fbpx
И аз съм човек

Че ти от какво си уморена? По цял ден киснеш в паркове и градинки!

18 май 2016

Всяка майка си има любими обобщения, излизащи от загрижената уста на близки и недотам близки хора, които вероятно искат да я окуражат, но вместо това често постигат точно обратния ефект – напрягат я и я фрустрират още повече.

Аз лично си имам две.

Първата е прокобата „Майка не се става лесно!“, която обикновено се изрича с наставническа въздишка от по-възрастни жени, на които майката е имала неблагоразумието да се оплаче – я от недоспиване, я от схванат врат, я от повърната тиква върху мокета.

Изразът има за цел да покаже на клетото същество, че животът му оттук нататък по атрактивност ще се доближава до този на крастав каторжник, изпратен да чука камъни в някоя кариера, но това не бива да го обезсърчава.

Напротив, съществото трябва да прегърне трудностите смирено, защото това е неговата СЪДБА. И в никакъв случай не бива да се отпуска и оплаква, камо ли да се стреми да се улесни по какъвто и да е начин. Колкото по-трудно ѝ е на майката, толкова по-добре се справя тя като такава. А ако вземе да се сецне или да се изсипе от зор, направо ще се изстреля във висините на класациите на майките героини.

Нерядко компания на този израз правят тягостни спомени от късната пролет на 59-та година, когато по-възрастната жена е отишла да ражда сама, наметната с жилетка, прекосявайки пеша половината град, защото по това време тролей петица все още не е минавал по булевард „Ленин“.

Второто ми любимо обобщение е в другия край на ска́лата на оценка на майката и нейните задължения.

Уж невинното „Ама, ти от какво си уморена – нали по цял ден ходиш по паркове и градинки?“ съдържа тънък намек, че майката няма какво да се прави на заета, защото на всички е ясно, че тя спи до 10 часа, след това се лакира, обядва пъстърва на пара и следобед се загнездва в градинката, където изучава португалски език със самоучител в ръка, докато детето спи в количката.

Подмолното твърдение, че майката няма никакви съществени трудности, ходейки на РАЗХОДКА, е толкова несправедливо, че заслужава да му бъде направена публична дисекция, което и ще сторим точно сега.

И така, вече имате бебе.

Преминали сте през първите параноични седмици, в които сте го извеждали по график, увито в пет одеала и космонавт, и задължително в компанията на мъжа си, и нещата са започнали да се връщат постарому – за другите, не за вас.

Вие, понеже майка не се става лесно, сте започнали работа в безкраен моноспектакъл, в който едновременно играете ролята на млекодайно добиче, съдомиялна и клоун в следната последователност: добиче през 3 часа, съдомиялна през 4 часа, клоун – денонощно.

Разбираемо е, че в този непрестанен кръговрат от обслужващи дейности имате нужда и от някакво разнообразие като да идете до магазина за грах или нещо много по-авангардно като РАЗХОДКА. Ходенето до магазина за грах е ужасно интересно и вълнуващо, но в общи линии се изчерпва с отиване до магазина, взимане на грах и връщане обратно вкъщи. Като го направите три пъти, разходката започва да изглежда като един гигантски диамант на развлеченията.

Ето обаче какво ни коства тя (колкото и да е невероятно – много повече истинска работа, отколкото безгрижно развяване по тучни алеи).

Физически сили

Не знам как е в другите градове, но „разходката“ с количка в София е като състезание по силов трибой. Настилките в този град наподобяват антиматерията, която учените в ЦЕРН уловили за цели 1000 секунди, след което тя им помахала за чао и изчезнала с проблясъци, частица по частица.

Същите са и тротоарите. Таман успееш криво-ляво да ги уловиш и те изчезват, и докато се усетиш, вече си се стоварила, с все количката, в шахта без капак, или количката е заседнала в дупка между изкъртени плочки, или пък си настъпила плюещо паве, което, досущ люта индийска кобра, щедро облива глезените ти с кал.

Добре че е необятната детска чанта, съдържаща килограми мокри кърпички без алкохол, с които да се забършеш отгоре-отгоре и чевръсто да продължиш (все пак си тръгнала на РАЗХОДКА), само за да се наденеш на следващото препятствие –

рампи в подлез

Моят път, ако реша да ходя пеша, винаги включва преодоляване на подлеза на метростанция „Сердика“ – първата метростанция в България. Там, както всички майки много добре знаят, няма асансьор нито от перона до подлеза, нито от подлеза до Горната земя. Това означава, че или трябва да молите населението да ви пренася кервана по стълбите, или се хвърляте сами и се надявате да не си счупите крак и да трябва да ви спасяват така, както спасяват бедстващи жирафи по Animal Planet – с хеликоптер и огромна брезентова носилка.

Хубавата новина е, че асансьори вече има от другата страна – пред ЦУМ и пред бившия „Шератон“, които само през първия месец от живота си се развалиха едва три пъти.

Психически сили (нерви)

След като някак сте се докопали до някой парк или градинка в сравнително приличен вид – не много кална и не много потна, започва същинската РАЗХОДКА, която хората си представят така: вие кръстосвате крака на удобна пейка, пиете кафе и ядете чийзкейк, а детето спи.

Какво всъщност се случва?

Предстои ви тежък работен ден, който започва с това, че детето вероятно всеки момент ще поиска да яде и в зависимост от това какво яде:

1. ще се опаковате с шалове и кърпи като някакъв миндер и в следващите 30 минути ще го кърмите максимално тайно

2. ще започнете да приготвяте мляко – с топла вода от термос, кутийка със сухо мляко и шише (ако забравите дори и едно от трите, храна няма)

и 3. ще отворите оранжево пюре, което сте сготвили сутринта, ще го поднесете на детето, то ще го изплюе по якето си, количката и вас, след което ОТНОВО ще обядва солети.

РАЗХОДКАТА продължава със смяна на памперси (в количката или директно на тревата), което е най-трудно при едногодишните деца, защото наподобява някогашните пехливански борби. Те искат да се изтръгнат от хватката ви и да тичат голи по площадката, вие крякате „СТОЙМИРЕНИПРЕСТАНИДАКРЕЩИШ!!!“, а случайните минувачи стоят на безопасно разстояние отстрани и правят залози.

В зависимост от възрастта на детето разходката продължава по два начина:

1. Приспивате го чрез енергично бутане на количката, с умерено до бързо темпо, до постигане на желания ефект и след това или продължавате да тичате като щраус още 2–3 часа, за да не се събуди, или, ако сте супер късметлийка, свивате гнездо на някоя пейка, скривате се зад слънчеви очила и заспивате и вие.

Моето дете е от първия тип (събуждащо се при всяко спиране) и смело мога да кажа, че съм се тътрузила стотици километри, включително и на минус 15 градуса, когато то хибернираше като мечка в количката и спеше с часове, а аз подскачах и се надявах да не се напикая в снега.

Защото едва ли някой се е замислял по въпроса, но в София има точно 2 (ДВЕ) тоалетни, в които може да влезе майка с количка – в Южния парк и в Борисовата градина. Тоест, ако сте някъде по средата, или хуквате към едно от тези места и гледате да не се опикаете на някой светофар, или рискувате и влизате в кафене, молите персонала да ви наглежда детето и поставяте нов рекорд по скоростно облекчаване. Или си купувате памперси за възрастни и си пикаете на воля, когато и където ви напъне нуждата.

2. Завеждате го на детска площадка, където:

  • пускате детето и то моментално хуква към най-силно люлеещата се люлка, за да може хубаво да се халоса по главата и да реве 30 минути.
  • изтръгвате го от люлката и с много увещания го влачите до пързалката, където има още тринайсет деца на възраст от 3 до 8 години, които се блъскат, подскачат и бутат, а в подножието на пързалката стоят съответните родители и крещят: „ИЗЧАКАЙ МОМЧЕНЦЕТО ДА СЕ ПУСНЕ“, „НЕ ГО БУТАЙ, ЗАЩО ГО БУТАШ!!“, „АЙДЕ ПУСКАЙ СЕ ВЕЧЕ И ДА СИ ХОДИМ“. Вие също крещите – „ВНИМАВАЙ, НЕ ХОДИ ТАМ, ЩЕ ПАДНЕШ“ и „ЕЛА ТУК, СЕДНИ И СЕ ПУСНИ“. Всичко се повтаря от пет до петдесет пъти.
  • то пак хуква към люлката, която в тоя момент е свободна, забождате го в нея, а вие използвате случая да си оправите сутиена, който ДОСТА се е разместил от цялото търчане.
  • 5 минути по-късно то вече не иска да се люлее, затова го пускате, то се завира в пясъчника, взима нечия лопатка и почва да си тъпче пясък в устата.
  • собственикът на лопатката започва да реве, отстрани се събира консорциум от майката на собственика и майката на нарушителя и започват високоинтелектуални разговори. „Върни лопатката, аз ще ти дам гребло“, „Остави детенцето да си поиграе малко, ето ти кофичка“, „вашият на колко е“ – „на една и три месеца“ – „о, изглежда по-голям“ – „да, всички го казват“ – „айде върни вече лопатката и да ходим на влакчето“, „ПРЕСТАНИ ДА ЯДЕШ ПЯСЪК!!“. Това продължава между половин и един час, или докато свърши пясъкът в пясъчника.
  • следва свободна РАЗХОДКА из парка със скоростта на много възрастен охлюв, ровчене на пръст, дъвчене на фасове, бъркане в кофите за боклук, събиране на камъчета, капачки от бира и мазни амбалажни хартии. Прокрадват се заплахи от ваша страна „аз си тръгвам, айде, чао-чао!“, на което детето отговаря със светнал поглед и енергично тръгване в противоположна на вашата посока, вие започвате да тичате, то се окрилява от това, че го гоните и също започва да тича, вследствие на което
    1. пада в локва и заприличва на прана котка
    2. пада на асфалта и си нащърбва зъб.
    При всички положения гонитбата завършва с рев и нов кръг от пехливанските борби – този път за натикване в количката, където ревът може да продължи с часове, освен ако не раздадете солети.

Ето така, няколко часа по-късно, една мърлява, рошава, потна и изтощена сянка със стремителна крачка напуска парка и бърза да се прибере вкъщи, където да търка с антибактериален сапун ръцете, ровчили в кофи, пясъчници и пръст, да се опита да сглоби нещо супер привлекателно за ядене, което детето няма да пожелае да яде, да отвори петия пакет солети, да измие отново детето, да го приспи за рекордните 38 минути и най-накрая, някъде към 10:30, да се изпружи полуумряла на някой диван, където да се опита да си почине от разходката, за да може на другия ден да я повтори в същия ред.

Така че следващия път, когато някой учудено ви попита защо сте уморени, след като киснете по цял ден в паркове и градинки, не се сърдете, а го поканете с вас на разходка. Мога да се обзаложа, че повече няма да чуете този въпрос.

Красимира Хаджииванова

Съосновател и редакционен директор на Майко Мила

всички статии на автора
Споделете статията
cross