Днес в Майко Мила е Люба Късова с великолепен спомен за своята майка Татяна. Благодарим ѝ от сърце за стоплящия душата разказ и го споделяме и с вас, за да изпитате същата емоция и да ви видим как си бършете тайно сълзите пред екрана.
Топли зелени очи. Мека застаряваща кожа. Мъдра благородна усмивка. Закриляща прегръдка. Мирис на дом, усещане за уют, сигурност, хармония и спокойствие.
Това усещам, когато мама обгърне ръцете си около мен и ме притисне силно. Предавам се напълно и доверчиво се отпускам в прегръдката ѝ. Аз съм дете, свързано с майка си. Аз съм и зряла жена, свързана с любовта. Чувствам се сигурна и изцяло обичана, освободена от всякаква отговорност и присъди. Давам си сметка, че това е най-добрата визуална медитация, която някога ще изживея.
Като дете израснах в много различни, дори поляризирани светове – светът на комунистическа България, на модерна капиталистическа Швейцария, на разкъсания от конфликти Афганистан, на гладна Етиопия и на бързо развиваща се Гана. Моят собствен свят беше поляризиран – от два различни и противоречащи си образа за мен самата, които бяха създадени от двама любящи родители, които ме възприемаха по много различен начин.
Баща ми много искаше да съм щастлива, но се тревожеше заради моята твърде откровена, силна и сприхава личност, която му се струваше крайно неподходяща за момиче и несъвместима с щастието на една бъдеща жена. Татко беше човекът, който ме научи как да се боря за любовта, за това да бъда обичана.
Майка ми, от друга страна, виждаше светлина в мен там, където другите виждаха тъмнина. Тя таеше по-големи надежди за мен, отколкото аз за себе си. Тя ме обичаше просто защото съществувах. Мама ме научи на безусловна любов.
Преди година участвах в курс „Наследена семейна травма“, който се водеше от световноизвестния експерт по наследени семейни травми Марк Уолин. Една вечер по време на обучението Марк помоли всички присъстващи да затворят очи и да си представят, че майките им правят три напористи крачки към тях и спират точно пред лицата им, гледайки ги право в очите.
За моя изненада се оказа, че повечето от над двеста участници в курса, хора от различни краища на света, изпитаха физически и емоционален дискомфорт, когато бяха изправени пред внезапната близост на своите майки. Изследванията на Уолин от последните десетилетия стигат до заключението, че по-голямата част от нас в някакъв момент от своето детство преживяват рязко прекъсване на връзката с нашите майки (дори и да е за малко), което води до страх от интимност в зряла възраст.
Когато аз затворих очи и си представих как майка ми навлиза в личното ми пространство, се развълнувах като малко дете, въодушевено от дългоочаквана среща. Във въображението си започнах да подскачам нагоре-надолу от радост, когато видях майка си толкова близо до мен.
Нейната любов изпълни цялото ми тяло с топла енергия, така както слънцето бавно изпълва стаята със светлина при изгрева си рано сутрин. Това топло чувство обаче скоро отстъпи място на чувството на дълбока тъга, породено от осъзнаването, че майка ми я има завинаги само в моето въображение, че само там тя е жива.
Аз съм живяла много по-дълго време без майка си, отколкото с нея. Тя загуби битката си с рака, когато бях в късната си тийнейджърска възраст. Сълзи изпълниха очите ми, но аз ги приветствах. Познати са ми неканените посещения на скръбта, които с годините оредяват, но винаги обсебват цялото ми внимание, когато ме споходят.
Предадох се на тази моя добра позната с очакване тя да отмине, да продължи напред. И тя го направи, както винаги. С годините съм се научила да намирам утеха в неизбежността на посещенията на тази мощна, но преходна емоция, която наричаме скръб.
След курса на Марк Уолин вече не приемам нежната си връзка с отдавна починалата ми майка за даденост. През онези вечери осъзнах, че твърде много хора никога не съумяват да изградят солидна интимна връзка с майките си. Тогава си дадох сметка, че съм имала повече време с моята майка за 19 години, отколкото голяма част от хората през целия си дълъг живот.
Сред всичките ценности, противоречиви очаквания и истории, поляризирани светове и системи, в които съм израснала и живея, винаги мога да намеря убежище и утеха в топлата прегръдка на майка ми. И до ден-днешен, толкова години след смъртта ѝ, мога да се отпусна, обгърната от нейната любов и човешка доброта. Единственото, което трябва да направя е просто да затворя очи.
