Днес в Майко Мила е Екатерина Панайотова, за да ни провокира да си кажем всичко, което мислим за бащите и за това как участват в живота ни. Затова днес сме Татко мили! Ето как:
Понеже скоро четох една книга за бащите, а и през март отдадохме значимото на майките, реших, че ще е редно да споделим най-важното и за бащите, тати-тата и Татковците с главно Т.
Да отворим съзнанието си и да кажем какво са бащите, какво значат за нас, как се обръщаме към тях, за какво ги търсим, какво място заемат в живота ни. Без да отваряме интернет търсачката, за да намерим най-красивите думи, казани от някой друг за тях, без да търсим в тълковния речник думата и нейния етимологичен произход, ей така простичко със свои думи и от сърце.
Като чуя думата татко, в главата ми се подреждат куп картини коя от коя по-цветни и разнообразни, топли, щури и най-вече изпълнени с много смях и любов. По начина, по който аз го разбирам, Татковците са нещо такова:
Ръцете, които ни придържат, докато се учим да ходим.
Очите океан, които ни гледат с най-искрената обич и най-изпълваща гордост при думата „Тате“.
Раменете, върху които се катерим, за да видим света отвисоко, когато сме три, и главата, върху която се качваме без пощада десетина години по-късно.
Голямото дете, което е готово да лудува с теб дори след дълъг работен ден. Да се търкаляте заедно по килима, да го ползваш за стълба, кран, люлка, приказен герой, конче, куче и други животински видове и предмети от първа необходимост.
Стената, на която можем да се опрем винаги, но и в която се блъскаме с ярост и сила, търсейки себе си и себеутвърждане на личността.
Този, с когото решихте най-трудните задачи по математика и който със завидно търпение обясняваше всяка формула по 10 пъти, строеж на права към точка, околна повърхнина на правоъгълен паралелепипед и други екзотики от геометрията.
Този, който ни сипва първата чаша бира, ей така, да пробваме, и по-късно ни дава първите уроци по кормуване.
Мъжкото сърце, което ни обича независимо колко сме капризни, недоволни, понякога груби и несправедливо жестоки, и което ни утешава, когато друго сърце е оставило горчив привкус.
Отговорът, който татко има на почти всички въпроси от „Защо небето е синьо, защо светят светулките, ама защо, защо не мога да скачам в локвите?“ до тежките питанки, които сме се осмелили да му поднесем и на които все пак дава отговор, предлага решение и съвет или просто те прегръща силно, за да покаже, че разбира, но не може да ти помогне.
Отговорността, която носи с гордост, логиката и рационалното, които търси, защитава и се опитва да ни вмени като нещо фундаментално за формирането и съзряването ни.
Този, на когото ви беше най-трудно да кажете, че сте готова да се омъжите за момчето с рошавата коса и обиците по ушите, който дори не е ходил войник. Не от страх, а от страхопочитание, от уважение и с известна доза неудобство, но и с много надежда, че той разбира и приема избора ви и знае, че никой никога няма да го измести от сърцето ви.
Мостът през времето, който пази миналото ни, остава в настоящето, за да ни държи здраво стъпили на земята и да разказва на бъдещето ни приказни истории за света от едно време.
Такива са Татковците. Те са най-малко всичко това по-горе и още много, много други образи за всяко дете.
Казват, че докато родителите ни са живи, все още се чувстваме деца независимо от възрастта – потвърждавам и напълно споделям това усещане.
И не! Бащите не си отиват! Те са тук – в нас, в семействата ни, в домовете ни, в децата ни, в името на дъщеря ми и в очите на сина ми. И остават завинаги.
