Лъчезарната Цветина Матова преподава съвременен танц на деца на различна възраст в страната и чужбина. От 2018 г. е хореограф на Академия Драмеди. Тя е и мениджър продукция на Сдружение „Творци“ – обединение на хора, които развиват изкуството в България. Цветина Матова е създател и мениджър на детска група Dancing Play, чрез която отвежда децата в света на танца и театъра. Актриса, диригент и организатор в импровизационния театър „Тук и сега“. Мислите, които споделя с Майко Мила, са мъдри и носят белега на опита. Опит, който понякога не е лек за понасяне. Оставяме ви в синхрона и ритъма на Цветина и нейното „представление“ с думи.
Цветина Матова. Снимка: Личен архив
За всичко има място
С кои две емоции ще опишете себе си?
Не бих се лишила от нито една емоция. Но ако трябва да посоча две, които най-силно ме водят във всекидневието – това са изненадата и тъгата.
Диапазонът от възрастта на хората, с които работя, е много широк – от най-малките (2–3 години) до най-възрастните (70+ години). Изненадата ми е необходима, за да остана активна, адаптивна и отворена за случващото се около мен. Тя ме държи свежа, бърза и харизматична – особено когато работя с деца, които непрекъснато ме провокират с неочаквани реакции, въпроси и действия.
Когато остана сама, давам пространство на тъгата. Тя е покана за забавяне, за връзка със себе си, за нежност и осъзнатост. Тъгата ме успокоява и ми дава възможност да чуя по-дълбоките си нужди.
Кои са трите изречения, с които ще разкажете за работата си?
Създавам хореографии за театрални и танцови спектакли, водя движенчески лаборатории, организирам събития на Сдружение „Творци“, свързани с емоционална култура и личностно развитие, водя аудиоописание на театрални представления за незрящи.
Тялото, танцът и движението са инструменти, с които изследвам отношенията и свързването между хората.
Професионалният ми фокус е насочен на три нива на взаимодействие: към човека на сцената и взаимния обмен между него и публиката; към участника в група и трансформациите, които се случват чрез общуването с другите; към индивидуалния процес, при който човекът започва да изследва себе си, превръщайки се едновременно в обект и субект на собственото си внимание.
Каква е концепцията на Dancing Play?
През танц и театър да развива емоционалната култура на децата, умението им да общуват, да разбират себе си и останалите. Стремежът ни с екипа е да създадем защитено пространство, в което малките артисти да дават гласност на чувствата, желанията и страховете си, превръщайки ги в авторски представления и оригинални хореографии с естетическа стойност.
Дисциплината е неизменна част от работата в Dancing Play. Вярвам, че тя ни прави устойчиви на външното влияние и ни дава свобода, увереност и сила да се обърнем навътре към себе си.
Какво има в съвременния танц, което го прави толкова специален в живота Ви?
За мен съвременният танц е чудесен учител по живот. Той е непретенциозен, учи на усещане и на истински отношения – към себе си, с партньора, с групата. Естествеността и логиката на движенията в съвременния танц са видими в процеса на развитие на човека – първите превъртания на бебето, игрите на децата, интимните отношения, промяната на динамиката в движенията спрямо емоциите или възрастта. Както в живота, така и в съвременния танц емоциите и ситуациите се преживяват естествено – не се демонстрират, те се въплътяват.
Работата с деца
Кои са най-големите предизвикателства при обучението на деца и тийнейджъри?
Децата и тийнейджърите преминават през дълбоки физически и психически трансформации. Затова темите, подходът, строгостта и изискванията към тях трябва да са съобразени с етапа, на който се намират. Този психо-емоционален момент определя и начина, по който работим с телата им – дали да развиваме сила или гъвкавост, да дадем повече свобода или да поставим ясни рамки, да учим нови елементи или да насърчаваме импровизация. Това не бива да се бърка с хаос или непостоянство – става дума за адекватна подкрепа. За компетентност, която се изразява в наблюдение, разбиране и адаптиране на процеса в полза на детето. Същия подход препоръчвам и на родителите.
Но когато става дума за тийнейджъри, е добре да се знае, че освен от вас, те имат нужда и от външен авторитет – учител, треньор, ръководител, който да ги преведе през този бурен период.
Друг сериозен проблем, който наблюдавам, е липсата на търпение и упоритост. И това е напълно разбираемо – днешните деца растат в свят, в който всичко се случва мигновено, „на един клик разстояние“. В интернет те намират не само информация по всяка тема, но и емоции, преживявания, връзка, усещане за успех и признание. Един like, кратко видео или победа в игра – и допаминът е гарантиран.
Мозъкът не прави разлика откъде идват стимулите – дали са от реалния свят, или от екрана. Тогава телата спират да бъдат физически активни и започва да се трупа психическа умора, напрежение и усещане за изолация. Затова практиките, свързани с движение, физическо усилие и реално взаимодействие – със собственото тяло, с другия – не са просто полезни, те са нужни.
Често децата нямат думи, с които да изразят какво им тежи. Но телата им говорят. И ако им дадем пространство да ги чуят, започва истинската промяна.
Работите с чувствата и емоции, като ги изразявате чрез тяло. По какъв начин се случва това, как с фигурата си показваме тъга?
Достатъчно е да се огледаме в автобуса или по улиците, за да видим тъгата в телата на хората – изкривяване на гръбнака, затворени рамене, обърнати навътре стъпала, сведена глава и изместена шия. На танцовата сцената това се превръща в език. Хиперболизирано, болезнено изкривено движение в неестествен ритъм, което достига до зрителя като преувеличен образ на собствената му мъка.
Още не сме свършили, скрол надолу
А щастието как се изобразява с тяло? Има ли форми за всяка емоция?
Всяко движение, което е широко, отворено, с усещане за лекота и посока нагоре и напред, може да се прочете като щастие. Наблюдавайте очите, движенията и звуците, които създават децата при свободна игра – силни, ярки и навън.
Кой е най-ефективният начин да научим и децата да изразяват емоциите си с подходящо и приемливо поведение?
Най-ефективният начин е да научим себе си да изразяваме емоциите си по този начин. Ако един родител валидира, осъзнава и умее да трансформира емоцията си в адекватно за ситуацията и обстоятелствата поведение, то за детето това ще е естествен рефлекс.
ВНИМАНИЕ! Малките деца регистрират лъжата в поведението. Когато думите не съответстват на тона или позицията на тялото, те няма как да ги чуят.
Ако изисквате от детето нещо, в което не вярвате или самите вие не правите – колкото и да е считано за „приемливо“ в обществото – то в детето настъпва конфликт. Отразява лъжата и действа според истината, която живеете вие, а не която вербално предавате.
Определи за себе си какво е важно, кое стои на челна позиция в ценностната ти система – същите ценности ще живеят и в детето ти.
Постижим ли е емоционалният баланс и как?
Думата емоция идва от латински език: наставка ex – навън, movere – движа. Емоция – движение/промяна отвътре навън.
Идеята емоциите да бъдат поставени в „баланс“, разбирано от хората като нещо статично и контролирано, за мен е неприемлива. Не можеш да се освободиш от емоциите, да ги управляваш или измерваш. Mожеш да поемаш отговорност за действията си, породени от дадена емоция.
Модерното търсене на „емоционален баланс“ обърква. Mоите наблюдения са, че води до потискане на емоциите. По-прости и непретенциозни, но реално действащи и носещи промяна, са скромността и проницателността. В тях вярвам. Може би те са инструментите, които биха променили нашето „движение/промяна отвътре навън“ – не насилствено, а с приемане и разбиране към себе си и останалите.
Родителят, който не е всемогъщ. И това е окей.
Кои са нещата, които не знаехте за родителстването, преди да станете майка?
Израснах през 90-те, когато моето семейство се оказа от тази половина на населението, които не станаха богати. Майка ми ходеше години с един и същ чифт боти, а за нас с брат ми винаги намираха начин да имаме нови ботуши. Често баща ми дояждаше каквото ни остане от вечерята – навик, останал и до днес. Всяка сутрин за закуска имах топли препечени филийки с чай. Тогава, разбира се, недоволствах, че нямам по-хубави дрехи и обувки, че ядем леща два дни и че нямам джобни за храна от лавката, а увити в салфетка сандвичи.
Така растях – винаги със „забележки“ към родителите си. И тайно, а понякога и явно, обвинение, че не правят достатъчно.
Първите дни след като родих сина ми Красен – недоспала, несигурна, изплашена, но готова на всичко за това дете – чух баща ми да казва с най-нежния и внимателен глас:
„Затова не на всяка се вика „мамо“.
Днес не помня нито един от детските ми чифтове обувки. Но все още мога да опиша единствените боти на мама – дебел ток, леко повдигнати отпред, черни, с връзки през халки до глезена, всеки ден грижливо почиствани.
Днес родителите ми правят същите филийки на своите внуци. Всеки път щом усетя аромата – за мен това е знак за грижа, сигурност и обич. Днес се случва аз да дояждам останалата храна.
Затова не на всяка се вика „мамо“.
А какво научихте от детето си?
Фен съм на д-р Габор Мате и вярвам в неговата идея, че всеки симптом е посланик на вътрешна нужда от промяна.
От години живея с атопичен дерматит – болезнено кожно състояние, което се активира, когато съм напрегната, изтощена и затрупана със задачи. Един ден видях сина си да се чеше по същия начин, както аз: настървено, в транс, с поглед, вперен гневно в една точка. Казах му няколко пъти да спре, но той не реагираше. Разбрах, че отразява мен. Изкрещях името му – силно, дрезгаво, от дълбините на собствения си страх и болка. Той се стресна, подскочи, сви се на земята и заплака. В очите му видях целия ужас, който години наред съм носила. Дишаше учестено, а погледът му бе широко отворен. Прегърнах го. През сълзи му признах, че съм уплашена, че не искам и той да носи тази болка, че не съм успяла да се излекувам, а през него разбирам, че е време.
Красен ме научи, че да си родител означава да бъдеш истински – дори в слабостта си – и да поемеш отговорност.
Нека завършим с мисъл, която държи духа Ви в хармония през деня.
Да бъде!
