Scary mommy са дали трибуна за дискусия на един все по-често срещан съвременен въпрос: дали съпругата да се откаже от фамилията си и да приеме тази на съпруга си. Ние, в Майко Мила!, сме си запазили бащините фамилии, но знаем, че много жени избират да вземат тази на бъдещия си съпруг. Ето какви са доводите на авторката, която е избрала имената ѝ след брака да останат такива, каквито са били и преди брака. А вие споделете вашите - независимо от избора ви.
Омъжих се преди около 12 години и хората все още се чудят. Фамилията ми се превърна в загадка, която озадачава роднини, приятели и колеги.
Не знам защо. Не се е променяла.
И въпреки това хората се чудят защо е така, не са сигурни как да се обръщат към мен. По фамилия на мъжа ми? По някаква сборна комбинация от „моминското“ ми име и неговата фамилия? Някакво хибридно име?
Да, дори и днес все още се смята за странно една омъжена жена да запази собствената си фамилия. Често ме питат защо съм избрала така или как това ще се отрази на децата ми. Случвало ми се е жени да ме питат дали мъжът ми се е разстроил, че не съм приела името му, а мъже да декларират, че никога не биха позволили на жените си да си запазят моминското име.
Защо е толкова противоречива тази тема?
За мен нещата са простички. Това е моето име и затова ще го запазя. Без да се обижда мъжът ми или който и да е друг. Просто не виждам достатъчно добра причина да го променя.
Това че се омъжих за него, не значи, че искам да се превърна в него.
Омъжих се за съпруга си, защото го обичам и уважавам, защото знаех, че ще е добър партньор и защото се допълваме. Този баланс поддържа връзката ни – силните страни на всеки от нас укрепва семейството ни. Така че защо бих се отказала от собственото си име заради неговото? Не се стремя да се превърна повече в него. Не целя да се преобразя в негов свят, в негова орбита. Това, което ни прави силни, са различията ни. А една от тези разлики, колкото и незначителна да е, са имената ни.
Моето име е част от идентичността ми.
Това е било част от мен през целия ми живот. Това е отражение на историята и наследството ми. Освен това съм работила усилено, за да изградя репутация зад името си, която да ме кара да се гордея. Тогава защо се очаква да зарежа всичко, само защото съм се влюбила? Въпреки терминологията, не съм била „мома“, която чака някой да я спаси. Била съм жена със собствена история и собствена идентичност, не по-маловажна или по-значима от тази на съпруга ми.
По каква причина моята идентичност се смята за непотребна?
Традициите са носталгични, но не достатъчно убедителни.
Вероятно най-често чуваният аргумент срещу това да запазя моминското си име е това с традциите. „Но така се прави“, казват хората. „Защо не искаш децата ти да спазват традициите?“ Извинете, ама това не ме трогва. Само защото нещо е традиция, не значи, че има смисъл или трябва да бъде продължавано.
По дяволите, в САЩ имаме традиция президента да „помилва“ пуйка за Деня на благодарността. Сладко е, нали? Да. Необходимо ли е? Не. А хайде да не започвам с изреждане на мрачните традиции, които са белязали историята на нацията ни.
На нас не ни пречи, че не всички в семейството сме с еднакви имена.
Защото, както казах, всички сме отделни личности. Мъжът ми има своето родословие и име, аз имам своите, и децата имат свои (решихме да носят имената и на двамата с тире помежду им). Различните фамилии не ни правят по-малко семейство. Нито объркват децата ни. Всъщност, мисля, че е по-лесно да обясним защо носят имената и на двамата, отколкото да обясним защо носят само на татко фамилията. Те са част и от двама ни и имената им трябва да отразяват това.
Не очаквам съпругът ми да вземе моята фамилия.
Също така не очаквам да премести фамилията си като презиме. Или да приеме фамилия от моята и неговата с тире помежду им. Тогава защо от мен се очаква да го правя? Ако и двамата партньори искат обратното, страхотно. Да си промениш името след сватбата е въпрос на личен избор, който не бива да бъде подлаган на критика. Обаче ако и двете опции не са достатъчно добри, тогава защо? Което ме води до следващата причина.
На съпруга ми не му пука дали ще взема фамилията му или не.
Една от причините да го обичам е, че не е дребнав. Нито веднъж не ме е карал да приема неговата фамилия. Не мисля, че дори го е искал от мен. Веднъж спомена, че приятелчетата му го бъзикали, задето „ми позволил“ да си запазя фамилията, но не изглеждаше да му пука. Това просто никога не е било важно за него. Той е сигурен в брака ни и семейната ни динамика, и се съмнявам да гледа на избора ми да запазя фамилията си като някакво съществено събитие.
Голяма разправия е.
Нямам никакво желание да се занимавам с всичко, свързано с промяна на името. От шофьорската книжка до паспортите и обръщението „г-жа“, и още толкова много, за мен това е излишен труд. А какво става с хората, когато се разведат? И се оженят повторно, понякога няколо пъти? Ама че главоболие. Никога няма да ми се налага да полагам усилия да доказвам самоличността си, както преди, така и след брака. Името ми си остава мое име доживот. Всеки може да ме намери по всяко време, именно зашото не съм променила името си след брака.
Моето презиме ще умре с това поколение.
Баба и дядо, които обичах много, имаха синове. Тези синове (един от които е баща ми) се оженил и имената им са преминали към следващото поколение, обаче само дъщерите от нашето поколение имаме деца. Което значи, ако спазвахме традицията, че това презиме ще умре с нас. Понеже смятам моето потекло за еднакво важно, колкото това на съпруга ми, и не искам името да умре, това беше още една причина да запазя моминското си име.
По дяволите обичаите.
И малко от това има, да. Трябва да се отчете и факторът да се движиш срещу течението, когато няма достатъчно добра причина да вървиш с тълпата. В края на краищата, това си е мое решение. И всеки, на когото не му харесва, не е длъжен да прави същото.
Тези, които още се колебаят или чудят - смятайте загадката за разгадана. Не се превърнах в друг човек, когато се омъжих за съпруга си. Личността ми не се разполови на една преди сватбата и друга, след сватбата. А и вероятно никога не бих се омъжила за човек, на когото би му хрумнало „да ми позволява“ да си запазя името.
