fbpx
И аз съм човек

Бог ми даде дар, а аз реших да го върна

15 февруари 2017

Днес в Майко Мила е ден за специален текст. Текст, посветен на темата за правото на жените да направят избор дали да дадат живот или не. Помните, само преди няколко месеца полските жени излязоха на масови протести, за да защитят това свое право, а един от нашите автори - Елка Стоянова, написа и специален текст по въпроса - За правото на аборт и телесната автономност. А сега ще прочетем личната история на една жена, чиято анонимност ще запазим, но ще почерпим от мъдростта и опита ѝ след тази тежка крачка - аборта. Благодарим ѝ за доверието и я прегръщаме силно, макар и да не я познаваме лично. Много добре разбираме думите ѝ за нуждата от женска общност, в която жените да се чувстват разбрани и подкрепени, а не осъдени или напътствани. Майко Мила е сайт, който е създаден именно с тази цел.

***********************

Винаги съм се молила за най-големия дар на живота. Първите два пъти го получих трудно. След дълго чакане, тежки 9 месеца, раждане с рани, които дълго заздравяваха, получих първия дар, нашия син. До ден днешен той е моят компас, а аз - неговият. Обичам го оттук до Луната и обратно много пъти (както казва той). Вторият дар също дойде трудно. Чакахме я дълго, но вече имах вяра в тялото си, знаех, че може да се справи. С тази мъдрост и спокойствие заченахме малко момиченце, което спеше, хранеше се и беше блага с мен през цялата бременност, а раждането ме помири с тялото ми и излекува раните отпреди. Как можех да бъда по-щастлива? Получих два Дара, безценни, които обичам с любовта на Земата и Луната.

С мъжа ми си отдъхнахме, че вече сме изпълнили дълга си и приключихме с правенето и раждането на деца. Тъкмо поотраснаха, мъничката започна да спи сама и мама реши, че вече може да се наслаждава на женската си природа, а тати - на своята мъжка природа. От 6 години не се бяхме чувствали така, сякаш можем истински да се отпуснем. Сега беше моментът. Отдадохме се на блаженство, заслужавахме го, бяхме си го извоювали. Затворихме вратата, врътнахме ключа и отново се превърнахме във влюбени тийнейджъри.

Няма как или има как

“Няма как да забременея веднага, няма начин, колко години ми бяха нужни предните два пъти!”, убеждавах се аз.

Навечерието на хубав празник е. Навън вали сняг, децата вече спят, а мен ме чакат за “Наздраве”... От няколко дни не мога да помириша вино, а как го обичам!!! От няколко дни ме боли главата, дори и през нощта, от няколко дни ми се подува стомахът, а не съм надебеляла… преди няколко дни ми дойде цикълът, но спря на втория ден….сигурно от пътуванията, мисля си аз. Едва държа очите си отворени да посрещна празника. Заспивам на стола, а от миризмата на пържоли ми се гади даже насън.

На следващия ден пътуваме за чужбина. Решавам набързо да си пусна един тест за бременност, ей така, да съм спокойна при пътуването. Това се случва 1 час преди полета. Изпишквам се набързо, капвам няколко капки и захвърлям теста, докато стягам багажа. Докато се обърна и изляза от банята, крайчеца на окото ми мярка две чертички. Не, не може да бъде толкова бързо, ще дойда да видя след малко. След 3 минути се връщам и се моля да съм се объркала, втората чертичка да е изчезнала. А тя седи и ме гледа, аз седя и я гледам, а очите ми се пълнят с най-кръглите, най-мокрите и най-неочакваните сълзи на света.

Мъжът ми ме поглежда, усмихва се и вдига рамене. “Ами, ще си го гледаме, какво да правим?”

Душата ми се е свила

Моите емоции далеч не са толкова ясни. Докато сърцето ми прелива от гордост, че тялото ми все още има възможността да дава живот, душата ми се е свила в един ъгъл, защото знае, че скоро няма да има шанс да бъде чута, няма да получи грижи, вече е забравила какво иска и как да го получи и скоро няма да има шанс да си припомни.

Тялото ми също не е доволно. Спряло да кърми само преди 3 месеца, тъкмо започна да влиза в старите дънки, сега отново се подува. Имам чувството, че за да изхрани и това дете, ще трябва да работи пряко сили, още не е готово да бъде на пълни обороти, иска почивка! Разумът ми също се намесва:

“Мисли за връзката с мъжа си, можете ли да оцелеете още 3-4 години без редовен секс, с безсънни нощи?

Мисли за децата си: синът ти е много чувствително момче и се нуждае от теб сега, за да изгради самочувствие и увереност, които му липсват и за които се борите заедно.

Мисли за дъщеря си, която е още бебе, тя също има нужда от теб и твоята прегръдка, току що я отби болезнено… и накрая, мисли и за себе си.

Ти отложи бизнеса си, който те изпълваше със смисъл, цел, удовлетворение и гордост, за да отгледаш тези деца. Отдавна имаш нужда да работиш, да не бъдеш домакиня, а ти не обичаш да си домакиня. Ти си бунтар, ти си новатор, ти си свободолюбива. Ако потиснеш тези копнежи още 3 години, дали ще бъдеш добра майка?

Нали за да учиш децата на себеуважение, да имат самочувствие , да имат мечти, трябва ти да имаш мечти, ти да бъдеш свободна, ти да бъдеш удовлетворена, ти да познаваш себе си?

Как ще бъдеш добра майка, ако си нещастна майка?”

Слушам аз сърцето, разумът и душата и гледам през прозореца на самолета как се диплят облаците на хоризонта. Обичам го това дете, обичам те, дете, с цялото си сърце. Заспивам.

Събуждам се вече на чуждо място, в друга държава, животът ме помита без да пита. Вечерта всички заспиват, а аз излизам в тъмното сама, само Луната огрява пътя ми и патиците в езерцето плискат с криле. Обаждам се на първата приятелка, за която се сещам.

“Много е трудно, знам, ти ще си решиш, но знай, че такова решение се взима с разума, а не със сърцето. Чуй разума”, казва тя. Звъня на друга приятелка. “Поздравления!!!”, казва тя, а аз започвам да хълцам от сълзи.

Такова решение не се взима нито с разум, нито със сърце”, казва тя. Опитай се да наблюдаваш чувствата си без да ги съдиш няколко пъти на ден и ще видиш, че скоро ще разбереш какво всъщност искаш да направиш. Казва се mindfulness.”

Бързо гугълвам всичко за майндфулнес, купувам си медитации с майндфулнес и веднага се чувствам по-добре. Решавам да си дам 2-3 дни да утихнат емоциите без да ги съдя и без да ги контролирам. Резултатът е три дни плач, сън, плач, сън, сън и пак плач. Гледам да не взимам никакви решения, защото ги сменям през половин час. Убедена съм в следното: Каквото и да реша, всяко решение е грешно. Грешно е да запазя бебето, заради всички наши пренебрегнати нужди и заради последствията за всички нас. Грешно е да направя аборт, защото прекъсвам нечий живот.

Коя съм аз, че да прекъсвам нечий живот?

Това е моята стартова точка. Най-болезненото и мъчително място в моята душа. Тъмно, самотно и безнадеждно. Продължавам с mindfulness-a, защото иначе ще полудея. Изглежда, че помага, защото след 2 дни в разговор с трета приятелка, осъзнавам, че всъщност всяко решение е правилно (а не грешно). И да реша да запазя бебето е правилно, и да реша да направя аборт е правилно. Въпросът е какво искам аз? Какво иска мъжът ми? Кое решение ще ме направи по-добър човек в желания от мен живот, по-добра жена, по-добра майка на вече родените ми деца?

Решението ми е ясно. Сега не е моментът да имаме трето дете. Но продължавам да мълча. Междувременно мъжът ми сам е осъзнал, че ако решим да го родим, основният товар ще падне върху нас двамата и двете ни деца, и най вече върху мен.

Ще се наложи да наемаме бавачка, защото нямаме помощ от никого. Той е наясно, че аз тотално ще изгубя себе си, ако се затворя за още 3 години като домакиня. Наясно е, че няма да можем да отидем на почивка само двамата преди да сме станали на 40. Наясно е, че моята отложена реализация ще си остане най-вероятно неосъществена. Наясно е, че ще ни е нужен голям апартамент, голяма кола и много още тревоги.

Наясно е, че моето желание е да не съм бременна. Затова пръв изказва това, което аз не смея да му кажа: по-добре да не довеждаме на този свят дете, което няма да можем да посрещнем най-малкото със същите отворени обятия, както другите две. Поглеждам го и знам, че е прав. Знам, че това е нашето решение.

Спя, отново спя.

Сега е време аз да намеря мир в това решение

Не знам дали ще мога, не знам как и къде да го търся. Знам друго: няма да направя аборт без да бъда сигурна и убедена в решението си. Ще изплача всичките сълзи на света, ако е нужно, докато стигна до мир. А ако не стигна до мир за 2 месеца, просто ще си бъда бременна още 6. Това е моята сделка със самата мен. Чувствам се по-добре.

Ден 7. Мъжът ми го няма, пътува надалеч, а аз оставам вкъщи. Трябва ми време да бъда сама със себе си. На сигурно място със себе си. Ровя дълбоко, много дълбоко в тази моя душа и всеки път осъзнавам , че решението е едно, но не мога да го приема. Започвам да търся трескаво из интернет какво се прави в този случай, как се взима такова решение, как се живее след това?

Проучвам въпроса детайлно от всички посоки, като избягвам българските форуми. Изчитам американската и европейската история, свързана с репродуктивните права на жените. Прочитам аргументацията на първите американски дела за и против абортите.
Изчитам европейските дела по този въпрос. Разбирам, че разумните доводи за мен не работят.

Обръщам се към страдащото си сърце

Решавам да търся отговори в религията. Изчитам позициите на християнството, исляма, будизма и различни духовни течения по въпроса.

Откривам дори скала на греха, която определя аборта с 5 точки грях от 100. От всичко изчетено разбирам, че аборти се правят откакто има жени и че, независимо какво казва религията или законът, това е част от живота, която винаги ще я има. Разбирам, че има периоди, когато абортите са забранени, но не от духовна или хуманна гледна точка, а защото правителствата са имали нужда от много нови хора, които да стават войници след това.

А в началото на 20 век абортите са били забранени с цел да се изкоренят опасните практики баби да ходят по домовете и да правят опасни манипулации. Целта пак е била демографска, а не хуманна.

В този момент осъзнавам, че ако някой друг може да прокарва закони, за да контролира женското тяло, защо жената да няма право да контролира функциите на своето тяло?!

Ако жената носи потенциала за живот в себе си, защо да няма право да решава дали този потенциал да бъде доведен на този свят?

И ако жената получи дар, който не желае?

Защо да не може да благодари на Бог за милостта и да върне Дара, с молбата Бог да го пази, докато тя е готова да го посрещне със сърце, душа и разум?

Хрумва ми да се разровя в дивия животински свят. Винаги там търся отговори, когато не ми е ясно кое решение е естествено и кое - не. Не мога да отхвърля мисълта, че уж се стараем да живеем близо до природата, да се храним с чисти храни, да си отглеждаме сами храната, дори имахме не-скромността да се окичваме с етикета “палео семейство”, а сега искам да отхвърля най-естествената размножителна функция на природата. Това ми се струва лицемерно, долно и предателско спрямо природата.

Затова решавам да се обърна към отговор от животинското царство.

Започвам да чета статии на биолози относно репродуктивните модели при животните. Оказва се, че много малка част от дивите животни са изследвани по този въпрос, защото трудно се проследяват месеци наред. Домашните животни не са показател, защото там се меси човекът.

Накрая попадам на интересна следа. Учените наблюдават поведение, което може да се опише като предизвикване на желан аборт у поне няколко животински видове: китове, маймуни и коне. Сигурно има и още, но аз се спрях на тези. Оказа се, че и при трите вида

женската може да предизвика сама аборт,

когато усети заплаха за благоденствието на рода си. Така например, когато нов орангутан победи бащата на едно семейство и му вземе мястото, жените орангутани абортират, защото в противен случай новият мъжки убива децата им. След време те отново забременяват от новия мъжки.

При конете има подобни случаи, както и при китовете. Оказва се, че в дивата природа абортът е механизъм, с който се постига по-добра грижа за вече родените индивиди.

И женската има контрол над този процес.

Това откритие ми носи покой. Разбирам, че решението да прекъсна тази бременност не ме прави безсърдечно чудовище. Всъщност, това е решението на една загрижена майка, която иска да живее по начин, който тя самата избира. И докато има избор, има право и да се възползва от него. В крайна сметка, всички смятат контрацептивите за напълно приемливи, а те имат същата функция - не позволяват на едни потенциални яйцеклетки да станат хора. Защо контрацептивите са ОК, а едно прекъсване на оплодена яйцеклетка да не е ОК? И двете нямат шанс за живот извън майката.

Майката трябва да се чувства сигурна, убедена и спокойна, за да продължи себе си и рода си, да съхрани вече това, което е изградила.

Решението ми вече е взето, а сърцето ми разбира, че не бива да ме съди прекалено строго. То разбира, че от това решение ще го боли, независимо какво правят животните в дивия свят, независимо какво казват съдиите в Европа и САЩ, независимо какво казват религиите и духовните хора. То знае, че понякога болката е част от този живот. Знае, че ще му е нужно време, ще тъжи, че връща този ценен дар обратно.

Обаче също така знае, че това е правилно за всички нас.

Знае, че има прошка, има път напред, има и лек

Раната няма никога да изчезне, винаги ще бъде там, белегът ще ни напомня за трудните избори, но аз ще му помогна да се излекува. Няма да лъжа, че е лесно. Не е дори честно да съм поставена пред подобен избор. Но знам, че не съм сама и някъде там има хиляди жени, които са минали или минават през това.

Представям си, какво бих казала на моята дъщеря, ако минаваше през това... бих ѝ казала да бъде мила със себе си, да не се съди прекалено строго, да си прости и да продължи живота си напред по още по-добър начин за нея и семейството ѝ. Бих ѝ казала, че я обичам каквото и да реши, както и че Бог я обича, каквото и да реши.

Бих ѝ казала да не задълбава излишно дълго и излишно дълбоко, защото ще има и други ситуации в живота, когато това сърце, душа и разум ще и бъдат също толкова нужни. Те са нужни за родените ѝ деца, за самата нея. Бих ѝ казала, че съм с нея, винаги с нея. Поглеждам в себе си и се опитвам да кажа всичко това сега сама на себе си.

“Вече си си вкъщи и всичко е наред!”

В този момент ми става светло, защото осъзнавам и нещо друго. Много жени като мен са попадали в ситуация, в която трябва да вземат решение. Не е ли тъжно, че всяка една е сама? Не е ли тъжно и жалко, че се обръщам към Гугъл да търся как да се справя с един от най-женските въпроси, въпрос, с който жените са се срещали милиони пъти в историята на човека?

Какво се случи с нас, че се изгубихме една друга, мили дами? Моите приятелки и моята майка ми бяха опора и аз съм им безкрайно благодарна, но защо не ме напуска чувството, че някои жени ще минат през това без да споделят дори с една жена…

Ето защо, с това писмо аз искам да отправя послание към жените. Независимо кой какво решение би взел за себе си в подобен момент, пътят може да бъде еднакво труден и тъмен.

Мили жени, време е да осъзнаем, че сме си нужни една на друга. Ние имаме нужда от други жени, в които да се огледаме, имаме нужда от по-стари жени, по-мъдри жени, повече жени. Момичета, ние имаме нужда една от друга. Повярвайте ми, не трябва да има жена, която да е сама в моменти като този. Жената има нужда някой да я прегърне, да ѝ държи ръката, да сресва косите ѝ сутрин, когато не знае къде се намира, да я разсмива, когато тя самата не си спомня откога не се е смяла.

Жената трябва да знае, че някъде там има други жени, които ще я разберат

Затова искам да ви кажа:

“Всички ние намираме пътя напред, когато всъщност осъзнаем колко устойчиви и възхитителни са другите жени около нас.” “Моето сърце копнее за своите сестри повече от всичко. Сърцето ми копнее за жени, които помагат на жени, така както цветята копнеят за полъха на пролетта." /Рупи Каур/*

Не знам дали нещо ще се роди от това писмо към вас. Но силно се надявам да намерим отново път една към друга. Не зная как, не знам кога, но искам да видя общност, силна женска общност, на много места, в градове и села. Искам да имаме свое тайно сестринство, в което да пазим своите дарове, своите тайни, своите радости, въпроси, тъга, своята сила. Знам, че там някъде има жени, които разбират това. Всичко това.

-----------------------------

*Оригинални откъси от книгата “Milk and honey” на Рупи Каур. Преводът е мой.

We all move forward when we realize how resilient and striking the women around us are.

“my heart aches for sisters more than anything
it aches for women helping women
like flowers ache for spring”

МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА! ВЕЧЕ МОЖЕТЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК, А МОЖЕ ДА ДОЙДЕТЕ И НА ОФИЦИАЛНОТО Ѝ ПРЕДСТАВЯНЕ НА 23 ФЕВРУАРИ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА СЪБИТИЕТО ТУК!

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross