В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Пишете ни и нека всичко е любов, че аман от други работи!
„Много любов нося в мен, затова реших да я споделя с повече хора. Прочете, надявам се, да усетите душата ми, бъдете живи и здрави и най-важното – обичайте!“ – това ни пише Мариета Милева, която ни изпрати свои текстове за конкура.
Бяла стая
Бяла нощ
Бели чакали
Бяло вият навън
Белите ти ръце
По бялата ми шия
И белия звук на чаши
Бял чаршаф,
Изтъкан от бели мисли
Бял дим
На бяла цигара
Бялата ми риза
По бяла вода
От преплетени бели пръсти
Бели звуци на китара
И бял гълъб на кацнала светлина
Бели сънища
Като бял мираж
Бяла котка
Бели конци запрела
Бели хлябове изпечени
За бели дни,
Поляти с бели сълзи
И бяла роса
В една бяла смърт
Предадох Богу дух по обед…
Чудех се точно как да го напиша. Умрях ли, споминах ли се, предадох Богу дух ли.... Все тая, отидох си от тоя свят. Спокойно си отидох, на обед легнах да дремна, беше някак тихо около мен, по едно време ми стана леко студено и не се мъчих хич, отлетях. Толкова съм се молила на Господ за този момент, че той ме чу, почувствах някакво облекчение, топлина, даже сила сякаш, стопиха се предметите около мен, мина нещо като мъгла и през прозореца дойде лъч светлина, обля ме цялата и се понесох… Друго не си спомням..
Защо мога да го разкажа ли… Ами, защото си стоя тук, на тъмно в ъгъла на стаята, гледам тялото отстрани, стоя кротко, тихо, бездиханно и гледам да не преча. Има още време за оня свят. Стоян се разхожда нервно насам-натам, пуши и не може място да си намери. Когато ме видя изстинала, прекръсти се и ме взе на ръце, сложи тялото ми върху два стола и веднага излезе от стаята. Сега се мотае безпаметен и от време на време ме поглежда и обръща глава. На мен ми идва да го погаля по главата, но не мога, поне гледам да не преча, затова съм се стаила в ъгъла, знам, че не му е лесно, но то никога не му беше лесно с мене, дърво си бях аз и дърво си останах, но от ония, дето вътре имат сърцевина, мека и здрава…
Моля се – дано ме подреди добре за пред хората, имам си оставени дрехи за из път, но ми се иска поне да ме среши, но дали ще му стигнат силите, не знам. Имаше до нас една баба, като умря, а тя беше подредена бабичка, спретната, чиста, мераклийка беше, та, родата я погреба с все мустаците, че и брада даже имаше. Тогава си рекох, опазил ме Господ, дано поне мен ме нагласят за пред хората както трябва. Казах си и за гробището, но за това забравих да му кажа…
Тихо е. И Борко го няма… Кучето де, не го виждам, не го чувам, сякаш е потънал вдън земя, те, кучетата много усещат, сигурно е затаил дъх някъде. Много се обичахме с него, сигурно ако страдам там, горе, той ще бъде моята най-голяма земна тъжба. Кучетата имат големи сърца, по-големи от хорските, така съм ги усещала винаги.
Преспах някак си в тъмната стая и на другия ден ме понесоха към гробището…
Сложиха ме на каруцата и се заклатихме нагоре, то не е далеч, но е леко стръмно към него, минава се по един коларски път, криволичи в горичката, катери се бавно и чак тогава се стига до гробището. Колко пъти съм минавала по този път, вече не си спомням, много пъти бяха. Няма да забравя първия път, когато минах по него, беше есента, късна есен, тук-там имаше още необрулени ябълки, шипки, гората тиха, на едната кривина течеше вода като от стомна, пийнах малко водичка, много ми се услади, такава вкусна вода не помня откога не бях пила.
Вървяхме заедно със Стоян и си говорехме. Той искаше наведнъж да ми покаже всичко наоколо. Толкова беше горд и обсебен от това място, все едно беше роден тук, а не живееше само от няколко месеца. Кроеше планове, все едно ще събори света и ще построи нов свят, говореше в множествено число, и мен ме слагаше там, при него. Стана ми хубаво, хванах го за ръката, да вървим заедно нагоре, времето беше приятно, топло. Борко подтичваше насам-натам, но с единия крак леко накуцваше и го изчаквахме да ни настигне. После ще ви разкажа и за него, нека сега да вървим нагоре…
Хубаво ми беше, обливах се цялата, аз съм си такава – като е хубаво, на мен ми става по-хубаво, като е лошо – на мен ми става дваж по-лошо. Добавям си моите си работи отвътре, дето идват. Хората са различни, аз съм такава, да притурям още към всичкото… Може и историята да не е същата като за другите, но аз ще ви я разкажа такава, каквато аз я знам, защото всеки разказва неговата история, неговата проста истина за живота.
Поизмъчих се първия път, докато стигнем билото, а Стоян – още повече от мен. Пръхтеше като вол, беше едър човек, с едро, тромаво телосложение, но то сякаш му отиваше, а още повече отиваше на природата наоколо. Не можех да си представя, че друг човек би живял на това пусто и сурово място, на него много му прилягаше някак, беше му по мярка скроено, а и той за него. Винаги ходеше леко разгащен, всичко по него стоеше накриво и настрани, сякаш така го слагаше, просто обличаше първото, което му е пред очите, а в главата му все други неща, не обръщаше внимание кое, как, къде. В главата му се блъскаха други проблеми и такъв трябваше навярно да го приема, но не ми се получи. Но да не изпреварвам нещата.
Когато се изкачихме на билото, ми спря дъхът, буквално, беше повече от незабравимо.
Гледах, гледах, сякаш онемях, останах без думи, поемах въздуха, слънцето, цялата шир, планината се разстилаше като на длан, гъвкава като върба, извита като снага, плавна като река. Гробището беше точно там, на най-горната точка, беше само една педя, но подредено, надгробните камъни бяха обвити в мъх, но стояха достолепно, редяха се малки храсти, чемшири, някак благо беше, равно, тихо, спокойно. Гробището беше от долната страна на пътя, от горната страна имаше нива, заградена с плет. Вързахме Борко за едно дръвче, за да седнем спокойно и да се порадваме на слънцето. И тогава, точно тогава си казах, че искам да ме заровят тук, като умра.
Знае ли човек кога и къде ще умре, не знае, но не знам защо ми дойде наум, че искам тук да ме заровят. Човек не може да знае кога ще умре, но не може да знае и какво ще му дойде в главата, не може да сложи ключ на главата си и да пуска само онези мисли, хубавите. В главата му идват всякакви и като мухи бръмчат, понякога са толкова досадни, че няма сила, която да ги изгони оттам.
После забравих за тази моя мечта, но след време пак ме споходи мимоходом и един ден му казах на Стоян:
„Искам да ме погребеш на онова гробище, там горе, да знаеш.“
Той не е от тези, които се впечатляват от подобни приказки, минало-заминало за него. Даже си мислех, че не ме е чул, както се случваше често. Но ето на – видях, че нещо му е влязло в главата, защото когато ме натовариха на каруцата и потеглихме нагоре, се успокоих, тръгнахме към онова гробище.
Бях увита в един кенар, точно затова си го бях приготвила него. Стоян порови в долното чекмедже на шкафа, намери го, внимателно го обви около тялото ми, седна и скри с ръце лицето си. Имаше дебели, груби пръсти. Боже, колко ги обичах тези пръсти, но това беше много отдавна. После даже ги намразих, но сега пак поисках някак да ме докоснат, за последно да ги усетя.
Него го достраша сигурно, защото бързо се дръпна и избяга от стаята. Заедно с Миньо, комшията, ме придържаха и ме сложиха на каруцата. Отпред вързаха коня на Миньо и се заклатихме нагоре. Даже и поп намериха, но не ми хареса попът – пил ли беше, нефелен ли беше, но едвам ходеше и си мърмореше нещо под носа. Не че съм харесвала поповете, никога не съм ги харесвала, а този съвсем не беше на място, но то никой не му обръщаше внимание.
Бяха само Миньо, жена му и Стоян. Моята Бела беше далеч, много далеч. Стоян ѝ се обади по телефона, за да ѝ каже, че майка ѝ вече не е между живите. Не знам какво му отговори тя, но разговорът беше кратък, не се наложи той да се мъчи да я успокоява или нещо подобно, затвори телефона и нещо се умисли, подложи длан на брадата си, погледна към тавана и се прекръсти. Това беше...
Положиха ме в разровената пръст. Имаше до нас две циганета, викахме ги от време на време да ни помагат, когато обръщахме двора да засеем малко картофи или домати. Стоян ги беше извикал да изкопаят гроба, едното бършеше очи и подсмърчаше – Георги се казваше, беше много милозлив и състрадателен. Борко винаги се радваше и подскачаше около него, когато се появеше на портата.
Другият, Тодор, беше скрит и мъчен, не говореше, не спореше, не се смееше, казваха, че тежко преживял смъртта на майка си, но иначе беше работлив и много сръчен. Той беше станал глава на семейството и носеше на плещите си всичките вкъщи. Вързаха ковчега с въжета и бавно го пуснаха вътре, Миньо и Ружа, жена му.
Хвърлиха малко пръст и дойде ред ред на Стоян.
Тежко се примъкна, краката му тежаха като олово, бавно се наведе, впери поглед в мен и заплака. Това беше първият и последен път, когато го виждах да плаче, сякаш тъмен облак дойде и се изля небето. Бършеше очи и виеше, без да отделя очи от мен. После изведнъж спря, сякаш се уплаши от себе си, прибра душата си. Стана, прекръсти се и бавно се отдалечи. Вървеше сам, само Борко климаше до него, моите две момчета вървяха надолу, към къщата, всеки сам за себе си, и тъжаха по своему за мен....
