Това е щастливата история на семейството на Уитли Кокси, която никак не започва щастливо, когато младата двойка започва да прави опити за дете. Само хора, които са се борили с невъзможността да забременеят, знаят колко тежко и изтощително - и физически, и психически, е цялото занимание. Уитли и Джарод обаче не се отказват, но им се налага да минат през доста перипетии, докато накрая им се случват буквално чудеса.
Винаги съм била от хората, които планират. Няколко месеца след като със съпруга ми се оженихме, решихме, че е време да започнем опити за дете. След като опитвахме няколко месеца, си дадох сметка, че не мога да планирам всичко.
През ноември 2015 г. вече бяхме опитвали безуспешно около година и затова отидохме на гинеколог. Надявахме се на някакви отговори, но не получихме много. Гинекологът ни насочи към клиника по безплодие.
Лечение на безплодието
През следващата седмица вече се подготвях за хистеросалпингография (процедура, в която се преценява състоянието на маточните тръби), а на следващия месец узнахме, че съм бременна. С Джарод бяхме страшно щастливи.
За съжаление радостта ни скоро премина в сълзи, след като направих спонтанен аборт няколко седмици по-късно. Това беше най-трудното нещо, през което бяхме минавали досега.
Изобщо не можех да разбера защо всички останали жени забременяват и раждат здрави бебета, само аз не можех.
През следващите две години взех безброй хапчета, минах през толкова процедури, вземаха ми кръв толкова пъти и всичко минаваше от посещение при лекар до посещение при лекар. Нищо не проработи. Бях съсипана. Чувствах, че разочаровам Джарод. Знаех колко много иска деца… И аз не можех да го даря с единственото нещо, което искаше повече от всичко.
През лятото на 2017 г. вече мислех за осиновяване. Обсъдих го с Джарод, но той не беше съгласен. Обикновено е много отворен към идеите ми, но този път беше различно. Спрях да говоря за това, но започнах да се моля Господ да промени мнението на Джарод и да ни даде възможност да осиновим, ако Неговата воля е нашето дете да е осиновено.
През ноември почувствах, че трябва да спра лечението за безплодие, но не исках да изпускам нещата от контрол. Малко след това Джарод ми каза, че иска да продължим напред и да се опитаме да осиновим дете. Бях шокирана.
Осиновяването
Започнахме целия процес по осиновяване с проучвания, домашни посещения, документи, посещения при лекар и ходене на курсове. Работихме здраво върху профилите си, за да може да получим одобрение. След месеци труд домът ни вече беше готов и отворен за бебе. Беше 1 януари 2018 г.
Когато обявихме, че ще осиновим бебе, имаше един коментар, който изпъкна: “Когато осиновите, ще забременеете. Случва се на всички”. Мразех този коментар. Хората не разбраха ли през какво минахме? Колко време сме се опитвали да имаме дете? Никой не знаеше дали ще се случи нещо такова. Това, че някой се опитваше да омаловажи трудностите, през които минахме, и решенията, които трябваше да вземем, много ме нарани.
През февруари 2018 г. бях насред стимулация за забременяване и просто си знаех, че не съм бременна. Пак започнах да се моля този път с идеята да получа някакъв знак дали трябва да спра с лечението за безплодие. Имах нужда нещо да ми подскаже, че правим правилното нещо.
Бях безкрайно притеснена, че съпругът ми ще ме помисли за слаб характер, задето искам да спра. Чудех се дали няма да реши, че се отказвам от общата ни мечта за деца.
Спиране на лечението
И тогава една сутрин се събудих и просто вече мислех по различен начин. Бях спокойна за всичко. Казах на мъжа ми, че приключвам със стимулациите и че не искам да ги правя повече.
Какво отговори ли? “Знам. Знам, че от известно време ти е писнало, но исках сама да вземеш това решение. Обичам те каквото и да става. Ти си най-силният човек, когото познавам, заради всички неща, през които мина заради нас.” Тогава осъзнах, че Господ си има план за нас, просто трябваше да Му се доверим.
До юни 2018 г. вече бяхме сменили осиновителските компании и къщат ни отново беше готова за бебе. През август ми закъсня. С 3 седмици. Съпругът ми ми каза да си направя тест, но аз се инатях. “Не, не съм бременна. Няма да давам пари за тестове.” Но в крайна сметка взех един. И бях БРЕМЕННА. Най-големият шок в живота ни!
Решихме да продължим с осиновяването, но ще се насочим към майки, които трябва да родят след мен.
На 24 октомври 2018 г. ни уведомиха, че има майка, която е избрала нас за родители на бебето ѝ. Терминът ѝ беше 3 седмици след моя и живееше на 14 часа път от нас.
Чувате ли ме? Разбирате ли какво казвам? След ГОДИНИ в опити да имаме дете, сега се оказва, че ще имаме ДВЕ! Приятелите ни планираха парти за разкриване на пола на бебето и на купона обявихме на всичко, че има майка, която ни е харесала за родители на нейното бебе. Трябваше да видите лицата на всички. Говоря ви за абсолютен шок за семейството ни и най-близките ни приятели! Както сме си само двамата изведнъж към нас ще се присъединят две момченца, и то само с месец разлика.
Раждането
Превъртам набързо до март 2019 г. Бременна съм в 36 седмица и лекарите решават, че трябва да извадят бебето, защото водите ми са спаднали ужасно много. Влизах в болница заради това през цялата бременност и бях готова вече да се срещна със сина ни.
Той се роди на 22 март. След 3 седмици и половина в интензивното отделение за новородени Джеб най-накрая си дойде вкъщи.
Имахме точно една седмица, за да се нагодим към живота с новородено, когато ни се обади адвокатът ни и ни каза, че е раждането на майката, чието дете ще осиновим, ще бъде индуцирано. НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН. Какво?!
Мислехме си, че ще имаме поне месец да се нагодим към живота с едно бебе, преди в компанията да влезе още едно новородено. Оказа се, че са ѝ изчислили термина грешно. Той е бил същият като моя и вече преносва със седмица. Главите ни направо избухнаха.
Още едно раждане
Приготвихме се колкото се може по-бързо и тръгнахме на 14-часово пътуване с каране през нощта, за да може да сме там, когато се роди второто ни момченце. Денят беше 25 април.
Пристигнахме в болницата половин час, след като той се беше появил и успяхме да се видим с рождената му майка. Тя ни подаде бебето и видяхме Портър за първи път. Имаше толкова много сълзи от щастие.
Прекарахме известно време с Портър и биологичните му родители, след това го запознахме с брат му Джеб. После дадохме възможност на родителите на Портър да се сбогуват с него. Изписаха го на следващия ден, а ние останахме още няколко дни, за да се финализира процедурата. След седмица вече беше официално наш.
Можете ли да повярвате, че сега сме родителите на две прекрасни момченца, които са родени само месец и няколко дни едно от друго?
Ще ми се да се върна назад във времето и да посетя Джарод и Уитли от 2015 г. и да им кажа: “Само се дръжте. Знам, че ви е трудно да вдигнете поглед от болка и притеснение. И по-трудно ще стане. Ще има изпитания, разбито сърце, борба с безплодието, която ще ви съсипе, и един милион “не”-та. Ще ви се иска да се откажете. Ще сте огорчени и отчаяни и няма да разбирате защо точно на вас се случва. Но Господ си има план за вас”.
Като се обърна назад, с ръка на сърцето мога да кажа, че съм благодарна за трудностите. За обърканите планове, за съкрушените сърца, за разочарованията, защото те ни доведоха точно там, където трябва да бъдем.
Историята на Уитли Кокси е разказана от нея за cafemom.com.
