваха тези проблеми. Но полудях. Не знам колко изкуствени зърна, помпи за кърма и адаптирано мляко съм хвърляла по всяко време на денонощието от осмия етаж – от безсилие и бяс. И с ясното съзнание, че май този път няма да стане, потопена в ада на единствената мисъл, която тогава се въртеше на скрол в главата ми: „Баси, кърмих едното, сега как няма да мога да кърмя другото, какво ще му кажа един ден?!“ Малоумна история, все едно много ще му пука и на тая земя само кърмени деца ходят. Но факт.
Така – започна да яде като хората, да наддава като хората – стана си човек. Не съм сигурна колко продължи, но поне шест месеца след това се обаждах или пишех съобщения на консултанта ми по кърмене, които общо взето гласяха: „Ние се кърмим!“
Гениално от моя страна и поклон към тази, която ме изтърпя, ама наистина ме изтърпя и се вълнува с мен, и ми даваше съвети през цялото време. Настъпиха заветните 2 години и половина откакто кърмя второто – ще го отбивам, вече знам как, минава гладко – от серията всяко чудо за три дни.
И тук настана една вселенска празнота. Да вметна – мислих си, че ми е адски досадно това с кърменето – особено при първото, непрекъснато питах разни „колеги“: „Добре, сега е на година и половина, кога приключва това?“ Те през смях и с цялото си спокойствие ми казваха: „Е, спокойно, де, за къде бързаш?“
После разбрах колко ми е било удобно, вероятно и заради това се борих толкова и второто да е кърмено. То не са били болници, болести, дълги пътувания, непознати за тях места – те си имаха през цялото време успокоение. Както и аз. А аз съм много нервен човек.
Някъде по време на кърменето на второто, консултантът ми каза, че имало следкърмаческа депресия и ако нещо се почувствам зле или не в кожата си, да ѝ звънна. Много се смях. Викам си, ще има следкърмачески купон!
Не. Имаше вселенска тъга. Децата ми бяха по детски градини, аз си имах работа, нямаше коронавирус. Но имаше голяма тъга. И аз разбрах каква е причината може би повече от година, след като спрях да кърмя.
Не искам да си признавам, но кърменето ми липсваше. Плюс гушкането, мачкането, лигавенето с децата – не, че е спирало, но кърменето си беше част от нашия живот и ни даваше още такива моменти. Мина време и се сетих за думите на моя консултант. Аз заспивах трудно без деца в леглото (а как си мечтаех за този момент!), завивах ги по сто пъти на нощ, а през деня ги обгрижвах повече от необходимото (за което си патя в момента). Все едно нещо ми липсваше и някой лош е дошъл и ми го е взел. Който плюс това ми остави паник атаки, нервни кризи и всякакви видове тръшкане.
Знам, че всичко това си има обяснение – научно, но да си кажа просто – да, момичета, има си депресия и след кърмене. Тя е тъжна, самотна, неясна, не се разпознава на пръв поглед и трудно минава.
Христина Янева-Хедра: Усещането за тъга и загуба в тези моменти е напълно разбираемо и абсолютно нормално
Депресия след приключване на кърменето е състояние, за което действително много малко се споменава, а се случва по-често, отколкото си мислим. Тя може да има различни лица в зависимост от това кога и по какъв начин е завършило кърменето на конкретната двойка майка и дете.
Най-често се среща тогава, когато кърменето е приключило внезапно и неочаквано и майката, детето или и двамата не са били подготвени за този момент.
Това може да се случи при трудно вървящо кърмене, когато майките се отказват поради сериозни проблеми – и независимо че знаят всички рационални причини, поради които са избрали да спрат кърменето, изстрадват усещането за несправяне и загубата на представата за общуването чрез кърмене и идиличните кърмачески моменти, които са желали от все сърце.
В тези ситуации у майката може да остане трайно болезнено чувство на тъга и неудовлетвореност, които траят известно време и могат да се провокират с месеци и години. Парадоксално, но това понякога води до силно и ревностно отрицание на важността на кърменето заради негативните емоции, които майката трудно обработва – разкъсването между облекчение, че мъките са спрели, вината, че детето няма да получи най-добрия старт, който така си желала да му дадеш, и тревогата поради разбирането за важността на кърменето в здравословен и емоционален план, са една буря от емоции, които са наистина трудни за овладяване.
В някои случаи може да се стигне и до нежелание изобщо да се опитва кърмене при следващо бебе, за да се спести тази болка и отрицателните чувства, свързани със спомените за това какво е станало предния път.
Подобна е ситуацията и при отбиване, което се е наложило по различни причини (често медицински) и не е било желано и от двете страни, като нито майката, нито детето са имали достатъчно време и възможност да се подготвят за процеса и това се изживява болезнено и от двамата.
Понякога медицинските причини може да са от страна на детето – при тежки боледувания например е възможно то да не може да суче или сученето да е силно болезнено (например при отит, но и при различни други състояния, при които, да речеим, има затруднено дишане и т.н.), заради което при малкия човек се изгражда връзка кърмене-болка и детето силно страда както от болестта, така и от загубата на обичайния си начин за приспиване, утешение и облекчаване на болките.
В други ситуации може да се наложат спешни интервенции при майката и раздяла с детето за известен период, в който то по принуда се храни и задоволява емоционалните си нужди по алтернативен начин. Тъй като това се преживява болезнено от детето и е свързано със силен дискомфорт и плач, в тези случаи майката обичайно, наред с тъгата заради загубата на начина на общуване посредством кърменето, най-често изпитва и силно чувство за вина заради това, че от нейна гледна точка тя е причината за силно страдание на детето, което би искала да можеше да му спести.
В моята практика обаче най-често срещам това състояние на изстрадване на края на кърменето, когато майката е имала нагласа за продължително кърмене, а детето я изненадва и се отказва от кърменето значително по-рано, отколкото тя си е представяла и е желала.
Това често се преживява като отхвърляне и несправяне и майките обикновено търсят причини в себе си и в начина, по който са подходили. А реално детето е съвсем отделен човек, който си има собствена представа и нагласа към процеса и има пълното право да прекрати едностранно този начин за връзка с майката, без това да се дължи на някаква грешка или на проблем, който е възникнал, както и не представлява отхвърляне на майката, а просто преминаване в следващ етап от порастването.
Кърменето на последното бебе също е много особен емоционално момент. С приключването му се затваря един интензивен период от живота на майката и нейните деца – периода на най-ранното детство. В края му бебетата са вече пораснали и са се превърнали в несравнимо по-независими, макар и още малки човеци.
Интензивната връзка с майката, която е толкова важна през първите няколко години от живота им, постепенно се вплита във все по-разклоняващата се мрежа от връзки със семейството и близките роднини, а светът на детето се разширява неимоверно много. Това във всички ситуации е горчиво-сладък момент – и всяка майка има моменти, в които изпитва тъга, че този период остава зад гърба ѝ. Когато детето е първо, това често не е толкова силно изявено, тъй като го има очакването за евентуално ново бебе и осъзнаването на възможността пак да се повтори.
При последното бебе обаче осъзнаването, че тази страница от живота приключва завинаги и че никога повече няма да имаш свое бебе и малко дете, за което да си центъра на неговия свят и още повече – да си просто напълно достатъчна – може да се преживее наистина драматично и да доведе до силна тъга и усещане за загуба на нещо съкровено.
И макар че майката обичайно го свързва с кърменето като процес, тъй като то е било централната нишка, свързваща я с бебето и впоследствие с малкото дете, реално същите емоции може да възникнат и без човек да е кърмил нито ден или когато отдавна е оставил кърменето зад гърба си.
Психолозите наричат тези моменти „нормативна криза“ – моментите, в които животът минава през закономерни, но болезнени за нас промени. За сравнение много подобна е един друг вид депресия, за която се говори по-често, макар и също недостатъчно – депресията, съпътстваща излитането и на последното дете от семейното гнездо и оставането на родителите без деца, за които пряко да се грижат.
Усещането за тъга и загуба в тези моменти е напълно разбираемо и абсолютно нормално. Всички ние имаме нужда от време, за да се приспособим към новия етап в живота ни, промяната на ролите, осмислянето и „подреждането“ на завършилия етап в спомените и емоциите ни. Понякога този процес тече трудно и човек има чувството, че са дави и не се справя, а негативното надделява над положителните неща, които също са част от етапа.
Тогава може да имаме нужда от помощ, за да излезем от блатото на депресията. Тъй като приятелите често са на различен житейски етап или преживяват по различен начин емоциите си, те може да не са от полза и човек да се чувства много самотен, неразбран и да се съмнява дали е „нормален“, щом преживява толкова тежко нещо, с което очевидно „всички други“ се справят „лесно“. В тези случаи разговорите с психолог може да помогнат изключително много да разберем себе си по-добре, да намерим изгубения баланс и да успеем да празнуваме порастването на децата и собствената си относителна независимост, идваща с това.
