В началото на извънредното положение ви срещнахме с един от малкото хора към онзи момент с потвърден положителен тест за COVID-19. В текста си “Когато светнеш “положителен” на теста за коронавирус” авторът ни разказа как се е заразил и какво се е случило с него след това.
Днес, когато коронавирусът и хората, заболели от него, вече са част от всекидневието ни по някакъв особен начин, бележещ “новото нормално”, за което всички говорят, публикуваме текста, изпратен ни от Ина Тонева, също с положителен резултат за COVID-19 и почти безсимптомна. И въпреки че за щастие вирусът е пощадил физическото ѝ здраве, психиката ѝ се е оказала заклещена в страхове и отчаяние.
Tова е “корона”, видяна и усетена от първо лице. Искам да разкажа, за да достигне до уши, които имат нужда да чуят.
С бързото разпространение на вируса в Европа бях от тези хора, чийто ужас нарастваше заедно с тревогата за близките ми. Затова съм много благодарна на ген. Мутафчийски, защото направи така, че да бъдем затворени, да нямаме избор дали да присъстваме на работа и в социалния живот.
Честно ви казвам, когато този човек излезе с ясни действия, ми олекна. Вече нямаше нужда аз да крепя света, някой друг го правеше за мен. Не ми беше нужно да спирам децата от училище, да не се виждам с хора и да не присъствам на мероприятия, просто защото всички трябваше да спазваме общи правила. Не ме разбирайте погрешно, понякога просто се качвах в колата и карах, пазаруването беше празник за мен. Всичко това ми тежеше ужасно, но се чувствах малко по-сигурна.
С връщането ми към живота страховете ме връхлетяха с пълна сила
Ходех на работа, ставах все по-спокойна, но все пак вътрешно уплашена, че ще ме сполети. Малко по малко събирах смелост – казах си, че трябва да гледам напред и продължих. Осъществих отдавна плануван трансфер на децата ми при баба им и дядо им на село в Германия и там започна всичко.
Събрах цялата си смелост, направих си тест, за да съм сигурна, че с нарастващото увеличение на случаите в България, няма да си имам придружител с мен. Някак балонът, в който живеех, изведнъж се спука. Моето навлизане в реалния свят, какъвто беше преди, но с маски, ме връхлетя с пълна сила. Всичките ми страхове, че съм била на летище, в самолет, с толкова много хора пробиха измамната ми рутина.
Мисля, че два дни след пристигането ми изкарах един ден в плач и леко дразене на гърлото – като пресъхване. Събрах каквото беше останало от мен и на следващия ден потеглих. В този ден не бях яла, нито пила вода, прибрах се с адско главоболие и си отдъхнах. А после дойде голямото броене на дни – най-големият ми страх беше да не би да съм заразила родителите и децата си при пътуването. Всъщност ми нямаше нищо, освен неприятни усещания на езика ми, който чувствах удебелен и доста обложен.
Прекарах следващите дни в страх, но следвайки обичайния си ритъм, само че без деца (тоест, никак не беше обичаен, поне за последните 7 години). Всеки ден звънях по 20 пъти на ден да разпитвам дали всички са наред (като изключим болният ми тревожен мозък, който не беше наред). Слава Богу – бяха! Или поне така ми казваха. Измъчваха ме различни сценарии, тревожеше ме да се тествам отново, защото хабя тестове, които са краен брой, по света сигурно има хора, които имат симптоми, а нямат възможност.
В крайна сметка се предадох
И в името на собствената си психическа стабилност и се тествах отново, това се случи 4 дни след връщането ми. Успокоих се, доколкото е възможно при държава, която се срутваше от протести, и рефрешвах резултата си, докато наблюдавах тихо хората на площада. Бях си подредила доста добре плановете за следващите дни.
При един от рефрешите излязоха имената ми с резултат: POSITIVE, открива се SARS Cov-2 нуклеинова киселина. Ще кажете, че съм получила отдавна чакан резултат. Е, не беше точно така.
Беше 23:15, хората протестираха, а аз имах положителен тест. Бях в шок, заспах доста трудно и се събудих неприлично рано.
Шок...
Събрах се. Обикновено ми помага действието. След кратък размисъл, около 7:15 в събота сутрин звъннах на дежурния тел на РЗИ, отговори ми доста сънена дама. Въобще не си дадох сметка, че не са на място, а най-вероятно си е вкъщи, вероятно с децата си и вероятно им издействах по-ранни палачинки. Разбира се, това в кръга на безполезните предположения.
Дамата беше много мила, бързо се окопити и поговорихме малко. Разбрах, че РЗИ няма да ми звъннат преди понеделник, че ако не се чувствам добре мога да звънна на 112, но да не ги търся, ако не е сериозно. Също така разбрах, че ако имам собствен автомобил, от РЗИ ще ме извикат да се тествам отново на 14 ден, ако нямам – трябва да се свържа с тях по-рано, за да ми осигурят екип вкъщи, тъй като екипите са много натоварени (наистина го вярвам). Дамата ме успокои, че като ме слуша, вероятно съм от безсимптомните и все повече такива звънели. Беше приятен, нормален разговор, но за съжаление в ден събота нищо не може да се случи. Свързах се с личния лекар и
получих указания за витамин С и парацетамол,
ако се наложи.
Прозвъних всичките си колеги един по един, за да им съобщя, че съм положителна и да предприемат съответните действия. Те успяха да направят тестове по частните лаборатоории още събота и неделя и, слава Богу, всички бяха отрицателни. Междувременно информирах и още хора, с които се бях виждала за тези 4 дни, и някак нямах време за паника. Мисля, че нямах и оплаквания, освен че нищо не ми се правеше и бях леко отпаднала.
Поръчах храна, която да ми донесат вкъщи, заедно с джинджифил и лимон. От тях забърках в един буркан заместител на витамин С, който нямах и ми се струваше тъпо да излагам на риск някого и да пращам мъжа ми да купува в аптеката.
Неделята се стовари върху мен с хубав сън и неприятно главоболие. Много особено – наместваше се на различни места в главата ми и после изчезваше, някъде следобяд обаче реших, че ще го подсетя да си тръгва с един парацетамол. Два часа по-късно ме отпусна – не мисля, че имаше общо с лекарството.
За тези дни от понеделник до петък, ако изобщо се бях заразила на отиване, а не на връщане,
нямах нито един симптом, който да беше постоянен
и да нямаше друго логично обяснение. Това е моето усещане за този вирус, спотайва се и се крие. Атакува, колкото можеш да поемеш. Единственото сигурно е, че два дни нямах апетит.
Понеделник започнах да чакам да се влоша и да броя дните, за да знам кога съм прескочила трапа. Междувременно с мен се свърза друга дама от РЗИ. Назначи ми час за следващ тест, беше също много внимателна. Установихме контактните ми лица, мъжът ми премина също в 14-дневна карантина, попита ме за симптоми, споменах главоболието и тя ми каза, че това било напълно достатъчно оплакване. Онова усещане на езика ми изчезна, нямах кашлица, не съм имала температура. Бях отпаднала и може би се задъхвах. Но всичко това може да се дължи на стрес, нали така?
Дните минаваха, а аз серизоно започнах да се психирам. Обземаха ме моменти на тотална паника. Мога ли да дишам? Как се разбира, че страдаш от задух? Никой не ме е прегледал дори. Лечение – нямам. Аз съм свикнала да бъда обслужвана от нашето здравеопазване. Този европейски модел ми идваше в повече. Към кого да се обърна? Ако имам пневмония, как да разбера? Ако отида на лекар, застрашавам толкова хора! Ще си стоя в нас и ще чакам, сигурно се разбира, преди да умреш. Всички тези мисли ме заливаха безскрупулно във всякакви моменти и ме докарваха до невъзможност да си поема дъх докрай. Все едно загребвам с една лъжица и точно накрая, когато я пълня до ръба, нещо не ми достига.
Междувременно близките ми, също силно разтревожени, си отдъхваха, когато ме видят:
“Много добре изглеждаш“
Вероятно не като умираща. Тези дни в карантина се редуваха моменти на отчаяние и страх с такива на приповдигнатост и веселие. Все едно този вирус ми удари най-силно психиката. Не можех да различа кое е истина и кое е плод на страха. Вирусът се хранеше от страха и ужаса ми.
Точно те го превърнаха в реален, заради тях се тествах и благодарение на тях се наричам болна. Не ме разбирайте погрешно – усещах, че нещо не е наред, но не беше познато усещане. Не е като грип, нито вирус. Всеки симптом беше нещо като нищо, докато се вгледам, за да установя има ли го, той се трансформираше в нещо друго.
Пишейки това, все още нямам отрицателен тест, имам насрочен час за идната седмица. Днес реших ритуално да изпратя вируса с обилно количество спирт по всяка дръжка в нас и с разказа си да достигна до някого, който се нуждае от него. В последните дни аз определено имах нужда от подкрепа, яснота и някой да ми помогне да премина през това. Благодарна съм на терапевта си, на съпруга си, на родителите си и на всички хора, които ме подкрепиха, но знайте, че е трудно.
