Смяхме се много с разказа на Ния Йотова за конкурса ни „Истории от лято 2023“. Посмейте се и вие и след това ни пратете и вашата лятна история на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември.
Тази година основен партньор на конкурса е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!
Месец август винаги е специално време за мен. Всеки един ден – светъл, искрящ и дълъг – е благословия за жадуващото ми за топлина същество. Хубаво ми е, като знам, че има време дори за още едно море.
Единствено фактът, че през август пак става време да закарам Хюндая си на технически преглед помрачава този, иначе прекрасен за мен, период от годината. А тази година не мога да отлагам с прегледа, тъй като съм обещала на майка ми да закарам децата при нея на вилата.
Е какво пък толкова да си закараш автомобила на технически преглед, ще попитате?
За мъжката половина на човечеството моят страх е неразбираем. Отиваш за половин час, закарваш колата си да клекне върху една голяма яма, изровена на пода на сервиза, и изпълняваш дадените ти указания.
Проблемите поне при мен са два.
Първият, абсолютно ирационален, признавам, е свързан с адската бездна, зейнала по средата на пода на сервиза, върху която трябва да успея така прецизно да паркирам колата си, че двечките с нея да не бъдем погълнати от ненаситната ѝ паст. Обляна в студена пот, под уверенията на персонала, че ничия кола не е толкова тясна, че да падне в дупката, успявам да разкрача и застопоря четирите ми гуми по краищата на бездната, която в сервиза наричат „канала“.
Служител на сервиза застава точно пред колата ми с команди от рода на „натисни оборотите на 4000“ и аз се боря с вътрешното си усещане, че като настъпя педала на газта, без да искам ще връхлетя върху него и ще го сгазя.
Вторият и по-голям проблем е, че не съм много сигурна как точно да изпълнявам командите, които ми дава служителят от сервиза.
По-миналата година например изпаднах в пълно безсилие, когато ми каза да пусна „стоповете“, за да видел дали работят. Панически започнах да натискам напосоки копчетата на таблото и така съм успяла да му покажа, че ми работят реотаните за затопляне на задното стъкло. От този човек разбрах, че стоповете се активират като натисна спирачката.
Тази година атакувах сервиза с тежката артилерия. Предната нощ не можах да заспя от притеснение, че ми предстои технически. Чудех се дали да сложа къса пола, или дълбоко деколте, за да спечеля симпатиите на проверяващия. За най-сигурно се спрях на комбинацията къса пола с дълбоко деколте.
На другия ден прегледът протече по горе-долу следния начин
След успешното паркиране върху канала започнахме със заповедите. „Пусни стоповете“, „вдигни ръчната“ и т.н. Справях се блестящо с всичко, докато не чух: „Я сега ПУСНИ ДЪЛГИТЕ!“
Държа да отбележа, че ако пътувах извънградско през нощта, аз щях да знам как се пускат дългите. Все пак шофирам от 13 години. Но тъй като не съм шофирала на магистрала през нощта, знанията ми за дългите светлини са леко мухлясали.
– Искате ли първо да пусна късите? – инстинктивно се опитах да спечеля време, въпреки че ми бе пределно ясно, че тук дори и Времето, тоз велик учител, няма да помогне.
– Пускай ги и тях, да.
Пуснах късите. Но тези ми знания не впечатлиха достатъчно, че да ме освободят от демонстрацията на дългите. Имах някакви смътни спомени, че дългите се включват от същата ръчка, откъдето и късите, но просто се врътва едно пръстенче накрая на ръчката. Врътнах го.
– Не халогените, момиче. Дългите искам да видя.
Запази спокойствие, Нийка – повтарях си наум – засега всичко върви наред. Паниката не е добър съветник. Запазвайки мнимо спокойствие, огледах ръчките около волана ми. От едната страна беше ръчката за късите и, както току-що си припомних, за халогените. От другата страна беше тази за мигачите. Видях и на нейния край пръстен. Завъртях го.
Предното ми стъкло се обля в струя течност за чистачки.
След няколко дни с успешно взет технически преглед, тръгнах да карам децата към вилата на майка ми рано сутринта, тъй като обещах тържествено на служителя от авто-сервиза, че ако пътувам извънградско, ще го правя само по светло.
Семейната вила се намира в село Габарево, едно селце на 5 км от Павел баня.
Криво-ляво пристигнахме и намерихме майка ми в двора в извънредно разтревожено състояние на духа.
Посрещна ни с две горещи новини. Кака ти Мичка била починала. Майка ми искала да намери координатите на една траурна агенция, но „духовете“ пак ѝ бяха скрили очилата.
Тук трябва да отворя една скоба и да обясня, че моята майка е духовно същество.
Откакто се помня, тя винаги е избягвала ортодоксалната медицина и ни е лекувала с алтернативни методи. Основно с рейки. Също така и с натривки с чесън и масажи със свинска мас, куркума и оцет.
С напредъка на годините окултната жилка в нея се усили и вече освен с чесън, мас и т.н, тя ни лекува с много по-мощно средство – със собствената си аура, комбинирана с мощната ѝ лечебна енергия.
Напоследък ѝ е модерно, щом ме види, да ме прекръсти с тържественото „Бъди шарена и споделена“.
Това заклинание тя научи от настолната ѝ книга, а именно нашумeлият преди години бестселър „Стопанката на Господ“.
Тоест, поздравява ме така само когато го няма мъжът ми Емо. Веднъж като ме благослови така, прекръствайки ме с церемониален израз на лицето си в негово присъствие, си навлече недоволството на зет си, че насърчава съпругата му да бъде „споделена“.
А през последните години, откакто си направи профил във Facebook и научи да цъка из фейса, както и да сърфира из Google, мистичните сили на майка ми вече завзеха заплашителни размери, тъй като беше паднала невинна жертва на ремаркетинг стратегиите на дигиталните маркетолози.
Но всичко по реда си. Както вече споменах, докато ни посрещаше, тя беше обезпокоена от изгубените си очила. Безпокойствието беше само леко, защото това е нещо, което ѝ се случва непрекъснато.
Едно време, когато още не беше развила паранормалните си способности, тя обезсилено обикаляше наоколо и ги търсеше на всички логични места, на които един чифт очила биха се скрили – в печката, в микровълновата, в хладилника, навсякъде.
Сега вече действа стратегически. Сяда примирено със заключението, че, цитирам, „като че ли някой дух ѝ ги е скрил нарочно“. Това я успокоява. В края на краищата не е възможно простосмъртен човек (дори и с нейните способности) да намери нещо, което е скрито от онези безплътни хитреци. А и от опит знае, че след около 15 минути духовете, нейни стари познайници, ще се прекършат пред козирожкото ѝ търпение и ще ѝ върнат очилата. Обикновено ги оставят на видно място на масата, баш пред нея. Все едно ѝ се подиграват колко е разсеяна.
Този път също реши да действа така. Майка ми оползотвори тези 15 минути чакане за очилата си, търпеливо цъкайки си в телефона. Същевременно направи строга забележка на внуците си, че прекаляват с ТЕХНИТЕ телефони.
Децата безочливо я попитаха защо тя непрекъснато ръчка в телефона си, след като телефоните са толкова вредни. Баба им търпеливо им каза за ен-ти път, че Кака ти Мичка е починала и че се опитва да намери в Google координатите на една позната траурна агенция, за да ги даде на семейството на покойната. Докато вършеше това, не пропусна да подметне на внуците си, че за разлика от тях тя е имала прекрасно и щастливо детство.
– Не като вас двамата – сгърбени и изкривени над телефоните си – заключи тя, мижейки съсредоточено над екрана на собствения си телефон.
Последваха свещените спомени на майка ми от Народната република, които с децата сме слушали хиляди пъти и знаем наизуст.
Също така знаем, че в никакъв случай не бива да бъдат прекъсвани. Изслушахме търпеливо за прекрасното детство на майка ми, огласяно до късни доби от щастливите викове на децата в квартал „Хаджи Димитър“, играещи на народна топка и кър. Деца, които са обядвали по един голям истински домат със сирене, който не е имал вкус на пластмаса и т.н., и т.н.
Докато се унасяше в щастливите спомени, тя остави телефона си и започна механично да си играе с някакъв предмет, който се намираше на масата пред нея. Докато го въртеше в ръцете си погледна към него и установи, че това са дълго търсените очила.
Децата се разотидоха по двора и в къщата. Облекчени, че няма да даваме никому лош пример, двете пак захапахме телефоните си. Майка ми си сложи очилата и влезе във фейса, за да продължи издирването на траурната агенция, която беше намерила онлайн преди време и чието име не можеше да си спомни.
Накратко за тези, които не знаят – ако потърсите нещо в Google или влезете в някой електронен магазин и не завършите покупката си там, платформата ще се погрижи да направи всичко възможно, за да ви продаде това, което сте търсели. На всички ни се е случвало. Търсим нещо в нета и след това седмици наред ни заливат с реклами за същото това нещо от всички възможни канали – Facebook, YouTube и т.н. Това не е съвпадение или телепатия, а е похват в дигиталния маркетинг. Нарича се ремаркетинг.
А идеалната „жертва“ на този ремаркетинг са такива като майка ми, които във всичко виждат провидение свише. Точно това се случи и в този момент. В историята на сърча ѝ седеше въпросната траурна агенция, която се активира при ползването на съответните ключови думи. След само 5 минути майка ми вдигна глава от телефона.
Очилата ѝ присветнаха с мистично-тайнствен плам под селската асма.
– Кака ти Миче току-що ми се яви и ми предаде съобщение от отвъдното! Последното ѝ желание е да бъде погребана с траурна агенция „Черна Роза“. Гласът на майка ми беше тържествен.
– Как ти се яви? Как ти предаде съобщението?
– Странно – по-скоро на себе си каза майка ми. Защо ли Мичето избра да ми се яви на мен, а не на собствената си дъщеря…?
– Мамо, как ти се яви Кака ти Миче?
– … дали нещо не са се били скарали с Лилето точно преди да си отиде…(Лилето е най-добрата приятелка на майка ми и дъщеря на Кака ти Миче.)
– Мамо! – изтръгнах я от унеса ѝ.
– Ох бе, дете… През телефона ми се яви Мичето, ами как иначе.
– Как точно през телефона?
– Докато си четях една статия за ползите от куркумата във Facebook. Отнякъде ми изскочи голяма снимка на жена, смирено свела поглед, облечена траурно – в черна шамия. Беше погледнала надолу, затова не можах да видя лицето ѝ. Но съм сигурна, че това беше Кака Миче! Познах я по розата в ръцете ѝ. Ах, как само ги обичаше Мичето тия рози… А отдолу под снимката ѝ имаше адрес и телефон на погребална агенция „Черна роза“.
Майка ми звънна по телефона на Лилето, за да ѝ съобщи за последната воля на покойната. Лилето потресено съобщи на майка ми, че „Черна роза“ е било и името на най-любимия телевизионен сериал на Кака Миче приживе. След което побърза да затвори, за да резервира услугите на въпросната агенция.
Евалата на този, който управлява кампаниите на „Черна роза“.
А майка ми, вече с циментиран статут на екстрасенс, реши да продължи да твори добро.
Сега се е заела с непосилната задача с помощта на хипноза да ме научи как да си пускам дългите светлини. Не че тя самата знае как. Но току-виж, благодарение на мистичните си способности, другия август да ме е пратила напълно обучена на следващия ми технически преглед. Никой летен ден не е достатъчно дълъг, за да побере всичките чудеса, които майка ми може да сътвори.
