fbpx
Говорят специалистите

Децата, които командват другите

20 март 2024
момиче чупи молив
Pexels

Оказва се, че все повече деца не са склонни да следват естествената йерархия на живота (да слушат възрастните, които се грижат за тях), както казва психоложката Елена Енева, и това води до очаквани и не съвсем очаквани проблеми. В този свой текст Елена разказва през събирателен образ за все по-зачестяващите случаи на деца, желаещи да доминират над останалите, но в същото време и страдащи от панически атаки.


Моника* учи в трети клас. Тя постоянно иска да командва другите. Не желае да отстъпва, не желае да се договаря, иска винаги да диктува правилата. Опитва се да доминира и над родителите си и трудно приема ограниченията, налагани от учителите. Иска винаги да става на нейната.

Това, разбира се, ѝ създава проблеми с другите деца, които вече не искат да я включват в игрите си и да са ѝ приятели. Според майка ѝ тя има прекалено силни лидерски качества. Според мен въобще не става въпрос за лидерство. Самата Моника седи на дивана и гледа мрачно.

Всъщност майката и дъщерята са в кабинета ми по друг повод. Сигурно ще се изненадате, но точно децата, които искат да командват другите, са изпълнени със страхове, които понякога стигат до мащаба на панически атаки. Страх ги е да остават сами в къщи, въпреки че вече не са малки, страх ги е да ходят на училище, страх ги е, че децата ще им направят нещо. Изглежда парадоксално, че макар да искат да ръководят другите, не могат да управляват себе си и емоциите си.

Как се стига до такава привидно противоречива ситуация?

Ще се наложи да тръгнем от малко по-далеч, за да разберем какво се случва с Моника и защо е уплашена и самотна.

Децата се появяват на този свят слаби и безпомощни, с много малко знания и умения. Те идват с очакването, че някой по-голям, по-умен и по-способен ще се погрижи за тях. Това е естествената йерархичност на живота – големите се грижат и обучават малките.

Ще минат доста години, докато мъниците се научат да се ориентират в сложната среда, която ги заобикаля, ще усвоят стратегии за общуване и взимодействие, ще станат достатъчно сръчни и умни, така че да могат сами да си задоволяват потребностите. Ще са им нужни минимум 14–15 години, в много случаи и повече, докато се почувстват наистина готови за това.

Децата се раждат със стремеж да се привържат към този, който чрез грижите и отклика си доказва, че заслужава да бъде следван, слушан и имитиран. Този възрастен – обикновено майката, бащата, бабата, дядото, детегледачката – показва, че заслужава да му се има доверие, че детето може да повери живота и безопасността си в неговите ръце.

Когато детето е сигурно привързано към авторитетен възрастен, то приема спокойно йерархичните отношения. То знае мястото си в семейната система. Приема сравнително спокойно както грижите, така и ограниченията, налагани от по-големите от него. Търси от тях утеха и подкрепа в трудните моменти.

Понякога този механизъм се счупва и доверието се загубва.

Ако възрастните не успяват да осигурят безопасността и спокойствието на детето за дълъг период от време или ако то преживее силна болка само̀ и откъснато от близките си, може да загуби вярата, че на тях може да се разчита. Тогава несъзнателно „решава“ само̀ да се погрижи за безопасността си, като поеме контрола в свои ръце. Тук става въпрос за оцеляване, залогът е висок.

Дори когато възрастните вече искат и могат да се погрижат за него, то не желае да признае властта им. Остава изправено сам-само̀ пред всички заплахи на света, без съюзници, на които да се опре и довери. Не е чудно, че страховете му избуяват.

В литературата, посветена на привързаността, има различни термини, които описват това състояние – нарушения на привързаността, обърната привързаност, алфа-комплекс и др.

Децата инстинктивно влизат в това състояние и имат нужда от помощ, за да се научат отново да се доверяват и подчиняват на възрастните. За да е ефективна терапията, е добре да се знае какво е довело до състоянието. Търсим причините, не за да нарочваме някого за виновен – обикновено е предизвикано от комбинация от много фактори – а за да подберем подходящите интервенции за различните сфери на живота.

А причините може да бъдат много и най-разнообразни:

Понякога майката е била болна и физически или психически е нямала сили да се грижи за детето. Наоколо е нямало друг възрастен, който да я отмени и да изпълни ролята ѝ. Самото дете се е наложило да поеме функцията на възрастен. Същото може да се случи и ако родителите злоупотребяват с алкохол, наркотици, залагания, интернет.

Понякога майката е заета с нещо друго. Може би трябва да изкарва прехраната на семейството като самотна майка. Може би не желае да разчита на бащата, поради страх да зависи от него и затова полага усилия да изкарва собствен доход, като очаква детето да е самостоятелно.

Може да не умее да се грижи за себе си, нито да търси помощ и затова не успява да се погрижи и за детето. Или може би има амбициозни проекти, които не може да остави в момента – учи нещо, развива собствен бизнес, гради нещо навън, в обществото, в момент, в който детето ѝ още е твърде малко.

Понякога детето прекарва твърде дълго време разделено от майка си. Може би е прието самичко в болница за операция или друго лечение, изпитва болка, има нужда от утеха и грижа, а майка му (възпряна от болничните правила и плачеща пред отделението) я няма.

Случва се дългите командировки на майката в ранна възраст на детето да разрушат доверието. Дългите почивки на родителите без детето също могат да повлияят, както и честата смяна на детегледачите.

Осиновените деца, изоставени от майките си, също рано губят доверие във възрастните и често взимат властта в свои ръце. Ако детето смени няколко обгрижващи семейства – дали приемни, или собствените му баби и дядовци, също може да реши лично да поеме контрола над хаотичния си живот.

Възможно е срив на доверието да се получи и ако е имало ситуация, в която животът на детето е бил застрашен, но родителите му са били безпомощни да го защитят – например е нападнато от животни; пострадало е в автомобилна катастрофа; родителите му жестоко се карат; детето е жертва на домашно или друго насилие.

Ако майката не смее да се държи авторитетно и да взима решения за детето, а го оставя то всеки път да се пробва и да понася негативните последици от изборите си, то разбира, че от него се очаква да е възрастният и поема контрола в свои ръце. Обикновено майките се държат така, когато се бунтуват срещу поведението на своите строги родители; тогава с желание следват теориите за либерално родителстване, без да разбират, че оставят детето си само̀ да се справя с трудностите и дилемите на битието.

Едва ли този списък с причини е изчерпателен.

Предполагам, че в момента някои от вас, които четете статията, сте изпълнени с гняв и имате желание да ме поставите на място и да ми обясните колко компетентни и способни са децата.

Така е. Децата са компетентни и ще положат максимум усилия, за да оцелеят. Когато възрастните не успяват или абдикират от ролята си на защитаващи и обгрижващи, когато редовно оставят малките да взимат важни решения, които още не са по силите им и да носят последиците от тях, децата се чувстват незащитени и уплашени. И тогава несъзнателно решават да вземат нещата в свои ръце, да пораснат преждевременно. За тях възрастните стават недостатъчно умни, недостатъчно добронамерени, недостатъчно способни.

„Трябва да се справя сам! Трябва да контролирам нещата! Трябва да наложа своите правила! Трябва да уплаша другите, за да ми се подчиняват и да не ме застрашават! Трябва да ги накарам да признаят моето превъзходство, за да се чувствам в безопасност!“

Ако чуем тези думи от някой възрастен, веднага бихме го упрекнали в нарцисизъм, в желание да държи всичко под контрол, в индивидуализъм, дори в агресивност.

Но Моника е само на 9 и се страхува да остане сама в къщи. Няма приятели в училище и е самотна. Не иска съзнателно да признае другите за нужни и за по-силни от нея и да заеме по-ниско място в йерархията, където ще се чувства по-защитена. Как да помири желанието си да доминира, за да е в безопасност, с нуждата от покрепа и закрила?

Страховете ѝ и нейните симптоми принуждават възрастните да ѝ съчувстват и да я обгрижват. Несъзнаваното ѝ е намерило решение на проблема и е успяло да привлече хората към нея през страданието. Решението е добро в краткосрочен план, но вреди в дългосрочен.

Как да я научим отново да се доверява на възрастните и да ги слуша?
Как да я научим да се довери на връстниците си и да им позволи да я водят в игрите или в учебните проекти?

Как да я научим да уважава другите?

Има много психотерапевтични практики и техники, които връщат усещането за безопасност. Има разговори с възрастните, които е време да спрат да отиграват бунта срещу собствените родители във възпитанието на децата си и да заемат авторитетната позиция. Или е време да осъзнаят, че и те самите твърде рано са станали непосилно самостоятелни и затова учат на същото децата си.

Има поемане на точната доза отговорност – съответна на ролята, която играем в семейството. Има грижа и защита, които големите да дадат на малките. И постепенно детето се научава, че е безопасно да свали защитната стена, която е вдигнало срещу света и да се отпусне в топлите обятия на близките си.

*Моника е събирателен образ на много деца, които имат подобни оплаквания.

Елена Енева

Психолог и телесен терапевт.

всички статии на автора
Споделете статията
cross