Люси Стаменова е тук с епична история за едно още по-епично прибиране от морето, в която важна позиция заема възловата дестинация Павликени.
Споделете ни и вие вашите летни истории и участвайте в конкурса ни.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com и спечелете за страхотни награди.
Тази година основен партньор на конкурса „Истории от лято 2023“ е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!
Ходя на море сама с детето, понастоящем на 7. Не че си няма и баща, но баща му не се наема с такива издевателства. Не шофирам, така че се възползваме главно от удоволствията на обществения превоз.
Това лято в посока морето пътувахме със самолет.
Удобството за 36 минути да си във Варна обаче си има цена, която платихме на връщане. С лихвите! За самата почивка няма какво толкова да разказвам – аз пипнах стомашен вирус, а детето ми скъса нервите, обичайните неща, но връщането се оказа в най-добрите традиции на БДЖ.
Варна, хващаме влака за София.
Приготвям се надлежно да си живеем 5–6 часа в него до Роман, където ще стоваря малкия при родителите ми за остатъка от лятото. Малко след тръгването разбирам, че има катастрофа около Павликени и останалите влакове са заменени с автобуси в участъка. Питам кондуктора, той от мен научава, клетият. Влизаме в Горна Оряховица с уверението, че „нищо не казват за нашия влак“. Внезапно и ненадейно обаче се дава заповед да опразним влака и да БЪРЗАМЕ!
ТИЧАМ – с дете, две торби, емнайсе бутилки с течности в тях, солети и в добавка 65 литра раница, от която стърчат плажен чадър и лопата. Детето носи още 14 литра, пълни с панда, камила, рапан и джапанки. Спираме да галопираме насред гъста тълпа прегрели хора. Почвам да се чудя кога пък са слезли от влака.
Малко след това градски автобус с шеговита дестинация НАДЕЖДА се опитва да ме сгази.
Влизаме в „Надеждата“ и купонът започва. Три-четири надъхани момъка скандират „БЪРЗАМЕ ЗА МАЧ! ПЛЕВЕН Е ПРЕД НАС!“. Идели от Добрич за (явно) титаничното дерби Спартак Плевен – Добруджа. В рейсчето всички си ставаме близки. Споделяме пот, аромат, рецепти за тутманик и ракия, разказват се морски свалки и се откриват далечни роднини.
При всеки по-отчаян вопъл „Де туй Павликени, м@кя му!?“ винаги се намира някой достатъчно гъвкав да извади телефон, да види в Google Maps и да извика достатъчно силно, та всички да се успокоим, че все пак надежда има.
Аз не смея да се обадя, в автобусчето има климатик, но от него можем да се възползваме само пресованите в правилния ъгъл. Чувствам се невероятен късметлия. Детето от отчаяние спира да дърдори. Футболните фенове установяват, че мачът е започнал, Плевен се превръща в тиква и може би е най-добре да не слизат от автобуса, а да се върнат към Горна Оряховица, този път смачкани с клетниците в посока Варна.
Още не сме свършили, скрол надолу
ПАВЛИКЕНИ!
Там разбирам, че хората от предния влак не си пътуват вече щастливо за София, а кротко са чакали над три часа в Горна Оряховица да дойдем ние и заедно да се натъпчем в единствената композиция, чакаща на Павликени. Тая подробност я научавам след упорит разпит на всеки гаров служител, когото мерна, а те повечето нищо не знаят. Преди да тръгнем, става ясно, че два-три куфара мистериозно (или не толкова) са хартисали в Горна Оряховица и ще дойдат със следващия влак. Изчакваме още два-три автобуса с хора и потегляме с има-няма два часа закъснение (за нас, за други – пет).
Като свикнала на тия неща не се впечатлявам особено, хиля се, детето пита що не се върнахме със самолет. Ми щото няма летище на село, само заради това!
Снимка: Люси Стаменова
