Колко пъти сте чували от родителите си „по мое време“... Понякога това е начин да се каже „на твоята възраст се справях по-добре“, с намек, че очевидно не се справяш достатъчно ДОБРЕ. И често с тези забележки по-възрастните пренебрегват факта, че всяко поколение има свой собствен набор от предизвикателства и възможности за справяне с тях. Това, което е било валидно през 1978 г., не е важи сега, и обратното, пише Джордан Купър за списанието VegOut.
1. „Не ни трябваха екрани, за да се забавляваме“
Звучи невинно, докато не си дадеш сметка за подтекста: удоволствието ти не е „истинско“, защото зависи от екран.
Да, предишните поколения са се забавлявали без смартфони, само че са имали телефони с шайба. Времената се променят. Забавлението също. Изпитвал съм същия прилив на адреналин, побеждавайки приятел в Mario Kart, както и при поход в Йосемити. Едното не изключва другото. А откровено казано технологиите отвориха врати, които преди просто не съществуваха. По време на локдауните например игрите, споделеното гледане на филми и груповите видеоразговори не бяха просто забавление, а спасителен пояс.
Както посочва психологът Джийн Туенж, технологията не само запълва празнина, а фундаментално променя начина, по който общуваме и мислим за поколенията. Тя е вплетена в социалния живот, а не го заменя изцяло.
И ето къде е иронията: много от нашите родители прекарват часове във Facebook всеки ден. Затова може би критиката „прекарваш твърде много време пред екрана“ не е само към младите.
2. „Работехме здраво, за да си позволим това, което имаме“
Това може да звучи като лек упрек. Посланието? Че не работиш достатъчно или че постигнатото от теб е по-малко впечатляващо, защото днес животът уж е „по-лесен“.
Но упоритата работа изглежда различно в зависимост от икономиката, която наследяваш. През 70-те един студент е можел да работи почасово през лятото и да покрие годишната си такса за обучение със заплатата си. Днес студентите често съчетават редовно обучение, почасова работа, стажове и пак трупат дългове, с които през 1975 г. човек е можел да си купи малка къща.
Да се сравняват на усилията, които полагат хората през различните десетилетия, без да се отчитат инфлацията, автоматизацията и пазарните промени, не е честно.
И не е вярно, че по-младите не работят. Мнозина имат и странични занимания освен основната си работа, само за да смогнат. Ако не друго, културата на „вечното бачкане“, в която живеем днес, е изтрила границата между работа и личен живот по начин, с който нашите родители никога не е трябвало да се справят.
3. „Стискахме зъби и не мрънкахме“
Тази реплика обикновено идва, когато става дума за бърнаут, психично здраве или стрес на работното място. Посланието е ясно: предишните поколения са търпели, значи и ти трябва. Но както отбелязва авторката Брене Браун, отричането на болезнените емоции не те прави по-силен, а те откъсва от собствената ти истина. „Не можем да избираме кои емоции да притъпим: когато потискаме болезнените, притъпяваме и положителните“, пише тя.
Фактът, че по-младите говорят открито за психичното си здраве, не е слабост. Това е истински прогрес. Иронията? Много възрастни хора сега признават, че съжаляват, че не са били по-открити за емоциите си. Това не е наследство, което си струва да се опазва.
4. „Уважавахме възрастните“
На повърхността на този израз изплува думата „обноски“. Подсъзнателно обаче често това е начин да се потисне всяко несъгласие. Разбира се, че уважението е важно. Но то трябва да е взаимно, а не автоматично дадено заради възраст.
Помня работата си с по-възрастен колега, който очакваше безусловно съгласие с всяко негово решение. Когато му възразих с уважение по един проект, той ми отвърна: „Вие милениалите (родените между 1981 и 1996 г.) просто нямате уважение.“ Което всъщност значеше: „Не ми харесва да ме оспорват.“
Истинските лидери, независимо от поколението, насърчават диалога. Уважението не е сляпо подчинение, а слушане и учене един от друг. И между другото: нашите родители също невинаги са „уважавали възрастните“. Контракултурните движения (хипи движенията) от 60-те и 70-те са били в голяма степен бунт срещу сляпото „уважение на всяка цена“ на техните родители.
5. „Не получавахме купи и медали само за участие“
Класическата критика за нуждата на младите от признание. Но често се забравя, че именно нашите родители са били тези, които са раздавали медалите. Те са били родителите, треньорите и учителите, въвели подобна системата.
В един детски футболен отбор например медалите за участие не са за надуване на егото, а за насърчаване на децата да останат активни и ангажирани. Мотивацията не е нещо лошо, особено в детските години.
И честно казано, някои по-млади хора също ненавиждат медалите за участие. Мнозина предпочитат да заслужат нещо значимо, а не да трупат награди, събиращи прах на рафта. Схващането, че всички от по-младите поколения отчаяно търсят постоянно признание, е по-скоро мит.
6. „Нямахме толкова заеми“
Това обикновено се представя като доказателство за по-добра финансова култура. Но математиката показва друго. Според данни на Федералния резерв на САЩ цените на жилища, образование и здравеопазване са се увеличили много по-бързо от заплатите през последните четири десетилетия.
Дълговете често не са плод на лоши избори, а на структурни промени.
Когато нашите родители са купували първите си домове, съотношението цена – доход е било поносимо. Днес в много градове то толкова се разминава, че дори при едно активно спестяване ти се струва, че гониш цел, която се отдалечава все повече и повече. Да, днес може да си финансово дисциплиниран. Но дори най-стриктният бюджет не може напълно да „надспести“ икономика, която е срещу теб.
7. „Не разчитахме на подаяния“
Това често се казва в разговори за държавна помощ, опрощаване на студентски заеми или дори за социални придобивки на работното място. Репликата предполага, че търсенето на помощ е личен недостатък, а не стратегически избор.
Теорията за социалната взаимозависимост показва, че хората по природа разчитат един на друг: процъфтяваме, когато има споделени ресурси и подкрепа. С други думи, не се развиваме сами, търсенето на помощ често е признак на адаптивност и устойчивост, а не на неспособност. И да не забравяме – нашите родители също са имали своите форми на подкрепа.
Още не сме свършили, скрол надолу
8. „Умеехме да спестяваме“
Това може да е добронамерена реплика, но пак е снизходителна. Да спестяваш част от заплатата си, когато наемът е бил 200 долара на месец, е съвсем различно от това да спестяваш, когато наемът е 2000 долара.
По-младите поколения живеем в такава консуматорска среда, която преди 40 години не е съществувала. Финансовата грамотност е ключово важна, но да се твърди, че всичко е въпрос само на дисциплина, пренебрегва по-голямата картина.
Освен това нашите родители са израснали във времена, когато банковите депозити даваха прилични лихви. Днес, ако парите ти не са инвестирани, вероятно, седейки в банката, губят стойност заради инфлацията. Да спестяваш, „както тогава“ не е просто по-трудно – то е напълно различно уравнение.
Източник: Vegoutmag.com
