След броени дни в София ще се проведе първенство по хокей на лед. Да, далеч е от блясъка на олимпийските игри или световното първенство. Става въпрос за група 2, дивизия Б. И не за мъже, а за жени, и то до 18 години. И тъкмо това ни дава великолепна възможност да се срещнем с тези български момичетата, които по неведоми пътища са избрали един ултра непопулярен за България спорт. Той най-вероятно никога няма да ги направи звезди в национален мащаб. Но това не означава, че не заслужават същата любов или внимание, която получават гимнастичките, например. И затова, ето ги - част от специалните български момичета, които обичат хокея.
Как се влюбваш в хокея
“Моя съученичка ме покани да я гледам на тренировка по хокей, бяха само 4 момичета, които тренираха, и събираха още, за да се сформира отбор. Още на другия ден бях на тренировка. Случи се непосредствено, след като спрях плувната си кариера и търсех отново надпреварата и усърдните тренировки. Идеята за отбор, за ново начало ме грабна още тогава и вече повече от 15 години не съм спирала да мисля и живея с това”, казва треньорката Стефани Стоянова, която е и капитан на националния отбор за жени. За нейно щастие тренировките по хокей са вечер, което ѝ оставя време да работи като инженер.
Тя привлича нови играчи и понякога е един от първите хора, окуражаващи ги да се качат на кънки. Както се е случило с Моника Недялкова например. “Когато бях в детската градина, сегашният ми треньор дойде и ме покани да участвам в програма, чрез която да се науча да карам кънки. Отидох и ми хареса изключително много. Следващата година, вече в първи клас, отново се включих в същата програма и след като тя приключи, ме попитаха дали искам да тренирам хокей на лед. Тъй като на всяка тренировка наблюдавах как по-големите играчи правят различни упражнения, подават си, шутират и ми изглеждаше доста забавно, се съгласих и оттогава започна историята ми с хокея”, разказва Моника.
Капитанката Мария Руневска е започнала с фигурно пързаляне. “Хокеистите винаги са ми били много по-интересни. Като ходихме на свободни тренировки с моите приятели, те караха хокейни кънки и бяха по-бързи от мен. Аз, разбира се, си мислих, че е от кънките и поисках хокейни кънки. Месец по-късно започнах да тренирам хокей на лед”, спомня си тя.
Симона Аспарухова има друга рецепта. “Едно момиче се влюбва в хокея, когато разбере, че е малко аутсайдер. Тези игри, на които си играят момичетата, не са и толкова забавни. Тези на момчетата - тичането, гоненето - всичко е по-забавно. Така, когато стъпиш на леда, просто знаеш, че е твоето признание”, казва тя.
А понякога е семейно. “Братовчедите ми тренираха хокей на лед. Поканиха ни със сестра ми на една от тренировките, за да пробваме колко точно е хлъзгав ледът… Беше „любов от първо пързаляне“. Харесвам динамиката на този спорт, защото той изисква непрекъснато усъвършенстване на различни умения и качества – скорост, сила, ловкост, съобразителност, самообладание, тактика, хитрост, доверие, отговорност и грижа към съотборниците ти”, разказва Калина Димова.
Каква е подкрепата от семейството
Има спортове, които вървят с предразсъдъци, че не са за жени. За щастие на в този отбор това не важи. Няма нито една, която да не е подкрепяна от семейството си . “Всички, които ме познават, знаят колко важна част от живота ми е хокеят. Семейството ми не е спирало и за миг да ме подкрепя и да е съпричастно с всяка победа, загуба, трудност и успех”, казва Стефани Стоянова. “Семейството ми се притеснява, но и ме подкрепя”, казва Рая Митрова, която отскоро се занимава с хокей. “За съучениците ми е доста интересно и странно, когато чуят какво спортувам, защото почти никой не знае, че има такъв спорт в България, нито пък са чували какво точно представлява”, добавя Моника Недялкова. Мария Руневска пък е организирала агитка от съученици, която ще вдига шум с тъпани и вувузели на предстоящото първенство.
“Всички много ме подкрепят и се гордеят, че съм от малкото момичета в България, които играят хокей. Хокеят владее сърцето ми и всички жертви в негово име си струват”, казва Поля Петрова.
Животът извън хокея
“Понякога има моменти, в които не можеш да издържиш – от училище отиваш на тренировка, след това се прибираш вкъщи да пишеш домашни, не можеш да се наспиш, уморена си през целия ден, а те чака същото нещо ден след ден. Но страстта към играта винаги взема превес и помага да понесеш по-леко трудностите. Засега не съм решила как ще продължа живота си, но смятам да запиша история или право в Софийския университет. Но ще продължавам да тренирам хокей на лед”, категорична е Моника. Ангелина Димова също е на подобен етап: “Мечтая да стана много, много добра, да спасявам много голове и винаги да печеля с отбора ми. Освен това уча архитектура и искам да стана добра и там”.
Симона е по-смела. “Моята мечта е да стана професионална хокеистка. Много тренирам и се боря да сбъдна мечтата си. Хората, които ме познават, знаят, че като си наумя нещо, го постигам”, казва тя.
Мария Руневска дори обмисля опцията да използва хокея като трамплин за стипендия в чужбина. “Процедурата е същата като с другите спортове. Трябват TOEFL, SAT, постижения, успех в училище. Много искам да уча в Бостънския университет. Ще видим дали ще се получи”, казва тя. Бостън Прайд всъщност е най-силният женски хокеен тим в Щатите и споделя една зала с Бостън Брюинс, които пък са един от най-големите отбори в Националната хокейна лига (НХЛ). За Мария сме писали и преди - когато спечели бронзов медал от Зимните младежки олимпийски игри в Лозана.
Кой плаща
Не е тайна, че в по-малките спортове в България, почти всичко се осигурява от тези, които ги тренират. Както не е и тайна, че в много спортове екипировката е в пъти по-скъпа от други - както при хокея. “До 16-годишна възраст момичетата тренират в избрани от тях клубове, където плащат месечна такса. Тренировките на националния отбор са безплатни, но дотам. Екипировката, възстановяването, кондиционната подготовка е за собствена сметка”, казва Стефани Стоянова. “Със семейството ми преглеждаме сайтове, поръчваме екипировка от Финландия, Австрия, Германия, когато е на промоция или с големи намаления, или гледаме за екипировка втора употреба”, допълва Моника Недялкова.
Какво може да се подобри
От какво се нуждае хокеят в България? "От още пързалки и съответно повече момичета и момчета, които да го практикуват, за да има конкуренция и развитие”, казва тренер Стоянова. Мнението ѝ е споделено от момичетата. Всички искат повече пързалки. “Като цяло базата за трениране на хокей на лед в България, особено спрямо някои други държави, е доста зле. Има много малко пързалки в страната и ако някой, който не живее близо до София или Варна, иска да тренира нашия спорт, ще му е много трудно, тъй като ще трябва да пътува, и то всеки ден. И накрая просто ще се откаже от тази мечта”, обобщава Албена Павлова.
Всъщност момичетата тренират едва на две пързалки и едната от тях от години не се поддържа. Условията на нея се влошават постоянно. Това съвсем естествено може да убие дори и най-упорития ентусиазъм. Макар че засега в редиците на националния отбор за жени до 18 години няма такава тенденция. Доказват го самите те - с отговорите си. И с това, че дори и като няма лед, не спират да тренират.
Но не е да няма горчивина. “Хокеят не е популярен тук, особено пък за жени/момичета. А много ми се иска повече хора да знаят за нас и да идват да ни подкрепят, защото усилията и времето, което отделяме за подготовка, не са по-малки от тези, които останалите спортисти полагат. Тъжно е хората да се изненадват, че в България има държавно първенство и национални отбори по хокей на лед”, казва Калина Димова.
Дни след интервютата и дни преди старта на турнира момичетата играят контрола с Нова Зеландия. Печелят с 4:2 и така успешно сефтосват новите екипи. Не е зле за отбор, който за първи път се събира през пролетта на миналата година.
А какво правим с боя?
Сигурно сте чували или виждали, че понякога по време на състезание хокеистите свалят каските и влизат бодро в бой един с друг и всеки с всички.
Защо се бият ли? Отговор няма, но го правят, откакто има хокей на лед. Първото правило за забрана на боя влиза в сила през 1922 г., но, естествено, не се спазва. Още повече в НХЛ не наказват играчите, ако се посбият, а само ако има брутална размяна на удари. Съответно всеки отбор си има enforcer, чиято роля се свежда до това да набие съперников състезател. Причини бол - защото е много добър, защото много те дразни, защото е вкарал гол, защото е бил по-груб със звездата на твоя отбор или просто защото преди година те е погледнал накриво.
Жените, обичащи хокея, далеч не са толкова агресивни, колкото мъжете. Нито едно от нашите момичета не е участвало в хокеен бой. Макар че… “Виждала съм на на живо, точно пред мен”, казва Ангелина Димова. И “ако някой от другия отбор посегне по някакъв начин на наш съотборник, ние винаги бихме го защитили, дори това да доведе до спречкване и наказание”, добавя Албена Павлова.
Програмата на нашия национален отбор
- 26.01, 20:00, Естония
- 27.01, 20:00, Казахстан
- 29.01, 20:00, Нова Зеландия
- 31.01, 20:00, Исландия
- 01.02, 16:30, Белгия
Всички мачове са в Зимния дворец на спорта
Перчат ли се колко добре се пързалят
Авторът на тези редове изпитва страх от пързалянето с кънки, но се насилва да води децата си по пързалки. Но големият въпрос при хокеистките е дали се перчат с това колко са добри.
Стефани: Хаха, определено не. С удоволствие бих отишла с всеки мой приятел, който не може да се пързаля толкова добре, за да му помогна.
Моника: Не, не се перча и няма смисъл от подобен вид демонстрация. Всеки е добър в различно нещо и всеки може да се научи.
Симона: Разбира се. Не само с пързалянето, а с всичките си качества. Хокеят е труден спорт, защото изисква много елементи. Фокус, физическа сила, бързи рефлекси, баланс, бърза мисловна дейност, работа в екип и т.н. Ако си хокеист, ще ти се отдават и други спортове.
Поля: Не, пред никого не се перча.
Ангелина: Да, разбира се. Кой не го прави.
Албена: Винаги когато съм на ледена пързалка, съм една от тези, които карат най-добре, и не мога да кажа, че това не ми харесва. Даже е много полезно, когато някой мой приятел не може да кара и му трябва помощ.
Рая: Не.
Калина: Никога не съм се хвалила с това, че мога да се пързалям по-добре от някого. Всеки може да се научи и винаги бих помогнала и показала, ако има желаещи.
Мария: Ооо, да! Като ходим със съученици, много ясно, че се перча. Това е умение, което не се добива ей така. Нужно е много труд, постоянство и часове лед, за да караш добре.
Най-хубавият и най-тежкият момент в хокея
Стефани: Най-хубавият момент е този, в който слушаш химна на България, прегърнат с целия отбор след победа. Най-тежкият момент беше в последния сезон, когато травма ме извади от възможността да играя на световното седмица преди началото му.
Моника: Участието ми в Балканския турнир, проведен през април 2022 г. Тогава моят отбор, включващ играчи от Хърватия, Сърбия, България и Гърция, спечели златните медали. Освен това преди няколко години играх за женския национален отбор в приятелски мачове със Сърбия. Имала съм доста тежки моменти, особено когато от нападател станах вратар. Присмиваха ми се, шегуваха се колко много голове са ми вкарали и ми казваха, че не ставам за вратар. Преди около година и половина някои от съотборниците ми заявиха, че аз само им преча и че могат да се оправят и без мен, но на практика, когато започна първенството се оказа, че не е така и им се наложи да преосмислят позицията си и да ми се извинят.
Симона: Най-хубавият момент е, когато преди мача пътуваме в автобуса и слушаме музика. Тогава не сме просто едни случайно събрани момчета, а семейство. Най-лошият момент беше на миналото световно първенство на жените, когато нямах възможност да играя. Гледах как моите съотборнички играят, но не можех да им помогна - това беше просто отвратително.
Поля: Най-хубавият момент е когато целият труд, който сме положили, се показва по време на игра и когато някоя от нас отбележи гол. Най-тежкият е, когато губим от отбор, който не полага същите усилия като нас.
Ангелина: Може би един от най-хубавите засега е, когато се преместих в новия си отбор и направих първата си победа с тях. За най-лош - може би когато заминах в Германия за малко и после всички (без най-добрите ми приятели от там) ми обърнаха гръб и не се държаха добре мен.
Албена: В хокея събираш хубави спомени с отбора, които остават за цял живот. Като с всеки друг спорт, рано или късно, трябва да се разделиш с него и най-тежко би било, ако това се случи заради контузия.
Калина: Най-хубавият момент беше, когато миналата година имах възможността да участвам в първото си световно първенство като част от националния отбор за жени. Чувството да сложиш екипа на България и да представяш страната си е неописуемо! Най-тежкият момент бяха поредица от травми, които трябваше да преодолея и които ме извадиха от леда за дълъг период. Наложи се няколко пъти да започна от началото.
Мария: Най-хубавият момент започва с първата стъпка на леда за деня. Ако денят ми е минал много зле, стъпването на леда е единственото нещо, което го оправя. Най-тежкият за мен беше краят на юни - имах контузия и не тренирах цяло лято.
