Десетки книги, които да ни посветят в тайнството на родителството, стотици статии в стил „Как да не крещите на детето“, „Какво да правите, когато не знаете какво да правите с децата“ и онова чувство на безпомощност продължава да е с нас в стаята. Ако и вие усещате напрегнатото му присъствие, сигурно неведнъж ви се е искало да се престорите на морска звезда и течението просто да ви отнесе.
Натрапчивата мисъл, че не ставам за майка
„Чувствам се пълен провал като родител!“ Така можеше да се казва изображението, в което седя унила на стол в кухнята и гледам празно в тюркоазената покривка, чийто цвят този път не телепортира мислите ми по Южното Черноморие. Днес дори не мога да се сетя за случката, която извика емоциите, помня само как позитивизмът биеше на кухо. Оказва се, че колкото и книги да си прочел – от родителските съвети, през класическа и съвременна художествена литература, до приложна психология, всичко, преработено в главата, в един момент се концентрира в едно карфичено нищо.
Децата са като нерешимо уравнение понякога
Дори и да си на „ти“ с висшата математика, умеят да начертават такива казуси, че сам си пишеш двойката в родителския бележник. Защото, колкото и професионални напътствия да сме прелиствали, 30-минутен рев, понеже си отчупила крайчето на банана от обелката, вместо да го оставиш застопорено за самата обелка, превръщат нервната ти система в сеизмична зона. Катастрофалното земетресение настъпва, когато 14 секунди след поглъщането на банана следва 14-минутен рев за „мони“, а думата все още я няма преведена в синонимния майчински речник.
Необходими са 14 дни, за да ти просветне, че „мони“ и „мед“ са като A=B и B=A в детското уравнение по български език.
Така че, каквато и случка да ме беше лишила от допамин в онзи момент в кухнята, не е като да няма! В някои ситуации, ако кажеш 9 пъти едно и също нещо на детето си, вселената успява да понесе на плещите си вътрешния ти гняв и магнитудът ще класифицира труса като лек. Възможно е даже никой вкъщи да не разбере, че някъде някога сеизмографът на емоциите ти е кривнал. Само още един път повтаряне на едно и също нещо обаче нацелва епицентъра в десетката! Цунамито, което чувствата повдигат, ще избоботи в тишината и ще помете фамилното спокойствие с крясък. И също като в природата след буря – майчинската натура, окрещяла дори лавицата с книги в стил „Как да не крещите на детето“ – се отпуска безпомощно на стола в кухнята и се отказва да поправя нещата.
Още не сме свършили, скрол надолу
Защо се чувстваме безпомощни?
Хубавото на чувството за самосъхранение е, че се обажда точно, когато не знаеш как да се самосъхраниш. Чувството за вина и недостатъчна квалифицираност в професията родител така бяха ескалирали, че разумът ми ме „взе в ръце“.
Първо поговорих с приятели и се оказа, че те също делят домовете си с невидимото присъствие на духа „пълен провал съм като майка/баща“. Нещо повече – нахалният съквартирант се оказа повсеместен семеен придружител. Приех знанието за общовалидността му като първа стъпка от личната си самотерапия. Може би това, че изпитвам подобни чувства, в крайна сметка ме правеше човек. А не морска звезда. Течението на мисълта ми ме отведе и до вероятното ядро на проблема.
- Знаем, че няма перфектни хора, но много се стремим да бъдем перфектни хора. Сякаш се опитваме да заобикаляме разочарованията и минорните чувства. Искаме да побеждаваме. Повече отколкото (се) губим. Съвършенството е цел. И хем знаем, че е имагинерно, хем го дирим през девет планини, в десета.
- Не знам за вас, но аз започнах родителството с нереалистични очаквания. „Няма да крещя“, „Моето дете ще е спокойно“, „Винаги ще намирам начин да съм щастлива“, „Животът ти е същият, но просто има още един човек“. Ей такива лековерни слова изричах, докато хормонът на бременността се покачваше правопорционално с големината на тумбака ми. След раждането обаче недоспиването задраска като с черен маркер фалшивото усещане за благоденствие и берекет.
- По нашата територия се шири вярването за успешност, ако си „семеен с едно/две деца“. Сякаш родителският и партньорският статус вървят за ръка с някаква народна верификация, че си прокопсал в живота. Има едно силно напрягащо вглеждане кое тикче си отметнал и пред кое още се кумиш.
Провалът като творчески процес
Ако само онзи, който не работи, не греши, значи само този, който не е бил родител, не се е провалял. Да знаеш един ден, че детето ти някога не е обичало да яде банана, отделен от обелката, е част от опита на родителския процес.
Днес всеки път, в който се чувствам безпомощна, знам, че това е окей. Не вадя бележника и не си пиша двойка. Онова, което се уча да прилагам, е да давам внимание на себе си. Ако съм на ръба и има как да се случи, излизам сама и вървя из квартала, докато ядосаната ми енергия не спре да е съизмерима с тази на Соник.
Да не можете да се сдържите понякога, да ви е писнало да повтаряте, да не ви идва в ключов миг на ума прочетената оня ден фраза от наръчника за ефективни родители, звучи като голям хаос. Но всъщност е в реда на нещата. И по тази причина, имам нова цел във въображаемия си списък за важни родителски дейности – да науча детето, че няма нищо лошо в това понякога да не успява.
„Чувствам се пълен провал като родител!“ може би не е толкова лоша мисъл. По-скоро е лична нагласа към очакванията ни за нас самите. А те вероятно са големи, защото искаме най-доброто за децата си. Което ни прави страхотни родители!
