Това е разказът на Калин Йорданов за четирите дни прекарани със сина му уж в болницата в Стара Загора, но всъщност в нещо средно между затвор и декор за филм на ужасите. С тази разлика, че декорът е само наужким, а тук ужасът си е пълен и напълно истински. Изумително е как имаме възможност като държава и отделни индивидуални инвеститори да съберем един милион лева, за да опънем пилон за знаме, а то да се вее над всеки малък ад, през който всекидневно преминаваме и ние, и децата ни. Но нямаме пари, за да не изглеждат детските отделения по този начин и да не се чувстват и пациентите, и персоналът като в пъкъла. Евала!
Гледал съм много филми за затвори от рода на „Бягство от затвора“ (Prison break) и винаги съм искал да разбера какво ли е усещането да си зад решетките, заобиколен от опасности.
Е, случи ми се и на мен най-накрая – прекарах 4 дена зад решетките!
А затворът се казва „МБАЛ - Стара Загора“ ЕАД (УМБАЛ „Проф. д-р Стоян Киркович“ АД, бел.ред.), Клиника по детски болести. Или с други думи Детското отделение на Окръжна болница.
Историята накратко. 5-годишният ми син се събуди от сън с огромни болки в крака. Толкова големи, че не можеше да стои прав. Отидохме в Спешното, оттам ни прегледаха и ни приеха за болнично лечение.
Някой от вас ходил ли е в Окръжна болница в Стара Загора?
Там, още преди да са те приели, те дебнат хиляди опасности – липсващи капаци на шахти, липсващо осветление, изкъртени плочки... А административният хаос, прехвърлянето от гише на гише и разнасянето на документации (от нас, пациентите) между отделните сгради само бегло загатваше какво ни очаква през следващите четири дена.
Като контраст на стресиращата материална база беше младата лекарка, която направи първоначалния преглед на малкия. Поклон пред професионализма и отношението на д-р Виктория Куртинова-Алиева!
Още когато ни приемаха и изготвяха документацията, забелязах учудването на сестрите, че бащата ще бъде придружителят (жена ми не можеше по обективни причини), но едва по-късно разбрах защо е така.
Приеха ни и ни настаниха в самостоятелна стая, на вратата на която имаше залепен знак за радиоактивност.
Но това не ни спря и тъй като ни бяха казали, че сме късметлии, защото нашата стая е със собствен санитарен възел, влязохме да си видим късметчето. Веднага подушихме, че поетично звучащото „санитарен възел“ е всъщност евфемизъм за долнопробен кенеф (снимка – по-долу). Ръждясало клекало с течащи тръби, косми и връщащо ужасна смрад от канализацията. Естествено без топла вода или сапун на мивката.
Синът ми категорично отказа да използва този „санитарен възел“ заради миризмата и до края на престоя ни ползвахме общата тоалетна, която не миришеше чак толкова зле. Сега разбрах защо беше сложен знакът за радиоактивност на нашата врата.
Стресът, започнал с миризмите, продължи и през деня с менюто.
За закуска имаше 1 филия хляб с едно парче долнопробно сирене, пльоцнато отгоре. Разбира се, този кулинарен шедьовър беше поднесен в подходящата посуда – желязна казармена купичка, която е създадена за възбуждане на апетита в децата.
И докато още бях в шок от вида на „закуската“, ме попитаха:
– А дали ще искате чай?
– Да, моля. Малкият обича чай.
– А чашка носите ли си?
– Ъъъ, моля? Да си нося чашка?!? – взех да пелтеча.
– Разбира се, господине! Тук не предоставяме чашки, но за вас ще направя изключение. Ще ви сипя чая в едно бурканче. Но да ми го върнете после!
Дойде и чаят в бурканче, а аз само се молих това бурканче да не е било ползвано и за даване на урина, защото точно на такова ми приличаше.
На обяд имаше стотина грама супичка в пластмасова прозрачна кутийка. Плахо попитах за лъжица, но веднага осъзнах, че звуча като разглезен джендър. Не стига, че изобщо носят някаква храна в гънеща се кутийка, ами ще имам наглостта и лъжица да им искам. Не, болницата не предоставя лъжици! Извиних се за наглостта си.
Още преди да дам на малкия да лочи супата от кутийката за еднократна употреба, една от другите придружителки – млада ромка – ме видя в коридора и започна да ми се оплаква, че нямат памперси, че са гладни и че не ги пускат навън да си купят. Спомних си какво ни учи Библията за ризите и дадох едната от двете ни филийки хляб на жената.
Вечерята също беше изискана – варена юфка. Естествено отново поднесена в елегантна гънещата се кутийка. Синът ми дори не я погледна, явно беше взел разглезените евроатлантически гени на баща си. Добре че имах останали малко солети и това ни спаси от гладна смърт.
Бяхме скапани и искахме да си легнем рано, но в стаята нямаше пердета и беше светло като комунизъм през очите на соцносталгик.
През огромните прозорци с решетки до последно влизаше дневна светлина, а когато най-сетне слънцето залезе, светлината от лампите в отсрещната сграда ни помогна да си опънем овехтелите и мръсни чаршафи върху жълто-кафевите дунапрени, които преди десетки години може би са се наричали матраци.
Казах си – стига вече с нашите лиготии, личи си, че и двамата с малкия не сме били в казарма. Щом сме изморени, ще спим и на светло. И взехме някак си да се унасяме...
Към 22:00 часа малкият се събуди и ме прониза с думите „Тате, гладен съм“. Това не го пожелавам на никой родител – детето ти да е гладно и ти да не можеш да го нахраниш. Очевидно бях надценил кетъринга в държавната болница, защото не си носих почти нищо за ядене отвън. Солетите вече ги бяхме изяли и аз само се молех тази нощ да свърши най-накрая и да дойде закуската в проклетата желязна казармена купичка. Обещахме си вече да не ѝ се подиграваме и да ядем каквото и да има в нея!
Заспахме гладни и сънувахме трапеза, отрупана с храна, чаши и прибори.
В 6:00 сутринта с гръм и трясък влезе някаква жена и каза:
– Имате един час да станете, да оправите стаята и да сте готови за визитацията на професорката!
На нас не ни беше до никакви визитации, а само чакахме да се докопаме до някаква храна.
– А закуската кога ще бъде?, попитах.
– След визитацията.
Зачакахме прословутата визитация на професорката, която беше и началник на клиниката по педиатрия. Стана 7:00, после 8:00, 9:00... Нямаше ни професорка, ни закуска. Стана ясно, че напразно са ни вдигнали толкова рано сутринта – професорката била цял ден на лекции и днес изобщо нямало да дойде. Не разбрахме само защо лелката будителка не знаеше тази информация, а трябваше да ни буди толкова рано, но карай...
Бързо забравихме за тази неприятност, защото желязната казармена купичка се появи с ново парче хляб със сирене отгоре. Този път чай нямаше, но аз и не поисках, защото бурканчето ми навяваше други асоциации.
Обадихме се спешно на близките да ни донесат храна, вода, чаша, прибори, сапун и чаршафи (болничните бяха черни, захабени и с набити дълги косми).
И докато чакахме да дойдат, аз трябваше да измисля някакви игри на детето в малкото пространство, в което имахме право да стоим – стаята.
Всъщност, ако толкова много му се доизлиза навън на някой от болните или придружителите, имаше и малка тераска със счупени пейки. Тераската обаче беше с работно време и официално можеше да се излиза на нея само три пъти на деня. И естествено беше опасана с ръждясали решетки.
Имаше и детска площадка, но тя беше обрасла с тропическа растителност, а и се намираше откъм страната на свободата, т.е. само можехме да я гледаме през решетката.
Когато и тераската беше заключена, трябваше да измислям забавления в стаята. За щастие имах няколко балона, с които се заиграхме и убихме около два часа от деня. Но пустия ден беше дълъг, а малкият наглец не го свърташе на едно място и постоянно искаше да се занимава с нещо.
Сетих се, че обича да си драска (или както той го нарича, „да рисува“) и попитах една жена от персонала дали може да ни даде някакъв лист хартия. Отново си представих как ли изглеждам в главите им – първо искам чаша, после лъжица, а сега и лист за рисуване! Чувах мислите им: „Ех, какви мъже имаше по Бай-Тошово време... А сега – само джендъри“. Лист нямаше (чак на другия ден ни дадоха блокчета за оцветяване и моливи).
Два дни се опитвах да разбера логиката да не можем да излизаме извън болницата, при положение, че не сме заразни.
Дори и проблема в крачето беше изчезнал вече. Накрая реших да попитам и професор Чакърова за това. Тя пък, също като младата докторка, се оказа готина и отмени за нас тази забрана. Замислих се обаче – всеки път ли човек трябва да си решава проблемите на парче? Защо просто цялостната политика на болницата не е по-адекватна?
Всъщност една млада стажантка ми каза защо. Преди два дни една от майките ромки – придружителка на доста болно дете, избягала от болницата и изобщо не се върнала за сина си. И все пак не разбирах – решетките имат за цел да опазят семейството цяло ли? Нали и по комунизма ни пазеха да не бягаме с решетки (че и с автомати) по границите, ама накрая какво стана? „Семейството“ на комунизма взе, че се разпадна отвътре. Явно не е научен урокът, че има ли проблем в семейството, решетките изобщо не могат да го оправят, а само го задълбочават.
Тъй като в бързината не си бях взел книга, четях подробно всички надписи и разпоредби, окачени по вратите.
В стаята ни на видно място беше залепен ПРАВИЛНИК ЗА ВЪТРЕШНИЯ РЕД В КЛИНИКА ПО ПЕДИАТРИЯ.
Зачетох се и се почувствах неловко. Там нямаше и дума за бащи придружители, а само за майки придружителки. Тогава разбрах защо е било стъписването на сестрите при приемането ни, когато разбраха, че аз ще съм придружител на малкия – защото „Правилникът за вътрешния ред“ не предвиждаше изобщо такава хипотеза. Помислих си, че е твърде сексистки написано, но оставаше и за това да се обадя, и вече щяха да ми лепнат някакъв нежен прякор.
Има още много детайли, които ще пропусна, защото и без това вече стана доста дълго. Само ще спомена, че през тези четири дена в болницата, лечение нямаше. Имаше взимане на кръв, ехограф, ЕКГ и слушане на слушалки. Всичко това можеше да се случи и за един ден без изобщо да се налага да влизаме в болница. Още повече, че болката в крачето на малкия напълно беше минала.
Ако бях по-мнителен щях да си помисля, че принудителният престой в този затвор с гръмкото име „Клиника“ е класически случай на използване на клинични пътеки за точене на Касата. Но не съм и затова няма да си го помисля.
Най-сетне дойде моментът на изписването.
Въпреки тегавата материална база и ужасната храна ни стана тъжно, че се разделяме с някои от готините хора там. Синковецът най-много си беше харесал сестрата, която му взимаше кръв и го правеше с такъв подход и професионализъм, че той нищо не усещаше и дори го считаше за игра.
Жал ми стана за персонала – ние се връщахме в цивилизацията, но те оставаха в онази порутена, миришеща и депресираща сграда. Сграда, в която може и да ти излекуват физическите проблеми, но определено ще ти отключат психически такива.
Вече на свобода, разбрах за „патриотичния“ проект за над 1 милион лева – пилона на Рожен! Разбира се, под егидата на онова нещо Радев.
Замислих се какво всъщност ми липсваше в болницата и едва сега осъзнах. Не беше удобният матрак, не беше нормалната тоалетна, не беше сапунът, не беше топлата вода, не беше чашата за чай, не беше купичката за супа, не бяха приборите, не беше дори свободата на движение на открито пространство.
Не! Липсваше ми точно този пилон на Рожен! Да развея трибагреника, да запея „Боят настана“, да апна две кибапчита с гарнитурка и да ме обхване гордост, че пилоня ни е най-дългият в Европа!
Майната им на реалните ни проблеми, важното е знамето ни да се вее високо!
ДАЖВЕЙ БАЛГАРИА!
Публикуваме историята със съгласието на автора. Всички снимки в нея са на Калин Йорданов и нямат право да бъдат разпространявани без неговото съгласие.
