Елена Димова ни сподели много лична история за своето семейство с една цел – да се опита да даде сили и кураж на жените, търсещи подкрепа, за да се измъкнат от лапите на тормоза и домашното насилие.
Ако вие или ваш близък е жертва на домашно насилие, обадете се на 112 или на горещата линия за пострадали от насилие на телефони 0800 1 8676 и 02 981 7686. Ако не знаете дали това, което се случва, се определя като домашно насилие, вижте насоките на Министерство на вътрешните работи.
И помнете - винаги има изход.
Не бях сигурна дали ми стиска да простра толкова лична история из пространството. Не бях сигурна, че ще съм добре, ако „вдигна кокалите“ на хора, които много обичам. Не бях сигурна, че трябва да занимавам публиката за пореден път със своите истории.
Обаче си мисля, че ако всеки с подобна история мълчи от неудобство, или щото го е срам, или щото някой ще му се разсърди, или щото не иска да злепостави някого, вероятно ще има още повече бити, нещастни, комплексирани и дори убити жени.
Мислих за Евгения тия дни. За „момичето в куфара“, както ще си остане за много. Мислих си за статистиката. За нарицателните. За силата и за слабостите. Много неща се изписаха и казаха, но да видим дали, какво и кога ще се направи. Аз няма да пиша за това момиче, а ще разкажа нещо за баба ми. Баба, която все още е жива и здрава и би могла и сама да го разкаже.
Баба ми Елена, на която съм кръстена, сега е на 86. На 22 ноември ще стане на 87. Дядо ми (който вече си пие уискито някъде отвъд заедно с майка ми), беше художник, артист, бохем от тия, дето ще те научат, че уискито трябва да се пие с бира, щото да смесваш плодов със зърнен алкохол си било живо самоубийство. От тия, дето навремето пушеха Житан качак и не спряха да пушат дори с копче на гърлото.
От тия бохеми, които влизат вкъщи заедно с касата на вратата, щото нямат ключ; от тия, дето готвят много вкусно, реват на филми, псуват като каруцари и спят на пода, когато леглата са заети от пияните им приятели. От тия, заради които аз и майка ми многократно сме спали в съседите по цели седмици. От тия, дето колекционират оръжия, с които гърмят по тавана, когато се ядосат. Или през прозореца. Точно тоя ми дядо Гого, който никога не ми позволи да го нарека “дядо”, освен че обичаше да пие, обичаше и да бие.
Влюбили се с баба ми, когато била на 16. Когато станала на 17, с дядо ми вече били женени и родители на майка ми. Гого бил малко по-голям от баба и непосилната “лекота” на битието го затиснала много тежко. Отгледан от невероятната ми прабаба Цена и изключително суровия ми прадядо Златю (също художник), Гого опитвал да си извоюва място в артистичния свят на художниците, но това не било никак лесно.
Години наред кандидатствал в Академията, но не го приемали (това е друга история, политическа). Започнал да пие. Много. Станал агресивен. Много. И започнал да бие баба ми. Да я пребива.
Баба казваше: “Биеше ме всеки ден за нищо. Не знаех за какво. Не разбирах. А аз бях дете и продължавах да го обичам. Обичам го и сега!”
И знам, че е така. Побоища, скандали, крясъци… Веднъж дори ударил мама, докато е била бебе. На дни. Не на месеци! Щото плачела. Действието се развива през 1953 година. Дори тогава, баба не си тръгнала.
Мога да разкажа още много кошмарни случки. Случки, в които е била съучастник! Няколко години по-късно, след поредната появила се жена и поредните синини по тялото, подала молба за развод. Тогава! Преди 60 години, че и повече! И досега, когато ми разказва, ѝ виждам очите.
“Не можех повече да търпя. Толкова унижения и болка… не знам как не ме уби от бой и не знам как не умрях от мъка.”
Той, Гого, остава най-голямата ѝ любов. Въпреки всичко. Имаше много за обичане в него. Знам, защото го познавах много добре и защото го обичам и до днес. И имаше грамаден талант. Ама какво от това?!
С тая история искам да кажа, че зад маската на умен и талантлив съсед с потекло, може да се крие убиец! Не казвам, че Гого беше такъв. Искам да кажа, че и баба е могла да завърши историята си в куфар, изхвърлен в Марица. Обаче тя е намерила сили да си тръгне. Въпреки родителите си - бедни като църковни мишки, пуритани и крайно консервативни. Но се измъква жива.
Ако тя е могла да си тръгне тогава и при тези обстоятелства, всеки може да го направи в днешно време.
Всеки! Не бъдете съучастници! Сигурна съм, че има кой да помогне!
Има кой да помогне, мамка му!
Любовта не бива да е драматична, не трябва да позволяваме да ни убива - нито емоционално, нито физически. Любовта е уют, топлина, грижа, нежност. Тя е тази, която трябва да ни извисява, а не тази, заради която ще ни натъпчат в куфар и ще ни хвърлят на дъното на някоя река…
Ако с тази история помогна на поне едно момиче, на поне една жена, то няма да е писана напразно. Ако с тази история дам силата на поне една жена да си тръгне, ще съм благодарна и ще знам, че има смисъл да се говори. Защото всички знаем, че да признаеш проблема е първата стъпка към решаването му.
(На снимката са майка ми и дядо ми Гого. Нещата не изглеждат, каквито ги пиша, нали?)
