Отказването от Facebook обикновено е битка с предизвестен край (не в наша полза), но Деница Гроздева е постигнала по-добър резултат и е тук днес, за да сподели от какво ѝ е писнало в мрежата и как се е отплела.
Помня как една колежка преди около 11 години ми показа Facebook за първи път. Тогава беше популярно хората да се поукват и да играят игри като Farm Valley. И аз бях хората. Копах имагинерна царевица, сръчквах съучениците си, качвах по хиляди размазани снимки на краката си от плажа и пишех дълбокомислени статуси на shlyokavitsa.
Но не броях лайкове и май още нямах телефон, който да чеша. После открих candycrush - и неподозирано постоянство в мен. В един момент „фейсът“ беше станал неотменна част от живота ми.
Имах около 1300 „приятели“, почнах да се старя да изглеждам кул. Подобрих уменията си в социалната мрежа. Лайквах, коментирах, споделях, пращах сърчица. Вълнувах се и споделях мислите си за всяка една несправедливост. Ходех на събития, абе, абсолютно джънки.
И бях напрегната.
Правя си селфи, на което се харесвам, или пиша нещо хем мъдро, хем забавно - и вместо очакваните 120 лайка, получавам 80 и почвам да се чудя къде съм сбъркала.
Защо Пешо да е по-забавен от мен, защо Мария излиза по-хубава на снимката си. Защо снимките на котката ми има повече лайкове от тези на детето ми? А уж не съм някаква повърхностна и съм над тези неща?
Почнах да мисля по въпроса, да чета и да говоря с хора, които са се измъкнали от мрежите на социалките. И взех решение – излизам.
Cold turkey! Без да се обяснявам, без да страдам. Деактивирах си акаунта преди едно дълго пътуване, за да съм ангажирана и да нямам време да обмислям избора си.
И ти да видиш – получи се. Нямаше абстиненция, нямаше колебание. И се успокоих.
От време на време влизах (с пълно позволение) в профила на мъжа ми и се чудех какво толкова съм намирала там. След време изтрих и кенди кръша.
Ако ви кажа, че не цъкъм нищо и съм минала на телефон-фенерче, ще ви излъжа. Открих подкастовете и YpuTube. Не съм спечелила повече време, но се чувствам много по-добре.
Преди няколко дни в пристъп на скука си пуснах пак профила. Беше вълнуващо. Оказа се, че почти никой не е разбрал, че ме няма! Т.е. виртуалното ти Аз не е значимо. Освен, ако не си от някой от тези много популярни хора, които се захранват с лайкове.
Издържах около 4 дни и пак си тръгнах.
Разбира се, такава изолация има и своите негативи – пропускам много рождени дни и събития. Но ако някой иска да ме покани някъде, има и други начини. А пък, ако не ги намери, за какво трябва да ходя. Също и полезните съвети, които можеш да получиш в някои групи, но и на това му хванах чалъма.
Освен това Facebook-ът не беше мръднал – всичко беше същото. Instagram не го коментирам, защото него така и не го разбрах за какво е, не е моето. Twitter - също.
И не ме разбирайте погрешно, не прокламирам нищо. Обаче успях да убедя двама души покрай мен да го направят и те се чувстват страхотно.
Знам, че има хора, които почти нищо не правят там, само воайорстват и нямат моите експресивни проблеми. Но ви съветвам за една седмица да си пуснете статистика на телефона за това колко време за какво го използвате и да помислите върху резултатите.
P.S. Най-много страдам за смешните картинки и вицовете, но има добри хора, които ми ги пращат.
Още за социалните мрежи:
